Joomla Software solutions Template

Payday loan

Софроний Врачански – „Житие и страдания грешнаго Софрония”

ВЪЗРОЖДЕНСКИЯТ ЛЕТОПИС ЗА ЧОВЕКА И НЕГОВОТО „СМУТНО” ВРЕМЕ

В началото на XIX век Софроний Врачански създава „Житие и страдания грешнаго Софрония” – произведение с ярко изразен възрожденски характер. Това е неговата лична човешка изповед. Разказва искрено и увлекателно за своя живот, изпълнен с много страдания и превратности. Съвсем основателно авторът определя творбата си като „житие”, защото страданията му са „праведни”, а според жанровата специфика на старобългарската литература единствено те заслужават внимание. Тогава страдалческата съдба на праведния християнин е достойна за „житиен” разказ. В конкретния случай авторът на „Житие и страдания…” е свещеник – врачанският архиепископ Софроний, който за разлика от средновековните житиеписци не крие самоличността си. Тъкмо обратното – открито говори за себе си и за трудния си житейски път, не обича да се хвали и идеализира, а целенасочено разкрива самоунижението си. Жанрът „житие” като художествено съдържание е силно разколебан в съзнанието на Софроний. Той е творец със силно изразено личностно самосъзнание за човешките си слабости. Интересува се от противоречията в собствената си душа, които са неговата сила, защото ги познава. Софроний е автор с възрожденско самочувствие. Не случайно така силно доминира неговият творчески АЗ, въплътил и противоречивата му човешка същност. Доказателство за казаното е началото на „Житие и страдания грешнаго Софрония”: „Аз, грешний в человецех, родих ся на село Котел, от отца Владислава, а от матери Мария и положили первое имя мое Стойко. И като сам бил три лета, преставила ся мати моя. И отец мой поял другую жену, що беше люта и завистлива. И родил със нея мужское дете и токмо свое дете гледаше, а мене все отритваше.”

Личностният АЗ на автора излъчва човешко самочувствие, има сила да разкаже за себе си и за своето страдание. Той е един от многото „грешници”, т.е. страдалници. Определението „грешний в человецех” губи своето библейско-религиозно съдържание. То е художествено средство, познато от старобългарските жития, но функционира с нови светски стойности, адекватни на времето, в което живее „грешният” Софроний. Той страда от невръстна детска възраст. А такива като него житейски „грешници”, т.е. хора с нелека съдба са много. Софроний посочва светското си „мирско” име – Стойко. Говори за произхода си, от който не се отрича. Майка му е Мария, а баща му – Владислав. Преди да приеме духовно звание, той е човек със свое минало и свой личен страдалчески живот. Така човешкото и духовното се сливат. Те са неотделими от личността на Софроний Врачански, който никога не забравя да подчертае, че под свещеническото расо е истинският човек със своите съмнения, болки, страхове и разочарования. Човекът е част от времето, отразено в неговите лични страдания. Биографията на Софроний е изстраданият, дълбоко преживян летопис на епохата. Подобна диалектика на мисленето, водеща до осъзнаване на взаимодействието между човек и време, е характерна за вътрешно свободната личност, която има нов разкрепостен духовен облик. Софроний Врачански не крие своите слабости. Говори открито за тях. Те са причина за страданията му, от който черпи мъдрост. Авторът на „Житие и страдания…” разказва за своето житейско минало, за да предпази от грешки идващите след него, но и да не премълчи горчивата истина за едно „смутно” време. Така в жанровото определение „житие” се вписва и летописът за един човешки живот, оказал се изстрадана мяра за времето и епохата.

