Home Литература Алеко Константинов - До Чикаго и назад, Бай Ганьо

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Алеко Константинов - До Чикаго и назад, Бай Ганьо ПДФ Печат Е-мейл

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

(1863-1897)

Животът и творчеството на Алеко Константинов са пример за трагичния сблъсък между интелигента с възрожденски морал със следосвобожденската действителност. Духът на Алековото творчество трябва да се търси в страстното отрицание на обществените пороци със средствата на хумора и сатирата, в жизнелюбието и оптимизма на твореца, вградени в него. Неслучайно самият автор е избрал за себе си прозвището "щастливец". Щастливец е онзи, който е успял да запази чистотата на идеалите си и да има смелостта да ги противопостави на агресивната посредственост и бездуховност на своето време.

Руско-турската война и последвалото националното освобождение поставят българската интелигенция в нови условия. Българската държава е възстановена и с това като че ли е националният идеал е постигнат. Но първите десетилетия след Освобождението носят и първите големи разочарования за възрожденските идеалисти. Героите от национално-освободителната борба бързо са забравени, заменени от "героите" на новото време - алчните, комерсиалните и безскрупулните представители на бързо забогатяващата нова буржоазна класа.

Всеки от българските творци, които остават и след Освобождението духовно и емоционално обвързани с възрожденския идеал, по свой начин реагира на тази нова действителност. Вазов възкресява спомена за отминалата възторжната епоха на Възраждането в "Под игото" и пише с преизпълнено от болка сърце "Епопея на забравените" и "Немили-недраги". Във финалното възклицание на повестта: "Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин..." той влага цялата си покруса и отвращение от новото време. Алеко Константинов, обратно, не се връща към миналото, а свързва идейно и емоционално цялото си творчество именно с това ново време, за да се дистанцира категорично от неговата духовна низост. Алеко Константинов създава творбите си, за да говори пряко на съвременниците си и да назове конкретно най-болните проблеми на своето време.

Цялото творчество на А. Константинов създава представата за твореца като за чиста и силна личност, идеалист с несломима жизненост и с живо чувство за хумор. Още с първия поглед към Алековите текстове откриваме, че в тези пътеписи, фейлетони, статии, очерци и разкази липсва положителен герой. Обяснението е просто -  положителният герой липсва в съвременната действителност. Получава се интересен художествен подход. Творецът внушава своя естетически идеал чрез отсъствието му в претворената действителност. Вместо това Алеко създава обобщения образ на героя на своето време, който представлява всъщност нравствения антипод на авторовия идеал.

Алеко Константинов е безкомпромисен идеалист, надарен с живо чувство за разбиране и активо отношение към съвременността. Това му дава възможност не само да проследи раждането на новия анти-герой и неговите обществени метаморфози, но и да заяви ясно и недвусмислено гражданската си позиция към него. Творецът често е обвиняван от критиците в едностранчиво представяне на обществения живот и в черногледство. Ако творчеството му оставя такова впечатление, то е, защото авторовият мироглед е белязан от безкомпромисния нравствен максимализъм и непримиримостта към недъзите на обществото. А самият факт на съществуването на това творчество в българския духовен живот е недвусмислено доказателство за неунищожените нравствени ценности на българската интелигенция в този сложен за България исторически момент.

Наред с другите фундаментални промени, които Освобождението донася в обществения живот на България, то слага край и на психическата затвореност на българина в неговия национален свят. През Възраждането темата за родното и чуждото ярко присъства в литературата ни, но поставена изцяло във връзка с реализирането на българския национален идеал. Откриваме я широко застъпена в творчеството на Ботев, където родното е синоним на ценността, а чуждото - на антиценността. У Вазов наред с идеализирането на родното присъства понятието чуждо, обвързано с надеждите за освобождение от Русия или с реакциите на Европа към българските национално-освободителни борби.

