Joomla Software solutions Template

Payday loan

Хаджи Димитър

Жанрово Ботевата творба се определя като балада, тоест лиро – епична драматична творба с присъствие на фантастично- митологично в съдържанието и (Боян Ничев, “увод в южнославянския реализъм”). Баладичното е резултат от художественото конципиране (схващане) на фантастичното и превръщането му във фактор със структуроизграждаща функция в поетичната творба. Казано най – елементарно – докато фантастичното е жанрово независимо и неорганизирано и е свързано с пораждащия го тип свето възприемане, баладичното се осъществява единствено като съставящ елемент на конкретната художествена структура.

В интелектуален план литературната балада се строи върху взаимодействието върху личното, индивидуално поетическо мислене и фолклорното, митологично – легендарно възприятие на действителността. В Ботевата балада се сливат мит и лирика, което пък е свързано с нейната постройка: реалност – видения – реалност (ден – нощ – ден). Всичко това води до приоритета на лирическото начало – онова тържество на поетическото откритие, което ще обоснове присъствието на самодивите и дивния песенен полет в логическия ред на “спряното слънце”, на превързаните и непревързани рани на юнака и на безсмъртната му смърт.

В “Хаджи Димитър” при цялата драматична разпънатост на творбата между полярни противоположности (живот и агония, смърт и безсмъртие, страдание и тържество, поражение и въздигане), която предопределя подчиняването на композицията и на резки смислови обрати, поетът е следвал и линията на естественото, непротиворечиво свързване не противоборстващите начала, осъществено чрез единия от основните, ярко противодействащи изобразителни принципи в поезията му – плавността в прехода между отделните картини, единството на гледната точка, постепенно движение в художественото пространство.

Преходите между действително и фантастично в “Хаджи Димитър” се осъществяват в следните стихове:

гора зашуми, вятър повее,                                                                            летят и пеят дорде осъмнат,

Балканът пее хайдушка песен.                                                      и търсят духа на Караджата.

……………………………….                                                             ………………………………

И самодиви в бяла премяна,                                                                         но съмна вече! И на Балкана

Чудни, прекрасни, песен поемнат…                                           юнакът лежи, кръвта му тече…

………………………………

От картината на свечеряването и хайдушката песен на балкана към тайнствената атмосфера на самодивските ласки (особено изразителна роля в този случай има употребата на съединителен съюз), а после от поривното извисяване в небесата към жестоката реалност на кървящите рани – движението е безпрепятствено, спонтанно, пределно естествено.

Голяма част от тълкувателите на творбата обръщат внимание на юнашкото тяло, което не е обсебено от врага, а принадлежи на земята – майка сякаш приютено в нейната гръд. Не за таен гроб говори баладата, а за топъл дом, защото Балканът съдържа в себе си тъкмо смисловите проекции на дома, където се извършват нежно – грижовните тайнства на родно – роднинския свят(Валери Стефанов). Този свят за юнака в роден и близък, тъй като светът на другите е робски, а героят се намира в пространството на свободата, все още необичайно, недостижимо за свикналите да живеят според норми. Всички същества, заобикалящи юнака, са свои и близки, еднакво грижовни и под палещите лъчи на дневното слънце и в монументалното спокойствие на нощно – затихващата вселена – дом.

Всъщност Ботевата творба е изображение на героическия човек и на съдбата му. Особеният индивид, напуснал границите на обикновеното и масовото заради избора си, отвел го до гибелта, в текста е видян като прекрачващ в безсмъртието, във фантастичната реалност на легендата. Тръгвайки от неоспоримия факт на едно поражение, на една лична и групова трагедия, поетът “надмогва” действителността. Лирическият разказ за загиващия юнак се превръща в разказ за вечността на подвига и за героическия пример. Конкретната индивидуална драма получава оптимистично и универсализиращо ч тълкуване. То е обусловено от вярата във вечността на паметта за изключителния, за пожертвалия се в името на свободата.