Историята е низ от събития, които се преживяват както от народа, така и от отделния човек. Софроний избира да бъде летописец на времето чрез личната си човешка съдба. Животът му е страдалчески, времето и епохата – също. Историята придобива трагични измерения. Робството е факт, а човешкото унижение – повсеместно явление. Но независимо от страданието и тежките „смутни” времена, в които живее, Софроний открива в свой личен план духовните устреми на епохата, които разкрепостяват вътрешния му човешки свят. Той търси себе си и своето място в живота. Осъзнава човешкия си АЗ, но поради условията на робство не може да го защити докрай, макар и да се бори с всички възможни средства. Стреми се към знание, като единствено възможен път към човешкото достойнство: „И като бях девет години, подадоха ме на книжное учение. Понапреди не би възможно да пойду на учение, почто повише болен и немощен бях. И като поидох на учение, голямое прилежание и остроумие имах. И вскоре изучих ся простое учение. Понеже у Болгария не има философское учение на славянския език, наченах да учим по греческий язик и изучих Октоих.”

„Простое чтение” и „греческий язик” изучава Софроний. Дори и в начина, по който получава духовност и знание, е отразена епохата. Тя е изтъкана от контрасти. Родно и чуждо съжителстват в странно единство. Българинът се стреми към духовност, но все още значението е на чужд „греческий язик”, а не на роден български. Поставено е началото, но все още истинското духовно възраждане е далеч. То предстои. Човекът ще извърви своя житейски път, а историята ще отрази неговата духовна промяна. Възраждането е духовният исторически летопис за „житието” и „страданията” на „грешния” Софроний. В лето 1762-о той приема свещенически сан. Това е единственото духовно поприще, което времето предлага за будния, вече посветен ум на Стойко Владиславов. Учи на „книжное учение” децата на котленци почти две десетилетия. Просветителят Софроний позира новите духовни нагласи на пробуденото национално съзнание на българина. Наблюдавайки себе си, стига до притчово-сентенциозния извод: „Понеже то ест вещ природна: учен человек ученнаго люби и прост – простаго, и пиян – пияннаго.”

Изграден е критерий за диференциация на човешката духовност, за разграничение на различните интелектуални нагласи и предпочитания. Знанието и науката са основни възрожденски ценности. На особена почит се радва ученият човек. Той е значим, отделя се от общата „безкнижна” маса. Софроний Врачански формира представа за личностното човешко присъствие на просветителя възрожденец, който търси своите духовни подобия: „учен человек ученнаго люби”. Процесите на възраждането едва започват. трудно е да се говори за традиции и приемственост, но светилникът на знанието вече „гори” в българските души. Човешкото национално АЗ с много мъка, страдания и усилия се отделя от мрака на робството, самоидентифицира се с възрожденския си духовен порив към знание. Това е единствената светлина, която го отделя от мрака на забравата и неизвестността. Софроний има самочувствието на „учен человек”, но сам разбира, че знанието е безкрайно, а неговото „книжное учение” – твърде малко в сравнение с мъдростта, натрупана през вековете. И той заминава за Света гора: „И после поидох на Светая гора и седях тамо шест месеци. И приидох оттамо, и учах децата на книжное учение и добре поминувах.”

Горещо родолюбие определя делата на свещеника и просветителя Софроний. Той служи на своя народ. Пробужда духа му. Но за всички усилия получава незаслужено страдание. Открито изповядва огорчението си: „Двадесят години учих децата им на книжное учение и на всякоя неделя, и на всякий празник сказувах поучение. И толкова труд, що поддеях, и толкова добро, що им сторих и телесно, и душевно – а най-после мя предадоха на бостанджибаши да мя убий…”

Почувствал се унизен, предаден от тези, за които раздава щедро светлината на духа си. Софроний напуска родния Котел. Заминава за Ахиолская епархия. Става енорийски свещеник на двадесет села в Карнобатска околия: „И като поидох тамо да попувам, радваха ми ся християни много.” Но страданията на орисания за мъки Софроний не свършват. Житейският му път е труден и винаги изпълнен с беди. Дълбоко, по човешки преживява драматичните събития на своето „житие”, за които разказва непринудено и искрено. Именно в Карнобатско е трагичната му среща с Ахмет Гиряй. Смъртната опастност, пред която е изправен, не го спира да защити човешкото си достойнство. Времената са други. Робския мрак в душата е превъзмогнат. Човекът изпитва естествен страх от смъртта, но усеща и възроденото си самочувствие. Робът опонира на своя господар: „- А, ефенди, хич вяра сас пушка бива ли? Ама хочеш да убиеш едного попа, от свето похвала ли хочеш да приемнеш?”