А. Константинов подхожда към проблема за отношенията на българина с останалия свят по нов начин. В неговата съвременност българинът обръща поглед  към другите страни и народи със самочувствието на свободен човек, изправен пред необходимостта да подреди сам живота си. В творчеството на А. Константинов интересът на българина към света е продиктуван от търсенето на модел на живота - една нова и непозната за възрожденската и следосвобожденската литература тема. И още една разлика между Алеко и неговите предшественици. Писателят представя външния свят вече не като абстрактна фикция, чието отношение към България (враждебно или съчувствено) българинът следи с трепет, а като една постижима реалност, с която българинът влиза в пряк контакт. Разбира се, сега вече и светът има възможност в този пряк контакт да опознае по-отблизо българина.

В центъра на повествованието на пътеписа "До Чикаго и назад" стои образа на художествения говорител - свободният български интелигент, човек с широко отворени към света любопитни очи. Той изгаря от нетърпение да види и да опознае друг модел на живота, различен от домашния. На едно място в романа "Под игото" Вазов казва, че младите народи, както и младите хора са поети. Ако разбираме понятието "поет" като романтичен и наивен идеалист, какъвто смисъл Вазов е вложил там в него, ще установим, че Алековият художествен образ не се вмества ни най-малко в тази характеристика, макар той също да е млад човек, представител на скоро освободен  народ. Пътуването до Америка е добър повод за "аза" в търсенето на образци за развитието на българското общество да съизмери своите ценности  като българин с ценностите на развитите общества. Но това съвсем не означава, че той е склонен да приема безкритично и със сляпо възхищение всичко чуждо.

Темата за чуждопоклонничеството като реална опасност за загубване на българската национална идентичност е поставена още през Възраждането от Д. Войников в комедията "Криворазбраната цивилизация". От позицията на Алековия говорител в пътеписа може да се заключи, че поне що се отнася до хората с неговите морални ценности, тази опасност е надживяна. Художественият говорител, точна проекция на авторовата личност, демонстрира изключителна зрялост в отношението си към прехваления американски начин на живот. Като трезвомислещ реалист той не може да не се удиви на невероятния за времето си и за българските представи технически напредък на Америка. Неизбежното сравнение между двата свята, обаче не води нито до нихилистичния извод за превъзходството на Америка, нито до характерната на Възраждането наивна идеализация на българското.

Показателно за сравнението между двете общества е описанието на българския павилион на изложението. Дори само неговият надпис "Bulgarian curiosities" внушава диаметралната отдалеченост на световъзприемането на двата народа, което прави невъзможна мисълта за равнопоставеност между тях. Посланието на твореца е ясно: това са два различни свята, всеки със своите предимства и недостатъци. Въпреки отчитането на материалните предимства на Америка, хуманистът Алеко не може да се въздържи да не отбележи антихуманното в "американския начин на живот"  и неговото пагубно отражение върху човешките ценности:

"Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, които безсъзнателно, автоматически сноват, прелитат се и от машината капят долари. Тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват... Е, ами кога ще живеем?"

От наша съвременна гледна точка можем само да се възхитим на прозорливостта, с която Алеко предвижда пороците на цивилизацията и на техническия прогрес. Преди повече от 100 години той ни остави модел на трезво и освободено от емоции отношение към света. Творбата внушава, че външния свят не бива да се приема нито с безрезервно преклонение, нито с пълно отрицание, а премерено и разумно да се извлича от него онова положително и полезно, което би подобрило нашия живот.

Композицията на пътеписа следва последователността на видяното в далечната страна. Авторът е съумял да освободи текста от прякото си присъствие и от дидактичността, което е сериозно художествено постижение на младата българска следосвобожденска литература. Езикът е жив и естествен, изпълнен с разговорни обрати, с въпроси и възклицания. Повествованието следи отблизо потока на мисълта на говорителя. Едно от най-ярките постижения на езиковото майсторство на автора е описанието на Ниагарския водопад, където грандиозната страховитост на картината е внушена чрез нейното въздействие върху хората:

"цитат"

Често видяното поражда у наблюдателя размисли, които веднага са вмъкнати в текста като асоциативни отклонения. В тези моменти речта става по-плавна, слогът по-бавен и задълбочен. В тези авторови разсъждения за същността на човешката природа и за законите на общественото развитие се разкрива истинският Алеко с неговата гражданска позиция на демократ и хуманист.

