Home Литература „..пътят е страшен, но славен" - "На прощаване"

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
„..пътят е страшен, но славен" - "На прощаване" ПДФ Печат Е-мейл

„..пътят е страшен, но славен”

анализационни наблюдения върху поемата „На прощаване” на Христо Ботев

Поезията на Христо Ботев е създадена в най-драматичното време на националноосвободителните борби на българския народ. В поемата „На прощаване” той е изградил образа на бореца за свобода такъв, какъвто той съответства на революционния му идеал: горд и неспокоен дух, изпълнен с жажда за справедливост и борческа устременост към свободата.

Роден от майка юнашка: смел, непримирим  с робството и насилието, тачещ свободата и народа си, жертвено отдаден на идеалът, бунтовникът доброволно е направил избора си, категорично и без колебание приема избора като човешки и граждански дълг.

Решението е дълбоко осъзнато – избора си на достоен и морално извисен човек лирическия герой е направил с ясното съзнание за вероятността да падне „от куршум пронизан”. До смелото решение го довежда, от една страна, омразата към робството, безправното състояние на българският народ, нечовешките страдания пред чуждото господство, а от друга – силната любов и синовна привързаност към рода и родината.

Поемата започва с обръщение към майката, което смислово се доближава до скрит диалог с нея. Бунтовникът се прощава именно с майката, защото тя е най-близкия и скъп човек за него. Но майка му не се явява тук само като кръвен родител, тя е нещо повече – олицетворение на майка България. С обръщението „майка” поетът се обръща към един цял народ, преминал през столетни събрания, който също ще разбере бунтовника. Сърдечната му привързаност към майката го кара да бъде загрижен за нея. Той съзнава тежестта на своя избор за любящото майчино сърце, но нищо не може да го разколебае. Момъкът очаква с нетърпение голямото изпитание:

Ах, утре като премина

През тиха бяла Дунава!

Реката в този случай се явява не просто географско разделение, а и граница между свое и чуждо, между робство и свобода, между живот и смърт...Тя е хармонично обвързана с мотива за дома, тя символизира и пътя, защото въплащава неспирното движение.

Нейното преминаване е своеобразно връщане към дома, към самия себе си. Лирическият герой не приема съдбата си на изгнаник в „таз тежка чужбина”, защото тя му отнема достойнството, далеч от родината си той се чувства „немил, клет, недраг”.

Изходът от борбеното начинание, творбата представя в два аспекта - ако бунтовника загине славно в битка или ако успее да довърши делото на предците си и постигне свободата за родината си. Първата възможност е по-вероятна, затова и картината на смъртта е поставена на първо място и е детайлно обрисувана. Стихът „аз може млад да загина” се повтаря два пъти в творбата: в началото, преди да се изложат мотивите за избора на лирическия герой и в края, когато изповедта е вече приключила, и той е готов да поеме по пътя. Това повторение подчертава, че идеалът включва в себе си приемането на смъртта като най-възможна цена на избора. В такъв случай желанието на бунтовника е, ако загине в сражение, да се запази примерът му за подвига, за да послужи на онези, които ще извървят докрай незавършеният му път към свободата. Заветът трябва да се предаде на братята или чрез майчиното слово, или чрез „песента юнашка”. Майчиното слово е най-силното убеждение, към него ще се добави и майчината мъка по изгубеният син. Така невръстните братя ще се научат „силно да любят и мразят”.

Картината на разчлененото тяло е потресаваща, Ботев я описва детайлно, като използва силата на контраста:

...бяло ми месо по скали,

По скали и по орляци,

Черни ми кърви в земята,

Земята, майко, черната!

Тази картина представя сливането му с природата. Човешкият дух се извисява на високо, което символизира абсолютната свобода, далеч от робството и поробителя, но в пълен контраст с това се явява черната земя – символ на робството, смъртта и страха. Подчертаването на белия цвят („бяло ми месо”) се свързва със символиката на свободата и свободния дух.

Мисълта за юнашката гибел не е нито чужда, нито страшна за героя. Той е свикнал с нея не само заради опасността по пътя на борбата, а и заради трезвото съзнание, че цената на осъществения идеал е личната саможертва.

Въпреки ясното съзнание на лирическият персонаж за страшния път към борбата, завършващ със смърт, той не може да не се отдаде и на своята мечта. Тя е по човешки топла и вълнуваща. Картината на победното завръщане, която героя обрисува е значително по-кратка, но за разлика от контрастната картина на смъртта е много по колоритна, преливаща от багри и приповдигната лексика („байрак” , „лични юнаци” , „напети”). Тя наистина е повече с чувства и мечти, отколкото с реални събития. Радостта от извоювана свобода е безгранична и затова е внушена само чрез безглаголни възклицателни изречения:

О, тогаз, майко юнашка!

О, либе мило, хубаво!

Тази творба дава израз на убеждението на своя автор, че достойнството е постижимо само в борбата за свобода, само с рискованото поемането страшният, но славен път!

 

Петя Б.

 

WWW.POCHIVKA.ORG