Joomla Software solutions Template

Payday loan

Образът на природата в

лириката на Вазов

Саностоятелното изображение на природата не е литературна традиция във възрожденската ни поезия. Неин родоначалник е Вазов, който в следосвобожденската си лирика прави от природата обект на художествено изображение, като обогатява творбите си с по-сложни нравствено-философски акценти, с по-богата палитра на чувства и изживявания.

Във време на всеобщо обезценяване  на духовните стойности , Вазов търси в природата спокойствие, мир, отмора. Той се чувства уютно сред нея – “като дете на майчините си пазви” (”Беглец”), търси изцеление след “жизнената битва”, душата му се пречиства от страстите, от грижите “във нейните обятия разкошни”. Успокоен, просветлен, с обновен дух, там, сред тази “хармония и хубост, и тиеина навред” (На Ком”), той успява да отсее значимото, ценностното в човешкия живот, да противопостави тленното на вечното, нравствената уродливост на красотата, нищожното на великото и преизпълнен с достойнство да заяви “Аз гордо поглед хвърлям над всичкий долен свят” (“На Ком”).

Както у поетите романтици, така и у Вазов , природата събужда много спомени за миналото, пред очите му възкръсват и оживяват случки и събития, и както казва сам поетът “миналите епохи с сегашната се срещат”.

В своето отношение към природата Вазов се сродява с големите световни поети – Юго, Байрон , Гьоте – и за тях тя е спасителен пристън, б който могат да намерят покой и забвение, да се укрият от другия свят – света на фалша, лицемерието, пошлостта, измамата. У нашия поет обаче чувствата и трепетите, породени от съприкосновението с този “дар божи”, имат неизменно патриотичен привкус – самият той признава, че духът му е “упоен” именно от красотата на България. И есттическите му, и нравствено-филсофските му размисли, породени от досега с природата, са свързани с лубовта към Родината.

Подобно на романтиците, в стихотворението си “Към природата” той противопоставя нея – въплащение на младост и красота, свободна и вечно обновяваща се, нетленна и божествена, на човека – “създание разбито”, “роб на страстите”, “дете на суетата”, и чрез констраста внушава  кое е истински стойностното в човешкото битие.

Много често, отегчен и омерзен от суетата и грозотата на града, Вазов търси убежище в природата. В много от стиховете си, за да подчертае хубостта на природния храм, той ги противопоставя:

О, град крамолен, столнино прашлива,

Бегах от твоте радости и язви!

.........................................................

далеч от твойта суета и плесен

и блясък от маски лъскави и грозни души

(“Беглец”)

Чрез множество контрасти – между красивото и грозното, между съвършеното и опошленото, между естественото, дивото и фалшивото – “блясък от маски”, поетът извисява природата на пиедестал, от който никога не я сваля.

Това противопоставяне между  божественото и човешкото още по-ярко се откроява в стихотворението “В малата планина”:

И човекът, дрипав, твар нещастна

Роб на мъки и на мрак вековни

Туря пятно в таз картина красна

Фърля скръб в предела тоз чаровни.

Силното напрежение между човека и природата, сблъсъкът между тях , са внушени чрез противостоенето на определенията “нещастна” и “красна”. Макар и косвено, поетът акцентира върху негативната роля на човека – ролята му на разрошител. И тези оценки не са израз на мизантропия от страна на Вазов, а са плод на дълбоката му обич към природата.

Сам Вазов признава че е пантеист. Според него природата е “истиснки образ и подобие на бога”. Затова той ту я съзерцава с умиление и благоговение, ту екзалтирано я възпява божественото у нея. Въображението му е безпределно – преодолял гравитацията на земното притегляне, лирическият герой с взор и мисъл се рее над страховити бездни и гиганстски върхове, достига до космоса, опитва се да разгадае тайната на природната нетленност , да се слее с нея.

И да стане безсмъртен като нея!