Друга интерпретация на темата за пътуването като познание на действителността и на себе си е поднесена на читателите в пътеписите за родината, писани след завръщането на автора от Чикаго ("Какво? Швейцрия ли?",  "В българската Швейцария"). За жизнелюбеца Алеко красотата на българската природа е свеж полъх в тежкия въздух на обществения живот. В повечето от пътеписите говорителят непрекъснато противопоставя природата на ограниченото, сковаващо духа градско пространство. Страстен любител на пътешествията, единствено сред природата творецът се чувства свободен духом и дава израз на чистия си възрожденски патриотизъм. Само там той може да възкликне:

"Има бъдеще нашата хубава България!"

Съществува и друга емоционална нагласа на писателя, която поражда другата основна идея на "българските" пътеписи. Това е критичната позиция към неуредиците в едва прохождащата българска държава и към дразнещите закостенели черти в българския национален храктер. Тази тематика е особено ярко подчертана в пътеписите "София-Мездра-Враца" и "До Желюша с говежди вагони". Но освен повод за критичен анлиз на българската действителност, пътуването навежда автора и на размисли над глобалните проблеми на човешкото развитие като например навлизането на техническия прогрес и неговото място в живота на хората. Тази тема в пътеписите на А. Константинов кореспондира пряко с нашата днешна съвременност и доказва, че неговото време не е така отдалечено от духа на днешния ден.

Със своята най-значителна творба  "Бай Ганьо" писателят се връща отново към силно вълнуващата го тема за българина и света. Както в "До Чикаго и назад", така и тук творецът прилага един и същ композиционен похват - действителността е поднесена на читателя през погледа на наблюдател, натоварен с художествената функция на неин коментатор и оценител. Но между двете творби има и съществена композиционна разлика, произтичаща от различното отношение на говорителя към темата. Докато в пътеписа говорителят оценява чуждата действителност трезво и критично, от позицията на човек с вече изградена ценностна система, то в "Бай Ганьо" художествената роля на говорителя се състои в това да внушава пълното си несъгласие с възгледите и поведението на литературния герой.

Жанровата форма на "Бай Ганьо" е специфична - това е сборник от фейлетони, обединени от общ централен герой. Жанрът напомня на големия разказ на Ив. Вазов "Кардашев на лов", но докато при Вазов на обединителния герой Кардашев е възложена художествената роля на оценител на действителността, при "Бай Ганьо" говорителят невидимо следва героя и коментира поведението му "зад кадър". Отделните фейлетони фиксират различни епизоди от живота на Бай Ганьо и са тематично обединни в две групи - Бай Ганьо в Европа и Бай Ганьо в България.

Още при първия контакт с образа на централния герой изпъква категоричната му противопоставеност с възрожденския идеал. Прозвището Балкански внушава авторовата ирония към обезценяването на възрожднските символи. Дори розата - символ на красотите на България - е превърната в предмет на търговия. Бай Ганьо тръгва по Европа, воден единствено от желанието си да "удари келепира", затова именно неговото разбиране за "келепир" диктува държанието му в различните ситуации, в които попада. Тази житейска позиция е коренно различна от възрожденския идеал. Изобщо в цялата творба Алеко непрекъснато доказва по един или друг начин, че в съзнанието на съвременника възрожденските стойности са обезценени. Дори в сюжетните отклонения в прав текст творецът проблематизира възрожденските представи за традиционните български ценности - природните красоти, българското гостоприемство и др. Но А. Константинов подхожда към тази реалност без излишен мелодраматизъм, а като към неизбежнен процес на промяна на ценностите. Проблемът, който авторът поставя на читателското внимание се състои в това, че отживелите времето си възрожденски стойности не са намерили адекватен заместител в българското национално самосъзнание.

