Joomla Software solutions Template

Payday loan

Стихотворението „Българският език” на Иван Вазов –

възхвала на красотата и достойнството на бълграския език

Като родолюбец от възрожденски тип Иван Вазов дълбоко преживява обезценяването на нравствените стойности в българското общество след Освобождението. Писателят е разтревожен от равнодушието към хули за нашето минало и език. В стихотворението „Българският език” Вазов брани и възвеличава нашия древен и свещен език.

Одата „Българският език” е прослава и защита на родното слово. В полемика с хулителите на езика се доказват неговите достойнства – святост, историческата му мисия, нравствената  и естетическа ценност, творческата му мощ. Българското слово е духовният дом на националното битие. В неговата вечност, в достойното му бъдеще вярва поетът, посветил се да му служи като жрец в храма на българския език.

Художествените качества на творбата са предизвикателство към отрицателите на родното слово, защото оборват обвиненията в грубост и немузикалност на нашия език. Неговият образ постепенно се изгражда при образа на миналото и настоящето, при очертаване контурите на бъдещето.

Лирическият говорител се обръща пряко към своя „език свещен” , „прекрасен”, „страдални”. Език и народ са равни:

Език свещен на моите деди,

Език на мъки, стонове вековни,

Език на тая дето ни роди,

За радост не – за ядове отровни.

В началото се очертава мисията на българския език. Той е огледало на историята , най – скъпото наследство на предците. Словото е носител на националното самосъзнание – духовна крепост през вековете на изпитания. Чрез съхранението на езика е оцелял и народът.

Но езикът е и част от интимната същност на човека, съкровена връска с майка и родина.

Втората строфа чертае друг образ на българският език. Той е прекрасен, мелодичен, богат на изразни възможности. Но гордостта и възторгът от красотата на словото се отблъскват с гнева и болката от оклеветяването.

Реторическите въпроси са призив към всета и естетическия усет на българския читател, за да се превърне той в защитник на родното слово, да го оцени по достойнсвто.

Творбата изгражда една от най – поетичските характеристики на българският език:

Разбра ли някой колко хубост, мощ

Се крии в речтат ти гъвкава, звънлива –

От руйни тонове какъв разкош,

Какъв размах и изразитост жива?

Българският език е звучен, разнообразен в интонациите си, енергичен, жив с богата ритмичност. А поезията се създава на същия този охулен, опетнен език. Красотата и силата на звучащото поетичско българско слово извоюват още една победа над хуллите гадки.

Ако първите три строфи представят същността на родното слово, то следващите две дават пространсттво на тезата, която отхвърля достойнствата му. Хападките се възприемат като плод на духовната слепота на криво разбраната цивилизованост. Във Вазовите стихове отква паисиевска болка и гняв срещу срамуващите се от българското.

Лирическият говорител е непримирим с хулителите – чужди и свои. Тяхната тезае категорично определена като „ниска клевета”, „ругателство ужасно, модно”. Гневно приемане на нападките се усеща и в саркастичното им преизказване:

Не си можал да въплатив във теб

Създаньята на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп –

За груб брътвеж те само бил орисал!

Нападките срещу литературните възможности на българския език са най – тежкото обвинение, най – непоносимото за един поет. Такъв е лирическият говорител, защото да служи на народа чрез словото за него това е личен избор, съдба и мисия:

Ох, аз ще взема черния ти срам

И той ще стане мойто вдъхновенье,

Финалните две строфи придобиват смисъла на обет на поета пред родното слово.

Одата представя Вазовото разбиране за мисията на поезията. В нейното слово душата на поета се слива с духа на народа.

Твърдата решимост е внушена чрез противопоставянвто на контрастни по значение изрази: на черния срам, който тегне над родния език, поетът противопоставя творческото вдъхновенье, светлите звукове, които ще достигнат до идните поколения; на калта – метафора на обидните клевети, противодейсва чистия блясък на българската реч. Действената сила на патриотичния порив, с който звучи финала на одата е свързана и идеята за отговорността пред „бъдещото бодро поколенье” пред потомците, към които творецът има дълг.

С цялото си творчество Вазов доказва, че е изпълнил мисията си на голям българин, за когото всичко родно е свято. В одата „Българският език” поетът разкрива своето благоговение пред оная светиня, благодарение на която народът ни е оцелял през вековете. Творбата е страстна прослава и защита на родния език срещу всеки, който дръзне да отправи към него безпочвени упреци.