Поп Стойко защитава вярата си, което го идентифицира като човек и българин. Той има духовната сила да отстои правото си на живот и да определи сам мястото си на достоен и почтен човек в общия поток на времето. Не се страхува да умре, но още по-малко изпитва страх да защити човешкото в себе си. То е критерий за неговото самочувствие. Робът познава силата на разума и побеждава по човешко достойнство своя господар, от който зависи живота му. Софроний излиза победител с робската принуда на времето. Изправя се срещу смъртта, за миг приема, че се разделя с живота, но не отстъпва. Докрай вярва в своите човешки сили и възможности. Опасността преминава, но преживяното завинаги остава в душата му. И авторът на „Житие и страдания…” с дълбоко вълнение разказва за случилото се: „И аз, като възседнах оттамо, за един четверт пойдох на село Сигмен, що е оттамо два часа. И тамо наскоро изпих три-четири чаши люта ракия. И като седнах, тогава мя совзе страх и наченах да трепера като от тресавица.”

Не образа на герой и мъченик, а на обикновен човек, изпълнен със страхове и съмнения, рисува Софроний Врачански чрез преживяванията на страдалческата си душа. Авторът е свидетел на случилото се, но и главно действащо лице. Едновременно наблюдава и преживява. Двойствена е гледната точка на художествено изображение. Времето присъства като настояще, но и като низ от отминали събития, на които се гледа с нов творчески поглед. Той е критичен, обективен и максимално искрен. Това придава непринуденост на повествованието, което въздейства непосредствено със споделената болка. Читателят става съпричастен на „житието”, но и на „страданията” на героя. Той е едновременно част от множеството, но и човек със силно личностно присъствие в „житийния” и „страдалчески” летопис на времето. епохата получава личностно измерение чрез човешкото страдание. На историческата сцена излиза голямата възрожденска личност. Тя е подвластна в човешки „житейски” план на робските обстоятелства на времето, но надхвърля историческите параметри на настоящето. Човешкото АЗ на Софроний въплъщава историята като минало и бъдеще, а в настоящето остава страданието, което е истинското житейско битие на времето. То всъщност определя стойностите не само на човешкия живот, но и на епохата, в която духовните водачи на нацията са страдалци и мъченици. Техните духовни стремления за национално пробуждане ги извисяват над всичко земно и обикновено. Възражда се по нов начин „житийната” представа за светеца. Той е просветител, пробуждащ народния дух сред страдания и лични беди. Това е всъщност съдбата на голямата възрожденска личност със страдалческо човешко битие, какъвто е и Софроний Врачански. В летописа на времето е вписана неговата родолюбива дейност: „Ала како ся случи – рукоположиха ми на свещеничество в лето 1762, месец септемвря, на 1 ден, в неделю, а на архиерейство мя пукоположиха в лето 1694, паки на месец септемвря, в 17, в неделю.”

Единствено поле за духовна дейност в „смутното време”, я което живее Софроний Врачански, е църквата и проповедите на християнската вяра на роден език. Това е единственото средство за възкресение на родовия дух, който, от своя страна, противодейства на робския мрак и националното обезличаване. Трудна е възрожденската мисия на епископ Софроний, но той вярва в родолюбивото си дело: „И приидох на епископия моя. Ала и тая не е по-долу от затворка. Нека буде! И приеха ме християните радостно, и ходях по църквите недели, я празници, и полагах поучение на нашему болгарскому язику. А они християни, като не чули от другий архиерея таковое по нашему язкику поучение, имаха ме като едного философа.”

„Житие и страдания грешнаго Софрония” е възрожденският летопис за изстрадания труден път на човека към духовната светлина на времето, която възкресява националното самосъзнание на българина.