Joomla Software solutions Template

Payday loan

Обесването на Васил Левски

Тази рворба откроява една конкретна истотическа личност и отразява един исторически факт. Бесилото на героя “стърчи, там близо край град София,” самата родина е назована по име единствено в тази от творбите на Ботев: “... и твой един син Българийо”

В тази творба ботев държи на значимоста на това събитие – “Обесването на Васил Левски.

Текстът в основноия си смисъл дегероизира смъртта и акцентира на трагичното в националната съдба. Това Ботево стихотворение е единственото, което изцяло се изгражда върху плача – като символ на безпомощност. В неговата поезия плача е израз на крайно безсилие. Не случаино освен обесения син на България други действителни  мъжки  образи няма в творбата. За сметка на това е изпълнена със старци, жени и деца. С този герой, който “виси със страшна сила” се е отишло и мъжественото, силното в българския космоц. Остават само жръждебните “гарван” “псета и вълци” както и безсилните човешки същества – една метафора на робското битие.

Безсмъртието на бореца са свобода е ключова идея в художествения свят на Ботев. Единствената емоция в тази творба е скърбта. Думата “единствен” е най-характерна за тези емоция. Виждаме “единствената” майка и нейниея “единствен” син,единствената възможна скръб в “единственото” поле.

Мотивът мотива за  майката се преплита с мотива за смъртта.

Пространството в тази творба има съ6тите измерения като в “Хаджи Дмимитър”. И в двете стихотворения наречието “там” отпраща към мястото, където се срещат човека и смъртта.  Вместо на “Балкана” както е в “Хаджи Димитър” героят е на бесилото, а действието се развива на плоскоста на робството. И в двете стихотворения това е “полето”. На тази полоскост внезапно и страшно се въсправя “бесилото”

“стъечи, аз видях, черно бесило ”

В обесването на В.Левски е останало само “полето”, изчезнало е пространството на герия от баладата Х.Димититър.

Единствения глас, който “пее песен” е на зимата, но това е “зла” песен на един връждебен свят.

“Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.”

Зимата е сезона на умирането на всичко е природата и в този смисъл е символ на смъртта.

В тази творба на нестихващата песен идва плачът.

“О, майко моя, родино мила,” 

”защо тъй жално, тъй милно плачеш?”

“Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,”

“Плачи!”

“жените плачат, пищят децата.”

“и студ, и мраз, и плач без надежда”

Чрез плача и песента се внушават измеренията на загубата. Тя е безвъзвратна, героят е мъртъв, без възможност да оживее в друга реалност.

Остават само връждебните “гарван” “псета” и “вълци” и за разлика от Х.Димитър те по никакъв начин не са съпричастни към драмата на обесения.

Гарванът е предвесник на смъртта. Алитерацията на звуковете  “ч” и “р” засилват усещането за ужас.

“Гарванът грачи грозно, зловещо,”

Образите на “старици”, “жени”, “деца” са символи на безпомощност, отдадени на пасивно страдание “молят се ” “плачат” “пищят”.

Родината има конкретно име “Българийо” а до него името на апостола. Героят “виси със страшна сила”, а не безпомощно. Безсилието е единствения верикал в текста, мястото на позорната смърт. Черното бесило ненавява надежда, че след него има нещто друго след него. Бесилото е символ на смъртта, а не на безсмъртието.

За разлика от Х.Димитър Левски умира без надежда за безсмъртие, плачът за него е без “надежда”. Но срашната сила, с която виси е символ на делото му и може да бъде приравнен със спасител, ако направим асоцияция с кръста, на който е разпънат Исус.

Баладата Х. Димитър и елегията “Обесването на Васил Левски” превръщат действителноста в легенда, а историческата личност и нейния подвиг в национален мит