Според Валери Стефанов: “Юнашкото тяло не може да гние и съхне – и тук се преутвърждава това Ботево внушение – неговата кръв ще потъва в земята, в лъчите на гневното слънце, ще бъде храна за вълка и така ще се превърне в частица от безсмъртната вечност на природата. Вълкът, наведен над юнашката рана, е метафора на съпричастното приемане на жизнените сокове от родината майка. Обикновено проблемът за безсмъртието на юнака се свързва с превръщането му в жива памет за идващите след него, в екзистенциален ориентир за всевременните свидетели на чутовния му подвиг. Не умира обаче юнакът и поради факта, че неговото падане е върховната еманация на сливането му с душата на природата.

Именно поради това Никола Георгиев определя творбата, като ода – балада, тъй като одичният и баладичният тон се преплитат и взаимно се допълват. В началото произведението започва с едно лирично и одично възклицание: “Жив е той, жив е!”. Това възклицание ликуващо утвърждава безсмъртието на героя. То коментира копнежната измислица на колектива, отказващ да погребе своите мъртви, демонстрира как из практиките на традиционната култура се извличат принципите, по които се гради модерният, националният литературен мит за героя.

Като антитеза обаче се очертава след това картината на умирането на юнака. Тази картина е разположена в едно особено баладично пространство: “Там на Балкана”. Това е ботевото баладично пространство на юнашката смърт и подвига. Така още в началото получаваме противоречивото усещане, че юнакът е жив, но умира. Той е представен в мига на своето предсмъртно страдание и с няколко художествени детайла се разкрива неговото физическо страдание. Хиперболите “потънал в кърви”, “дълбока на гърди рана” подчертават силата на мъката и болката. Състоянието е изразено чрез силно експресивните глаголи “лежи и пъшка”, “очи тъмнеят, глава се люшка”. В тази картина образът на юнака е очертан с още един знак, знакът на неговата “младост и сила мъжка”. Тези знаци засилват усещането за трагичното в случващото се. Усещането за “сила мъжка” на юнака се постига и от два други детайла, които напомнят за отминалата жестока битка: “На една страна захвърлил пушка,/на друга сабля на две строшена”. Захвърлената пушка, строшената сабя са знаци на безспорното му поражение, което се потвърждава и от тъжната песен на жътварките в робското пространство. Трагическата безизходица на пресъздаваната ситуация е подчертана и от присъединителния съюз “и” в четвъртата строфа (ще да загине и този юнак). Това показва мрачното внушение за тягостната повторителност на загубите, които сплотяват етноса, но сам по себе си той не може да извоюва своята свобода.

Картината на умирането на юнака в Балкана, която съдържа противоречиви знаци на физическа слабост и сила (духовна сила), се превръща в една картина на истинския живот – умира един свободен човек. Последният елемент от тази картина: “уста проклина цяла вселена” създава усещането, че юнакът предизвиква като че ли всичко около себе си. Той умира не с покаяние или жалби, а предизвикателно – с проклятие.

До “Хаджи Димитър” всеки текст извиква ясен, назован от лирическия човек адресат – майката и либето(“На прощаване”), брата по чувства (”Делба”), народа (“Елегия”), майката (“Майце си”), родния брат и брата по участ (“Към брата си”), обитаващата механата общност, от която лирическият субект иска да се разграничи (“В механата”). Тези текстове са прицелени, мислени са в конкретната представеност, в наличността на слушащия. Те, разбира се, са и изричащи съкровената същност на лирическия Аз, изговарящ себе си докрай, разкриващ се в отделните свои диалогично оформени монолози. Човекът се освобождава от напиращото в него слово, насочвайки го в желана посока. От тази гледна точка “Хаджи Димитър” е единствения текст, вгледан в различни адресати, като единственият сред тях, който може да се заслуша в изпяването, е сърцето – нито родината нито слънцето са партньори в диалога. Така лишавайки се от конкретиката на адресираността, Ботевият текст се освобождава от нещо, което е стягало изричаното от човека в предходните стихотворения, а именно от необходимостта да обяснява, да убеждава, да присъединява към себе си, тоест към своята позиция, слушащите го – онези, от които той изисква да го изслушат. Ботев има съзнанието за силата, за магнетичната въздейственост на словото, чрез което създава нова реалност. В тази реалност нормата за истинност и на казаното, и на ставащото е различна. Според нейните правила парадоксалното твърдение, че мъртвият е жив е неоспоримо вярно, защото падналият герой продължава да съществува в различно, недостъпно за обикновените хора измерение.

