Home Литература "Елегия"-творба за физическата и духовната мъртвина на българския народ

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
"Елегия"-творба за физическата и духовната мъртвина на българския народ ПДФ Печат Е-мейл

"Елегия"-творба за физическата и духовната мъртвина на българския народ

В Ботевата лирика стихотворението "Елегия" заема особено място - то е първата публикувана творба, в която водеща роля е темата за робската участ на народа, за духовната и физическата мъртвина в националното, социалното и нравственото пространство на българското битие през втората половина на XIX век. Поетът утвърждава идеята, че робството е зло, защото поразява вековни духовни ценности, превръща човека в роб, отнема паметта му за родовата чест и история, унижава го физически и изражда волята му за свобода. Печалното настроение и тъжните чувства, насищащи творбата, хармонират с трагичната картина на народното страдание и с лирическия жанр. За постигане на творческити си внушения обаче Ботев прекрачва жанровите огланичения - вместо ожалване, оплакване, лирическият герой гневно и болезнено адресира настойчиви и неотложни в отговорите въпроси, в позицията си по отношение на народа той е раздвоен - ожалва по елегично ( "бедний народе"), но същевременно му задава въпрос ("докога"). Чрез силата на художественото си перо и със съзнанието за гражданския си дълг Ботев майсторски разкрива ужасяващата действителност на физическо и духовно мъртвило, обхванало пределите на родината ни. То определя робската участ на българския народ, чието страдание е разгърнато мъчително и сетивно. Българите биват унищожавани не само физически, но и нравствено, и морално.Отнета е национално-историческата им памет, разклатени са устоите на ценностната им система, погазено е правото на достойно съществуване и свободна воля. Народното злочестие извежда на преден план образа на народа - мъченик, разположен в симетричната композиция на творбата в ярки метафорични полета на мъката и болката, като антипод на поробителя и неговите социални слуги.

Стихотворението е отпечатано във вестник " Свобода" през 1870г., като за първи път Ботевият лирически герой се обръща към потиснатия народ. Робската реалност, описана в произведението, е напълно истинна, а не плод на авторово преувеличение ; чувствата и мислите, терзаещи лирическия герой, са предизвикани от конкретната историко-времева обстановка в отечеството. Основният композиционен и метафорично-образен похват, използван в структурирането на творбата, е контрастът. Той обуславя и композиционната симетрия - първите две строфи изграждат образа на народните насилници, а третата и четвъртата - на изтерзания народ ;последната строфа е адресирана към братята по идеали - революционерите, които трябва да съпреживеят страданието на своя народ. Ботев поставя като един от основните проблеми този, за робството, като извечност. Метафората " робска люлка " събужда представата за продължителност и приспивност. Люлчиното отглеждане и приспиване се свързва с ранното детство, а конкретизирането " толкоз годин ти пи " принасочва алегоричната ситуация към идеята за продължителното детство, т.е за недозряване. В резултат на това недозряване българите са неспособни да прогледнат за някаква по-различна своя съдба, попадали в атмосфера на пълна историческа неосъзнатост. Люлката се превръща в контекста в смисъл на принудително закрепостяване в безвремието на робството. Народът, от една страна, е "приспан", а от друга - обгърнат в скръбно мълчание. Лирическият герой търси път към смълчаната народна душа , отговори на поставените въпроси. Интимното обръщение "кажи ми" създава усещане за непосредствена близост между участниците в търсения диалог. Лирическият герой задава поредица философско - риторични въпроси, с чиято градация нараства и неговият гняв. С анафоричното редуване на личното и показателното местоимение "тоз ли", "той ли " и с въпросителния акцент поетът прави енергичен опит да персонифицира виновника за вековното варварство и нещастие. Синтактично -паралелните фрази наслагват различни характеристики на поробителите , които въплъщават изцяло негативни грижи, но не са расово, верски или етносно определени. Сравненията на тираните с предателя на Христос - Юда, и с йезуитския водач Лойола подхващат обобщенията, че мъчителите типологизират поведенчески модели на злото, подлостта, насилието, предателството, жестокостта. Сатирично заклеймени са и тези, които въпреки българското си потекло съдействат за страданията на братята и сестрите си -"рояк скотове, в сюртуци, реси и слепци с очи." Народът обаче не отговоря - той "мълчи". Но в това мълчание е събрана цялата му болка, горест и обвинение към поробителя. Напластеното от векове мълчание в народната душа красноречиво "говори" за особен бунт, за безмълвен протест, много по-силен и изчерпателен от извиканото на висок глас. Констатацията "мълчи народа" е отделена и съответства на емоционалната напрегнатост на въпросите -отговори." Гворещото "мълчание на народа е озвучено от "гласа" на робството : " глухо и страшно гърмят окови ". Тук оковите са символ на отнетата свобода и насилието, а експресивният глагол "гърмят" предвещава едновременно гибел - " глухо " и сила "страшно". В следващата строфа мъката придобива експресивен израз като реално физическо страдание. Кръстът се превръща в грозно оръдие за убиване, оформя се представата за оварваряването на робската неволя - "забит". "Камък грозен" е синоним на смърт, а метонимита " ръжда разяда " се свързва с темпоралното значение на оковите, които от векове са впити като кръста в тялото на народа. Хиперболата "пот от ило /кървав се лее" въздейства с художествените стойности на фолклорни образни представи : "камък гробен ". Страданието е "гробовно", почти с митологични стойности. Алитерациите спомагат за разкриване естетиката на грозното в тази строфа. Чрез нея Христо Ботев противопоставя образа на народа-търпелив, мълчалив, страдащ, предаден от свои и чужди -" смучат го наши и чужди гости " с образа на тираните, които са вършители на всички непонятни за човешкия разум злини. В последната строфа унищожитилният гняв на поета се насочва към тези, които трябва да поведат народа. Самообвинението ескалира - "без срам, без укор " в драматичните изповеди, лирическият герой прозира своебразно предателство към " бедния дом", чиито носитили са съвременниците на Ботев. Неговото поетично възмущение е с елегични стойности. Те определят и нескритата тъга във финалните стихове на стихотворението. Ироничният подтекст на лиричното послание е насочен не само към съвременника, но и към лирическия герой, към поетическата категория "ний", в която Ботев включва в себе си. В " Елегия" поетът -философ Христо Ботев открито заявява гордия си личностен бунт както срещу физическото и духовното насилие над човешката личност, така и срещу бездействието и примиренчеството към страданието и унижението. Робството и свободата са конфликтните ядра, около които Ботев изгражда лирическите си послания.Изборът е само един -свобода. Диалогичността, реализирана в сатиричния сблъсък между лирическия"аз " лирическия "ние", подчертава изключителната воля на поета и стремежа му към промяна за постигане на мечтаната свобода.

В стихотворението "Елегия" подтекстово зазвучава благородният порив на Ботев като "обединяващо начало на всичко светло и деятелно, що се таи в българския дух ".

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG