Joomla Software solutions Template

Payday loan

Коментар върху откъс от „Под игото” на Иван Вазов

Част II, глава XV, от Веднага Безпортев го съгледа до …и младежите имат право?... Кой знае, кой знае!...

В своя роман „Под игото” Иван Вазов съзнателно преплита различни сюжетни линии – героико-патетичната, народно-историческата, битово-описателната, любовно-приключенската, за да изгради правдоподобна картина на настроенията в град Бяла черква около времето на Априлското въстание (1876г.). Творбата обрисува приблизително една година на постепенното духовно израстване и повсеместно възпламеняване за жителите на задбалканското селище. Тъй като Вазов отбелязва, че „в няколко деня, тайно и полека,/ народът порасте на няколко века”, няма съмнение, че Бяла черква е всъщност микрообраз на България от онова време. Народната лудост и опиянение, едни от най-ярките елементи на тази промяна, са централни за „Под игото” и са може би най-подробно разгледани в глави XV и XVI. Сцената с пияния Безпортев в глава  XV  и реакцията на чорбаджи Марко изпълняват важна функция по отношение на идейната насоченост на романа.

Избраният откъс представя метаморфозата на българина от онова време в отношението му към света и към собствената му личност. От безправен роб той се превръща в пълноправен и честолюбив господар на съдбата си. Придобил самочувствие от възрожденските песни и опиянение от любовта към родината, той с охота проиграва новата си, по-главна роля в историческите процеси. В този смисъл сцената с Безпортев противоречи по внушения на типичните картини на унижение и жестокост към раята, познати ни от страниците на историята и литературата. Тя е и красноречиво доказателство, че българската реалност се променя, за да се очертае, а съвсем скоро и извърви, пътят към желаното Освобождение.

Запознавайки читателя с героя на Безпортев, Вазов уместно създава впечатлението, че в моментното си състояние пияният мъж напомня на разярено диво животно. На първо място, портретното описание на героя съдържа подчертани животински черти: „по бялото му […] лице […] беше отпечатана някаква свирепа радост и животински възторг”. Търсеното внушение се потвърждава от повторенията на епитета „свиреп” в разнообразни словосъчетания: „изрева свирепо”, „свирепия вид на Редактора” и др. Освен това глаголите „изрева”, „спусна се”, „ще ти изпия кръвта”, „метна се на гърба му” и „уви ръце около врата му” сякаш описват атаката на нападащ свиреп хищник. Колкото и необичайно да изглежда отначало, подобно авторово решение при изображението на Безпортев звучи напълно правдоподобно в историческия контекст. Нека не забравяме, че историята и литературата ни предоставят доста примери за турска свирепост, която надхвърля показаното от пияния Редактор в откъса. Тогава е логично крайното, нечовешко поведение на поробителя да породи също толкова крайно, животинско държание у поробения. Но веригата от акция и реакция продължава, когато същият този роб влиза в ролята на безмилостен господар.

Една от причините избраният откъс да е знаков за цялата творба е фактът, че той илюстрира случващата се по онова време размяна на ролите на господаря и роба. Описаната картина е противоположна на сцените на унижение и жестокост, познати от други глави на „Под игото”. Несъответствия между наложените от векове и ново придобитите роли се откриват на няколко нива. От една страна, речта на героите свидетелства за размяната. Докато Безпортев използва пренебрежителните обръщения „скот” и „читак” (т.е. турчин), право имащият в Османската империя отговаря с почтителното „чорбаджи”. От друга страна е важно да се забележи, че в разглеждания епизод българинът е този, който раздава унизителни заповеди („Долу, скот, да целуваш тая свещена земя”) и изказва смели мнения безнаказано („Ти си яхал хилядо години българите!”), а на турчина му остава само да се моли за милост („Чорбаджи, остави ме”). Не на последно място, Вазов отделя специално внимание да изобрази снишаването на гордия мюсюлманин на кон до ужасен роб: „той се посмути”, „потрепера и се спусна с покорен вид от коня”, „попита той уплашен”, „гласът му заглъхна в гърдите и той едвам пошушна”. Всички тези примери убеждават, че Безпортев проиграва цялостно и без проблем новата жадувана роля на българина – да бъде господар на волята си. Увереността на Ретактора и липсата на неприятни последици от дръзката му постъпка са своеобразни заявки, че назрява моментът, когато българите ще извоюват пълната си свобода и пред света.

В своята пиянска реч Безпортев се опитва да разясни именно течащата подготовка и настроения сред жителите на Бяла черква. Безспорно темата за пиянството е ключова в изказването му. Редактора оправдава любовта си към виното с родолюбието си: „Народната любов ме прави да съм пиян”. Колкото и откъслечни, непоследователни и недоизказани да са разсъжденията на „хрома” за същността на пиянството, те имат функцията да подготвят читателя за значимите изводи в глава XVI „Пиянството на един народ”. Иначе казано, повлиян от разпалените си патриотични чувства, Безпортев се отдава на сладко опиянение, което му предоставя самочувствието, вярата в собствената правота и ясни цели за следване. Идентично опиянение изживява и цяла България от онези необикновени времена.

Освен това е интересно и смислено да се забележи, че в своята реч пред Марко Безпортев използва известни възрожденски призиви в променен вид. Например Чинтуловото „Стига робство и тиранство!” е трансформирано в „доста робство и пиянство”, а стихове от Стамболовия „Марш” – в „искаме правдини, човешки правдини!...Не щем ний богатство, не щем ний жени…” Изброените примери не просто означават объркване на съдържанието под въздействието на алкохола. Те са най-вече доказателства за едно уникално пречупване на „голямата” реалността през съзнанието на метафорично опиянения, за да съответства тя със ситуацията в неговия „по-малък” свят. В крайна сметка речта на Безпортев добавя още щрихи по портрета на специалната епоха на Априлското въстание.

Сравнението между речта на Редактора и вътрешния монолог на чорбаджи Марко – две различни гледни точки върху проблемите на пиянството, опиянението и изменящите се времена – помага за по-пълното разбиране на избрания откъс. Двете речи представят условно противоположните мнения на младите и възрастните, революционерите и уседналите чорбаджии, идеолозите и реалистите и затова се различават по няколко основни пункта. Няма съмнение, че изказването на Безпортев е наситено на силни чувства – страст, патриотизъм, ненавист, забързаност, минимални количества останало търпение. Текстът е изпълнен с многоточия, въпросителни и възклицателни знаци, които засилват въздействието на говорещия. От друга страна, разсъжденията на Марко се уповават на чистия разум, безпристрастността и се опитват да разтълкуват ситуацията на спокойствие („Какво е това време? Отде тая дързост у раята и тоя страх у господаря?”). Като търси отговори на породилите се въпроси, Марко използва анализ и логика стъпка по стъпка и се интересува основно от причинно-следствените връзки. Тук речта на Безпортев контрастира със своята нелогична последователност и наличието на огромни скокове във времето и пространството. Макар дотук сравнението на двете мнения да регистрира минимални прилики, те всъщност имат поне една изключително важна допирна точка: Марково „Кой знае, кой знае!...” Пошушнатите в учудване думи разкриват Марковото духовно пречупване, зараждащата се в сърцето му вяра в настъпването на нови времена и  във успеха на въстанието. Запазвайки реалистичния си поглед, той е един от малцината, които постепенно склоняват под тежестта на изменящото се време.

С други думи, развитието на характера, наблюдавано при Марко и още няколко персонажи, е изключение от по-често срещаното правило в „Под игото” на лавинообразното, страстно и импулсивно израстване на робската психика в жертвоготовност за родината. Така метафоричното пиянство се нарежда сред в най-всеобхватните, най-осезаемите, най-крайните, но и най-бързо отшумелите проявления на общонародната промяна.

Епизодът с Безпортев в глава XV е една от знаковите елементи в изображението на народното опиянение, размаха на народната духовна енергия и народната увереност, граничеща с безумие. Това обаче са само някои от стъпките в подготвителния процес, чиито резултати Вазов проследява докрай. В решителния момент на въстанието Бяла черква не пламва; опиянението и лудостта се оказват краткотрайни и отстъпват място на страха, раболепието и обратното затваряне в собствения малък свят. Не се ли обезсмисля тогава цялата промяна, щом в крайна сметка българинът се връща в изходната си позиция на застрашен роб? Напротив, финалът на творбата подсказва авторовата вяра, че общност, която е узряла за борба, много скоро ще бъде готова да се пожертва за свободата си. Действително от историческа гледна точка Вазов е прав да акцентира, че Априлското въстание заслужава да бъде едно от най-значимите събития от предосвобожденската ни история не заради крайната си (не)реализация, а заради дългосрочните и ползотворни следи, които оставя върху националното самосъзнание на българина.