“Там” законите, подреждащи случващото се, са фантастично преобразени от присъствието на орлицата, вълка, сокола. В този свят раненият не е самотен със страданието си, а е обграден от грижа и внимание, закрилян от света на природата. В рози свят звучи и песен различна от тази на робините. В контекста на закрилниците на юнака се налагат и числата три, четири, дванадесет. Три е константна величина в мито – поетическия свят. То е образ на абсолютното съвършенство и в християнската религия и във фолклора и в митологията. В текста на творбата първо пространството е разделено на три части: поле, Балкан, небе – колкото българско, толкова и вселенно. Триделността на пространството напомня триделността на дървото на живота – универсален модел на света. Пространството в баладата също е модел – адът е в полето, раят в небесата. Между двата полюса е юнакът на Балкана. Юнакът – страдащ и неумиращ, юнакът който сякаш крепи небесното пространство на раменете си. Трите звяра внасят митопоетическата гледна точка. Самодивите я утвърждават, но и разколебават. Целувката в уста (несвойствена за фолклорните и християнските представи) е символ на жизнеността, виталността, признание за мъжествеността и силата. Чрез нея грижата, утехата, милосърдието, с които е ограден юнакът, се изчистват от сантимент, от жалост, от съчувствие и съжаление. Тя не е прощаване с умиращ. Тя е естетизирана чувственост, която може да се идентифицира с вечността на живота и с поезията. Дванадесетте строфи кореспондират с повтаряемостта във времето, с неговата цикличност – асоциират дванадесетте месеца в годината.

Мотивът за самодивите е разположен в четири строфи, колкото са посоките на света, очертани и от кръста и от дървото на живота, колкото са евангелистите, свидетелстващи за истинността на божието слово, за истинността на спасителя.

Никола Георгиев определя песента като ключов мотив. Образът на песента в края на баладата има най – обобщен смисъл и значение – на докосване и сливане с духовното, на изражение на духовно. Чрез нея се надмогва не само конкретноисторическото, а и земното. В това надмогване обаче не се прекъсва връзката с извън езиковата реалност. Самодивите с песен търсят духа на Караджата. Споменавайки името на историческата личност, Ботев не принизява, не стеснява идеята за вечния живот. Може би по този начин поетът се е надявал да приобщи съотечествениците си към своята вяра.

И така: за първи път в текста песента се явява като елемент на земното битие в определена пространствена реалност, в която обаче не е определено пространствено човешкото присъствие. В контекста песента е и човешко присъствие, и унаследена житейска позиция. “Жътварка пее” асоциира вечността на трудовата инерция, въпреки всичко. В следващите стихове песента е емоционално отношение към съдбата на бобините и към героя – от позицията на Аза. Песента е болка и памет за нерадостното битие, възможен избор на роба, неговият глас в тази робска земя. Песента за героя – “и певци песни за него пеят”- е памет, прослава, тя е ценностното като емоция и като идея. Връзката между вселенното пространство и песента е акцентувана чрез граматическото време – певци пеят, Балканът пее – на глаголи от несвършен вид. В баладата нощната картина на Балкана на пръв поглед стеснява така изведения смисъл. Ако в началото Балканът е място на действието, на драмата, в средата на текста той е нещо повече – чрез песента. Той е времето – настоящето и бъдещето на нацията. Бунтовното е естетизирано чрез хайдушката песен. тя е връзка с миналото, тя е отрицание на миналото и на настоящето: връзка – като следовничество на героите, като памет за героите; отрицание – като непомиреност с робството. Този извод се подкрепя и от още едно опозиция: тъжни песни – хайдушка песен, разгърната в национални пространствени измерения. Множественото число в първия случай алюзира безкрайността на страданието, единственото – единствеността, категоричността на позицията, обобщена в образа на песента. Аналогичен е случая в “Хайдути” – пък ще си викна песента. Под “свода небесен” прозвучава песента на самодивите. Тя усилва многогласието на текста, разширява пространството и времето. Ореолът, с който са оградени самодивите – “чудни, прекрасни”, увенчава и тяхната песен. Като че песента – памет, прослава, песента – изражение на човешкото отношение, изпълва света, обозрим от човека. Каква е, за какво пее тя, текстът не уточнява. Тя е пречистата емоция, възвишена и прекрасна, неназовима. Чрез нея митичното (като светоглед) се превръща в естетическо и, без да загубва изначалното си значение, се натоварва с нови функции. Контекстът на строфата уточнява – песните са атрибут на неземните създания, те са част, изражение на чудесното; те са връзката между духовната енергия на героя и един друг свят, постигнат и постижим чрез смъртта. Както прегръдката, така и песните символизират единение.

Чрез дързостта  на поета на въведе в текста гласа на юнака, който умира, се променя съотношението между вселената (другите) и героя. До този момент земята, небето, Балкана, звяр, природа съизразяват признание или грижовност, милосърдие или съпричастие от своя гледна точка. Молбата – повеля на юнака “Кажи ми сестро” като че оттласква самодивите от земята и ги отпраща във вечните селения на Бога, където е и духът на Караджата. В този смисъл самодивите и песните им се оказват носители на ангелското, но не толкова в библейския смисъл, а като изражение на една особена религия и философия. Тя е упование във вечния живот, тя е усет за изключителността на последното тайнство в живота на човека. Тази особена религия е монотеистична, изражение на едно монолитно световъзприемане, усвоило културните модели на античността, фолклора, християнството. “Затова горе” в пространството на нощта тържествува справедливостта – това е една друга магична територия.

Последната строфа затваря времевия цикъл. Настъпва новия ден, отново се появява образът на Балкана, натоварен с различни значения. Противопоставителният съюз “но” е обещание за демитизиране. В предните строфи е останала приказката, тайнството, почти мистичното докосване до вечното, до духовното. В новия ден “слънцето пак пече ли - пече”. То осветлява настоящето, но акцентува и върху повторителността на природното време, създава атмосфера на вселенна дистанцираност и безразличие. Но в строфата се повтаря не само времето, а и пространството (Балкана). Там е юнакът, там е и вълкът. Триделното пространство е опростено и опозицията горе –долу, подтекстово символизира вечността на всемирното битие и игнорирането на полето алюзира отделеността на героя от другите, неговата самотност в смъртта.

Юнакът умира и е жив – чрез кръвта, която все тече – символ на умирането но и на изтеклия живот. Вълкът, като тотемно същество, отчасти повтаря функциите на самодивите, орлицата, сокола, алюзира генетическата и духовната връзка с изначалието. Така в последната строфа отсъства апотеозът, но тя продължава да утвърждава единението между природа, звяр и човек и потвърждава истинността на началото. В нея контекстово присъстват причината (смъртта) и следствието (вечният живот) като измерение на вечното. Единната художествена идея, постигната чрез синтез на реални гледни точки, на различни културни модели, е придобила своята завършеност и окончателност и във времето на поета. Тук Ботев достига до несвойствени за нашето възраждане философски прозрения, създава съвременен мит, който няма аналог в културната епоха.

Внимание – преход!

“В механата” съгражда една подчертано гротескова картина на имитиращата живот революционна емиграция. Така този текст достига до най – ниската точка на безизходността, на непостигнатото и непостижимото за разпадналото се в края на текста “ние”. “На прощаване” осъществява взривното скоково преминаване от чужбината в родината. “Хаджи Димитър” е текстът…