В първата част на творбата, когато Бай Ганьо се подвизава в Европа, хумористичният ефект се постига главно чрез художествения ефект на контраста. С вьншния си вид, с речта си и с поведението си героят е пълна противоположност на средата, в която се намира. Фейлетоните "Бай Ганьо пътува", "Бай Ганьо в операта", "Бай Ганьо в банята" и др. звучат като пиперливи анекдоти за сблъсъка между нецивилизования българин и цивилизована Европа.

Не може да се отрече способността на Бай Ганьо да се пригажда към средата, ако това изискват неговите интереси:

"Помогнаха на Бай Ганьо да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия и всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец."

Неговата готовност да възприема чуждите образци, обаче, се оказва ограничена само до облеклото. Що се отнася до разбиранията за живота, той приема своите за непоклатими и отказва дори да размисли върху непонятните му чужди възгледи. При общуването с околните героят е изправен пред непреодолими психологически бариери. Първата от тях е, разбира се, езиковата бариера. В епизода "Бай Ганьо пътува" хумористичният ефект извира от неговата характеристика на унгарския език с израза "хеке-меке". Във фейлетона "Бай Ганьо в банята" българинът категорично не е в състояние да възприеме непознатата му битова култура и лесно и бързо стига до отрицание на това, което не разбира:

"Ама проста работа са тези немци, един гвоздей не им стига умът да забият, па казват, че ний сме били прости."

Същото може да се каже и за пълната неспособност на Бай Ганьо да се пригоди към духовната култура на Европа, което е тема на епизодите "Бай Ганьо в операта" и "Бай Ганьо на изложението в Прага".

Особено ясно духовната убогост на героя е подчертана в неговото самочувствие и в убеждението му за превъзходство над околните. Основният художественият похват за изграждане на образа тук е опозицията между първичност и култура. Първичната същност на Бай Ганьо е особено добре подчертана от неговите жестове. Лишен от възможността да общува чрез езика, героят възлага на жестовете си значителна комуникативна фукция, а авторът, акцентирайки върху тях, ги прави път към неговата душевност. Така например Бай Ганьо шава с пръсти пред касата, за да напомни, че не е получил рестото си, а читателят открива неговото скъперничество. Потупването на непознат по рамото за Бай Ганьо е израз на фамилиарност, а за читателя - на безпардонност. Обръщането с гръб, за да порови в дисагите си героят приема за нормална предпазливост, но всъщност то е проява на неговата мнителност и т.н. Мнителността - една от основните характеристики на героя - е основен принцип и в търговската му дейност:

"Ами че ти отде знаеш какви са онези на касата? Прибере ти гюла - завий си края на някъде..."

Мнителността му към околните е "обогатена" и с недоверие към институциите, нещо лесно обяснимо за човек, израсъл в условията на чуждо национално робство.

Съвсем съзнатело авторът поставя акцента на конфузните ситуации в банята и в операта върху телесното. Байганьовата първичност не намира нищо нередно в уригването при ядене, в шумното секнене, в невъздържаното пляскане в басейна, дори и в просташкото ухажване на хубавичката мома. "Е, човещина..." - казва в подтекста авторът  и с това обяснява, но в никакъв случай не оправдава  поведението на героя си.

Авторовото отношение при представяне на опозицията българин-Европа не е еднозначна. Пред критичния поглед на Европа България не е представена само от Бай Ганьо. Там са и българските студенти, които са своеобразни посредници между героя и непознатата му действителност. Според възрожденската традиция българин в чужбина е символ на съмишленик. Най-категорично за това разбиране напомнят Вазовите "Немили-недраги". Може би затова студентите са отзивчиви към сънародника си и му помагат да се да се приспособи към средата, но  Бай Ганьо гледа на тях само като на удобна възможност за "келепир". За него дори и българската национална принадлежност се е превърнала в източник на изгода:

"Какво бива най-сетне един българин да приберат?"

Оказва се, че възрожденската представа отдавна вече не е актуална. Между българските студенти също липсва единомислието на възрожденските българи-емигранти. Общността на студентите е разнородна, между тях има и разногласия. Мимоходом е засегнато тяхното отношението към науката, отвела ги в Европа, което също е различно. Едни от тях учат сериозно, докато други лентяйстват. Между общо взето слабо индивидуализираните образи на студентите авторът е откроил образа на Бодков като духовно копие на Бай Ганьо. Макар да са различни, образите на студентите са обединени от отношението си към центрлния герой. Разказвачите на байганьовите подвизи по правило се дистанцират от него. Представянето на случката е винаги двойствено - от позицията на бай Ганьо и от позицията на разказвача. При това критерий за оценката на героя от страна на автора е единствено европейската културна норма, приета изцяло и без възражения от А. Константинов. Тук авторовата позиция не трябва да се разбира като проява на сляпо чуждопоклоничество (доказателсво е пътеписът "До Чикаго и назад"). Това е израз на съзнанието за трагичната отдалеченост на българското битие от високия критерий на европейската куртурна традиция.

Доста забележки могат да се направят към художественото представяне на младата българска следосвобожденска интелигенция чрез образите на българските студенти в чужбина. Но самото им присъствие като литературни персонажи в творбата вече дава категоричен отговор на дългогодишния спор в литературната критика дали Бай Ганьо е национален или социален герой.

В този спор съвременната на Алеко марксическата критика, представена от Д. Благоев, заема категорична позиция за същината на Бай Ганьо като социален тип, представител на новозраждащата се буржоазия. Това поставяне на героя изключително в плоскостта на социалното значително обеднява вложените в образа идеи. Видният литратурен критик д-р Кръстев пък твърди, че Бай Ганьо е вечният българин, като не отчита социално обвързаните белези на образа. Едно е ясно от пръв поглед: Бай Ганьо е антипод на културния герой, създаден от възрожденската епоха и претворен поетично от Ботев в образа на бореца за свобода, както и от Вазов в образа на Бойчо Огнянов от "Под игото" и в героите от "Епопея на забравените". Бай Ганьо е антигероят на следосвобожденската българска действителност. Но това не означава, че авторовата оценка на героя е проста и еднозначна. Тя варира от изобличението до снизхождението. Обяснение за снизхождението към героя дава Алековото разбиране, че Бай Ганьо е продукт на грубата българска действителност и той обективно не е виновен за същността си:

"Съзнах, че постъпката му е безобразна..., но съжалих го..., като че някой ми внуши: Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастик. Той е рожба на грубата среда, той  жертва н груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влияниеето на околната среда."

Тази позиция съдържа в себе си и Алековия оптимизъм за възможната духовна промяна на героя или в по-глобален план - за възможното израстване на България до европейското културно ниво. Тя съдържа, вече доста по-завоалирано, и още едно послание на автора към читателите. Може би в българския примитив трябва да виждаме не само отрицателното, а и проява на жизнена сила, може би европейската културна норма не е последната и пълна истина за екзистенциалните ценности. Вероятно затова в нашата днешна съвременност Бай Ганьо е станал герой на стотици вицове, в които той излиза победител в състезанието с представителите на културните нации.

По-особено място между фейлетоните в първата част на книгата заема "Бай Ганьо у Иречек". Това е единственият епизод, в който са разкрити политическите възгледи на героя. В откровено-циничния си монолог пред Иречек Бай Ганьо без смущение разкрива политическата си хамелеонщина:

"Абе, Бай Иречек, я ми кажи, твоя милост, либерал ли си, консерватор ли си? Май-май че си консерва, както виждам. И аз, ако питаш, не мога да ги разбера, нито едните, нито другите... Па да ти кажа ли правичката... И едните, и другите са маскари! Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжен! Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата - не може!"

В тези няколко реда героят си прави най-пълна самохарактеристика. Езикът му е изключително просторечив, изпълнен с умалителни форми, с фамилиарни обръщения и възклицания, които доказват бедната му духовна същност.

Героят започва този разговор не защото се интересува от политическите възгледи на Иречек, а защото, добре похапнал, смята, че е редно сега да "побистри" политиката. Откровено признава, че не разбира идеите "нито на едните,  нито на другите" политически сили, но общественият нихилизъм предопределя отношението му към всички - "и едните и другите са маскари". Единственият негов идеал е личното облагодетелстване, забогатяването, "келепирът". В разговора с Иречек тази позиция на героя предизвиква ироничната надсмешка на наблюдателя. Но във втората част на книгата същите тези байганьови възгледи стават пътеводни при реализацията на героя в родната действителност и сега вече са внушени от автора не като смешни и жалки, а като обществено опасни.

Пътуването по Европа е дало на Бай Ганьо ново самочувствие, той е понатрупал богатства, които смята да увеличи. Завърнал се в родината, той ще действа и тук, воден от принципа на "келпира". Ако подобен принцип в Европа трупа негативи само върху онзи, който го прилага, обществената действителност в България дава възможност на такъв човек да нанесе вреди и на обществото. Докато в Европа байганьовото поведение предизвиква само надсмешка и съжаление, в България той се възприема от околните като преуспял човек и пример за подражание. Защото ако сферата на байганьовото действие в Европа са само частните отношения, в Бългрия той навлиза със замах в полето на обществения живот. Авторитетът му на знаещ и можещ  бързо привлича около него хора като Дочоолу и Гочоолу, които се надяват покрай него също да се "докопат до келепира". Така от изолиран случай Бай Ганьо се превръща в правило, в принцип, който определя условията на българския обществен живот. Във втората част на книгата Бай Ганьо не среща реална съпротива от никъде. Тук липсва дори онзи нравствен коректив на неговата войнстваща безскрупулност, какъвто представляват българските студенти в Европа. Изводът се налага от само себе си - пътят на байганьовщината в обществото е открит, българското общество, за разлика от европейското, не е изградило механизми, с които да се предпази от тази опасност.

Гражданската оценка на автора за тези обезпокоителни обществени тенденци намира израз в променения тон на повествованието. Фейлетоните "Бай Ганьо прави избори", "Бай Ганьо журналист" и "Бай Ганьо в опозиция, ама де-де" звучат като остри актуални политически памфлети. Тук ведрият хумор е заменен с изобличителна сатира, внушаваща безпокойството на хуманиста и демократа Алеко Константинов от развитието на неговата съвременност.

Набелязаната още в епизода "Бай Ганьо у Иречек" войнстваща политическа хамелеонщина на героя тук вече не е теория, а обществена практика, чиито последици търпят всички чести българи, в това число и авторът. Циничните откровения на Бай Ганьо като:

"Идеали! Бошлаф..."

или

"Народът! Народът е стадо, като му завъртиш сопата..."

очертават бездната, отделяща героя от възрожденския идеал и от нравствената позиция на говорителя. Така втората част на книгата "Бай Ганьо" представя твореца в нова светлина - като гражданин с будна обществена съвест, като демократ, който не иска да се примири с деформациите на обществения живот. Това е именно почвата, върху която израства фейлетонното творчество на Алеко Константинов.

Преди Алеко фейлетонният жанр има забележителните традиции на Каравелов и Ботев преди Освобождението и на Захари Стоянов след Освобождението. Фейлетонът е жанр, който "по подразбиране" предполага несъгласие на автора със заобикалящата го действителност. Затова фейлетонът процъфтява в общества, разтърсвани от въртрешни противоречия, а негов основен художествен похват е изобличителнят патос. Принадлежността на фейлетона към публицистиката пък обуславя другите негови художествени белези - злободневна актуалност, пределното схематизиране на литературния герой, за да стане той носител на типични обществени черти, както и преднамерента му деформация чрез средствата на сатирата.

Алековите фейлетони са създадени като граждански ангажиран отговор на твореца към конкретни събития от съвременната му обществена действителност. Затова за днешния читател е нужно да бъде добре запознат с фактите и личностите на онази епоха, за да може да вникне в патоса на авторовата позиция. Така например фейлетоните "Смиррно! Рота-а п,ли!", "Угасете свещите!", "Избирателният закон" или "Престъпления против избиртелното право" изобличават произвола на властниците по време на избори. Други фейлетони са насочени към конкретни обществени прояви на видни личности на онова време, като например "Миш-маш" или "Херострат ІІ", които  визират директно монарха Фердинанд. В тях чрез примера на съвсем конкретни злободневни събития се внушава извода за кардиналните пороци на обществото. Затова е този тип фейлетони доста се доближават жанрово до разказа. Във фейлетоните от тази жанрова група е интересна ролята на художествения наблюдател, т.е. на автора. В самооценката на твореца се преплитат две гледни точки. Едната е гледната точка на нравственото превъзходство на честния интелигент над продажните политици, а другата е самоиронията на "малкия човек" към своите дребни човешки слабости. Но когато внушава себе си като "малък човек", Алеко внася в понятието и известна доза иронична поза. Не е "малък" онзи, който има проницателния ум да осмисли язвите на обществото и смелостта да ги заяви гласно.

Съвсем различна е трактовката на образа на "малкия човек" в цикъла фейлетони "Разни хора - разни идеали", които са жанрово по-близки до очерка. Героите на всеки от четирите фейлетона са представители на различни социални кръгове и показателното е, че нравствената им деградация е пропорционална  на социлния им статус. Художествените персонажи са обобщени социални типове, които се саморазкриват чрез монолог. Тук образа на наблюдателя, който е в ролята на нравствен критерий и коректив, липсва. Затова фейлетоните на цикъла внушават всеобхватността на общественото зло и чувство за безнадеждност.

"Малкият човек" е герой на първия и на четвъртия фейлетон.От неговата привидно безобидна човешка слабост - неверието във възможността да се промени обществото към по-добро - са родени по-страшните за обществото човешки пороци - безразличието към обществения живот и угодничеството пред силните на деня.  Без да съзнава унижението си, помощник-регистраторът от първия фейлетон изповядва жалката цел на живота си - да има звънец на бюрото. Психиката му е деформирна до крайност, героят отъждествява себе си с вещта. Този персонаж е двойник на "малкия човек" на Гогол и антипод на културния герой от Възраждането. Неговата гротескно изкривена същност е своеобразен модел на обществото. При него нравствените ценности са преобърнати: погазването на моралните норми се представя като добродетел, а антихуманният обществен модел е сакрализиран:

"Вярвай бога, никой път не съм бил опозиция... И на господин Стамболова съм подавал палтото и сега го подавам на нашия министър. Аз имам добро сърце, аслъ хич не съм горделив."

Героят на четвъртия фейлетон по подобен начин е загубил човешкия си облик. Но той се опитва да зарази и младите със своята житейска философия на примирението, а това вече е обществено опасно явление:

"На теб ли остана света да оправяш, бре чедо? Абе ще речеш, беобразия се вършат - нека се вършат, теб какво ти е. Мълчи си, па си гледай кефа."

Във втория фейлетон от цикъла Алеко поставя на читателското внимание пълната липса на обществена справедливост и възмездие за политическите престъпници, пълното разминаване между морала и политиката. Героят тук е политик, получил амнистия за престъпленията си в миналото. Неговото чувство за безнаказаност е дръзко и цинично, в собствените си очи той се чувства герой. Още по-отвртитетелен е паралелът, който самият антигерой прави между себе си и истинските герои:

"Е, драги борци - бих извикал аз на ветрогонците - за какво беше вашата борба? Какво спечелихте вие? Законност и свобода, ха-х-ха. Глупци!"

Третият фейлетон отново напомня темата за байганьовщината в българското общество. Зад политическите лозунги за освобождение на братята роби в Македония са се скривали по онова време и нечисти комерчески интереси. Героят на фейлетона - буржоазният патриотар - мечтае някой да освободи Македония, та той да вземе Солунската митница. И до днес изразът "Солунската митница" е останал като символ на стремежа към лично облагодетелстване от властта.

Родена от своето време, публицистиката на Алеко Константинов се чете и днес заради категорично заявената в нея гражданска позиция на твореца и заради нейния жив и въздействащ език. Стилът е разговорен и естествен, изпълнен с обрати от народната реч и с актуална политическа терминология. По отношение на смелата и категорична авторова позиция, както и по отношение на стила си Алековите фейлетони следват пряко Ботевата публицистична традиция.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG