Home Литература България и светът, ние и другите в творчеството на Алеко Константинов

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
България и светът, ние и другите в творчеството на Алеко Константинов ПДФ Печат Е-мейл

България и светът, ние и другите в творчеството на Алеко Константинов

/курсова работа/

Чувството за национална идентичност е нещо като изкуствено създаден имунитет, който е достояние на всеки човек, независимо от държавата, към която принадлежи. И в този аспект, българите по нищо не се различават,  нито отстъпват на другите нации. Измеренията на чувството за отношенията към другите на българина  обаче са твърде нехомогенни и разнопосочни. Част от нацията се прекланя пред достиженията на чуждите култури, /или псевдокултури/, друга част – отрича изцяло останалия свят и неговите културни или национални богатства. Или просто не се интересува от тях

Срещата на българина с чуждия свят е проблемен център на националната литература. Съизмерването “наше-чуждо” е похват за нравствено представяне на българското още в първата възрожденска творба “История славянобългарска”. В нея Паисий поставя родните ценности високо над чуждите. Тази линия на патриотична идеализация продължава след Освобождението Вазов. Той не търси различието, тъждеството между националните и световните героически достижения. Възрожденската литература обаче актуализира и друга интерпретация на темата “ние и другите”. Неин синтез е Добри-Войниковата комедия “Криворазбраната цивилизация”. Заглавието й формулира един национален синдром – мнимо поевропейчване, т. е. фалшива адаптация към по-високия културен ред. В творбата изобличителният акцент не пада върху чуждото, а върху родното (върху тенденцията на отродяване и чуждопоклонство). Българското обаче е осмяно от позицията на едно патриархално съзнание, което иронизира и чуждото.

Това критично отношение към родните стойности продължава след Освобождението Алековото творчество. Идеалът на писателя, от позициите на който е интерпретирана темата за срещата на българина с чуждия свят, обаче, не е патриархален (етноцентричен), а европоцентричен. Той изразява позицията на голяма част от следосвобожденската интелигенция, която приема нуждата от бърза европеизация за централна задача на нацията, постигнала вече своята политическа независимост. В съзнанието на Алековите съмишленици Европа присъства като еталон за социокултурно подражание, като мит за модерна цивилизация, чиито достижения трябва да бъдат усвоени от културно по-изостаналите народи. Ето защо обединител в Алековото творчество е проблемът за пътуването на българина към чуждия свят, а неин централен герой – пътуващия човек. В тази тема Алеко преследва многопосочни морални цели. От една страна, описанието на чуждата култура (европейска и американска) изразява патриотичния стремеж на писателя да популяризира в обществения ни живот високите социални придобивки (икономически, политически, материално-духовни) на напредналия свят. От друга страна, чрез демаскиране на националния синдром “криворазбрана цивилизация” той се стреми да алармира обществото за опасните последствия от спекулативното усвояване на чуждия културен модел (вероломното поведение на псевдоевропееца бай Ганьо в България е илюстрация на тази опасност). Безкритичната имитация води според Алеко и до друга опасност – усвояване на негативните тенденции в развоя на модерните цивилизации: корупция, дехуманизация, отчуждение. От трета страна, чрез образа на пътуващия човек Алеко осмива много национални митове, формирани в общественото съзнание от възрожденските и следосвобожденските ни писатели (за българското смайване на света, за нравствената ни изключителност, за духовното единство на нацията, за Америка и Европа като еталони на културно устройство).

В творчеството на Алеко съизмерването с другите е основен похват за национално самопознание (показателен в това отношение е неговият девиз: “Самопознай се чрез контакти, чрез съприкосновения!”). Ето защо в “До Чикаго и назад”, “Бай Ганьо”, “Пази, Боже, сляпо да прогледа”, ред фейлетони на антимонархическа тема и пътеписи той разгръща най-различни културни съпоставки:  “българско –европейско”, “европейско-американско”, “ориенталско- – американско”, “възрожденско–следосвобожденско”,  “западноевропейско – източно славянско”.

В творчеството на Алеко пътуват два типа българи. Първият (духовен двойник на автора) олицетворява отворения към чуждата култура сънародник – той възприема Европа и Америка като социокултурно пространство, т. е. пътешественическият му мотив е културнопознавателен (да се поучи от достиженията на модерната цивилизация). Другият е негативният носител на българското, въплъщение на синдрома “криворазбрана цивилизация” и на криворазбраното чувство за национална принадлежност. Този тип герой има две образни вариации – бай Ганьо и Христо Белокровски. Първият – олицетворение на затворения към друга култура патриархален българин, неспособен да се адаптира към по-висок социален ред, а вторият – емблема на отродяващия се човек (чуждопоклонника), окарикатурил в друга форма чувството за етническа принадлежност.

Още първата крупна Алекова творба “До Чикаго и назад” въвежда централната тема на творчеството му – срещата на българина с чуждия свят и нейния основен герой – пътуващия човек, тук в ролята на пътеписеца. Той присъства като посредник между различни културни системи, защото е образ с многослойна духовна конструкция. От една страна, той носи спецификата на етническия си произход (българин от периферен европейски регион – Балканите), както и идеалите на близкото възрожденско минало. От друга – принадлежността си към славянското културно съзнание. От трета – мисленето на интелигент от европейски тип. Сложната му духовна конструкция определя и богатството на културните съпоставки: в пътеписа си дават среща Старият с Новият свят, американската с българската действителност, славянската със западноевропейската културна нагласа, ориенталският с европейския манталитет, патриархално-възрожденското с буржоазното съзнание. Множеството на гледните точки, от които е видяна Америка определя многоизмеримостта на нейния образ в творбата. Тя е разкрита и от позицията на смаяния пред модерните й достижения българин, от позицията на славянина, чужд на духовната й студенина и от позицията на интелектуалеца с европейска ориентация, способен да види и позитивното и негативното. Водеща в творбата обаче е гледната точка на хуманиста-идеалист, разтревожен от негативните духовни тенденции, които се формират в модерното индустриално общество.

Алековото повествование в пътеписа е заредено с много свеж хумор и самоирония и в същото време се отличава със задълбочен анализ на взаимоотношенията между нас, българите, и чуждия свят. За разлика от популярния си герой Бай Ганьо / два от прототипите му впрочем , Ганьо Сомов и Айвазиян, са герои на “До Чикаго и назад”/ , туристът с деликатна и чувствителна душевност не еднозначно възприема другостта. Той си дава сметка за разминаването между културите, чиято жертва / както навсякъде по света/ става новопристигналият в чужда страна / да си спомним например “Глупаци в чужбина” на Марк Твен / .С добродушна самоирония в пътеписа са коментирани редица комични ситуации, в които попадат разказвачът и неговите спътници. Това са конфликти на неовладения етикет , които пътешественикът, преодоляващ не само географски, а и духовни разстояния, напълно осъзнава. Осъзнава и изолираността на своята малка страна в големия свят, където България е непозната / каквото и да пишат българските вестници/ --  случката с митническия чиновник в Ню Йорк, който никога не е чувал името на държавата ни. Но самокритичността на интелигентната личност не се изражда в комплекс за малоценност, който потиска аналитичната мисъл.

Духовният пътешественик си тръгва от Америка, след като е преживял и осмислил разнообразни и противоречиви впечатления. Отдавайки дължимото възхищение на монументалността и разнообразието в американската архитектура, на конкуренцията в стремежа към преуспяване, която е задължителен фактор за индустриалното и икономическо развитие, Алеко Константинов си дава сметка, че има нещо нечовешко в този забързан начин на живот, в тази показност и стремеж към успех на всяка цена, изместващи стойностното и акцентиращи върху външното благополучие, в това превръщане на хората не просто в машина за пари,а в чаркове на подобна машина, от която капят долари, отново влагани в нея – един порочен кръг – метафора , внушаваща безнадеждност. Не с подозрителността и безусловното отхвърляне на непознатото, присъщи на Бай Ганьо, а с аналитичността и обективността на интелигента се отличава позицията на разказвача в “До Чикаго и назад” .  Европейският пътешественик внушава, че другата страна на достойния за възхищение технически напредък е зависимостта, в която той поставя човешките същества – своите създатели. В текста тази идея е внушена чрез контраста между големината, количеството и динамиката, от една страна, и човешката “микроскопичност “ и уязвимост  -  от  друга. Освобождавайки се от робството, хората са си създали нов кумир – парите. Завладени от стремежа към материално благополучие, като самоцел, жителите на Новия свят като че ли  са забравили, че животът може да има по-висока цел, подменили са истинските ценности с илюзорни.

В стремежа си към обективност , добросъвестна оценка и анализ на фактите, Алеко Константинов не отминава и други достойни за възхищение страни от американския начин на живот, наред с гигантския технически напредък : редът по улиците, равноправието и доброто самочувствие, на което повечето американски граждани се радват, независимо от произхода и професиите си ; любезността и добрите обноски  / все неща, които в нашето отечество са рядкост/. Но чрез подмяната на някои устояли на времето духовни ценности с безусловната власт на капитала / все още непозната в добрата стара Европа /  се е изгубила връзката на обитателите на Новия свят с отечеството, от което някога са дошли праотците им. Светът на американците, макар и безкрайно интересен, е чужд и непонятен за родния пътешественик

Обединението и духовното единение между вечно делящите се на “ние” и “другите” хора е възможно само пред величието на природата  - видимото въплъщение на Бога, пред когото всички са равни. Бързайки към мечтаната цел – Ниагара , Щастливеца не престава да наблюдава хората около себе си и извисяващото въздействие, което им оказва природното чудо. Тук липсва противопоставянето на “аз”-а на останалите. Напротив, описанието на израженията на другите , благоговейно застинали при вида на “творението божие”, илюстрира и преживяванията на разказвача.

Но разказвайки за световното изложение, Алеко Константинов отново акцентира върху непреодолимите различия между прогресиращия технически свят и изостаналия в това отношение, почти примитивно изглеждащ на фона на другите, български павилион.Той снизходително е наречен от автора с умалителното съществително “дюкянче”. Чувството срам и тягостното впечатление на интелигентния български посетител се пораждат и от обстоятелството, че там се среща и с ниската култура, с балканската дребнава пресметливост  и прагматичен манталитет на Айвазиян и  Ганьо Сомов – прототипите на Бай Ганьо.

За популярния Алеков герой от десетилетия се водят спорове  - националното, балканското, социалното или универсалното преобладава в неговия образ – гениално хрумване на един творец с противоположна нравствена доминанта. Тези въпроси са породени от необходимостта да се уточнят обектите и субектите на идентификация, неизменно свързани  с понятията “ние” и “другите”.Художественият замисъл на този образ е толкова широко мащабен, че той съдържа в  себе си всички тези аспекти, без да се препокрива с тях. Алековата творба съдържа разгърната алегория, в чиято основа е обобщение за българската обществено-политическа действителност в края на 19 век, /когато се разгръща  байганьовският тип поведение/ : “Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия  -- и всички решиха, че бай Ганьо е вече цял европеец”. Чрез алюзиите за чуждата помощ при освобождението от османското владичество, за конституцията по белгийски модел  и за сляпото подражателство на Европа още във встъплението Бай Ганьо се превръща в синоним на исторически определена национална и социална същност. Тази тенденция към типизиране се уравновесява от своеобразно митологизиране / Румяна Йовева/, т.е. надхвърляне на конкретното, достоверното чрез символно обобщение. Тайнството на преобличането е своеобразен ключ към желанието на героя да се представи за европеец и невъзможността да скрие истинската си природа. В това въведение, както и в паралелното му, завършващо първата част от произведението , твърдение “Европейци сме ние, ама все не сме дотам...” е заложена една от основните за Алековото творчество опозиции, инвариант на “ние” и “другите” – противопоставянето между българи и европейци. Както отбелязва Милена Цанева, Бай Ганьо пътува в материалното, но не и в културното пространство на Европа. Затова неговата комуникация с хората от другите държави е невъзможна, те не са способни да разберат мотивите за поведението на странния “черноок, чернокос, че даже и чернокож” българин. И той, от своя страна, отказва да вникне в техните мотиви на поведение, в тяхната същност, аргументирайки се с пренебрежителното: “знам ги аз тия” ; “Бай ти Ганьо не е прост”.

Колоритната собствена реч на героя, заедно с паралингвистичния език на жестовете, са сред най-изразителните похвати за изграждането на образа и за постигането на комичен ефект при представянето на опозицията “ние – другите “.Своеобразният стил на Байганьовата реч често се вплита и в стила на самото повествование, създава съответстваща на героя повествователна среда. “Езикът на Алеко Константинов в “Бай Ганьо, изтъква Цветан Минков, е освободен от всякаква книжност и изкуственост и диша с пълнокръвния патос на битовата реч”. Писателят изобилно използва фразеологизми, звукоподражателни думи, междуметия, изграждащи колоритната речева характеристика на персонажа : “Имал си бол пари – платил си я”, “знаеш, алъш-вериш е то, не е шега...”, “Бре! Килимчето ми...”; “Ц...ц...ц”; “Браво! Е-е-ех!...Има си хас!”В езика на Бай Ганьо словотворческият гений на народа съжителства с примитивизма и грубия натурализъм, в този смисъл само условно може да се приеме за представителен по отношение на българското.

В полупряката реч авторът облича в думи предполагаемия смисъл в постъпките и жестовете на персонажа: “... бай Ганьо при тоя въпрос погледва с дяволска усмивка Иречека, като че ли иска да му внуши своя възглед за жените : “ А бе жена нали е, какво ще приказваш с нея?” / “Бай Ганьо у Иречека” --  разказ, който е сред най-представителните по отношение на проблема “ ние и другите” / ;”бай Ганьо се облещил насреща му и му отговаря също със знакове : “санким, кого ще уплашиш” / “Бай Ганьо в операта”/. Фактът, че неговите спътници българи безпроблемно тълкуват жестовете и действията му, макар и да ги заклеймяват, може да се възприеме като показателен за изконно заложеното общо помежду им. Затова изследвайки българското в образа на главния герой,  не бива да се пренебрегва фактът , че всъщност в цялата творба българи са опозиция на малокултурното, просташко байганьовско поведение.

Във връзка със своеобразната композиция на творбата / “разказ в разказа”/ това са  младите интелигенти от “Весела България”, които разказват преживелиците си с общоизвестния техен сънародник. По този начин чрез сложно посредничество е представена основната за първата част на творбата дисхармония между поведението на ориенталския пътешественик и цивилизованата европейска среда, сред която е попаднал. Младите сънародници споделят впечатленията си от реакциите на чужденците, присъстващи на “подвизите” на Бай Ганьо . В разказа “Бай Ганьо в банята” две синонимни думи в метафорична употреба – “вцепенените” и “окаменяха”, създават представа за въздействието на ориенталския тип поведение над възпитаните и педантични немци: “Снопове пяна бризнаха нагоре и се посипаха по главите на вцепенените от учудване немци...Немците окаменяха на местата си”.

Обикновено разказвачите споделят не само своите наблюдения, но и тягостните си преживявания, поради които дори понякога историите остават недовършени. По този начин всички те – като съградители на “единния епически аз”, изразяват една важна страна от амбивалентното авторово отношение към суверенния му герой – неудобството, срама на младия интелигент ,  усвоил етикета на една по-цивилизована среда, който обаче не може напълно да се дистанцира и отрече от своя съотечественик. В разказа “Бай Ганьо в Дрезден”  българските студенти напразно се опитват да извинят скандалното поведение и неадекватния външен вид на сънародника си с неочакваността на трагичното известие. Единият от студентите е “потънал от срам”, другият умолява, оглушен от “бликналата в главата му кръв”. “Ние се провалихме окончателно” коментира разказвачът абсурдната ситуация, в която сънародникът му започва да раздава носни кърпи “за бог да прости”, миг след като се е изсекнал с пръсти на земята. Интелигентните, възпитани млади хора са едно от доказателствата, че българинът може да се приобщи към европейската култура. Ако, разбира се, подобна цел не издава и дълбоко заложени в народопсихологията комплекси . Защото често опознаването на другия и стремежът към  другия крият риска от загубата на отличителното, същностното, заложено в понятието “ние”. Чрез пътеписа “До Чикаго и назад” Алеко Константинов вече е показал , че за него опасността от омаловажаване на родното не съществува. Но в “Бай Ганьо”  той изследва обратната страна на ниското национално самочувствие – безочливото, безогледно преекспониране на различното, зад което също се крие комплекс за малоценност.

Националноообобщителният аспект на художествения тип достига кулминацията си в разказа “Бай Ганьо на изложението в Прага”. В текста думите “българин” и  “българи” , почти без какъвто и да било преход, се редуват с придобилото значение на нарицателно име Бай Ганьо : “ Охо! Българинът не е прост! Дето имаше възможност, бай Ганьо не пропускаше случай да уязви сърбите, да им напомни Сливница...” ; “А маджарите – смях ! Знаеха – българи туристи!” / по повод на “побългарените” нови вагони/ . Разказвачът дава директен емоционален израз на преживяванията си, свързани с невъзможността /въпреки наличието на искрено желание / напълно да се дистанцира от своя сънародник . Формален знак за това нежелано приобщаване е употребата на личното местоимение в 1л. мн.ч. : “Кръв се хвърля в главата ми от срам, като си спомня поведението, което ние държахме при тая първа среща” / част от българските туристи дори не намират за нужно да заплатят за файтоните, които така радушно са им осигурили чешките домакини /. Първоличното местоимение “ние” всъщност имплицитно присъства в цялата първа част на творбата, като израз на саморефлективното съзнание на автора, че всеки от нас, българите, носи у себе си по нещо от Бай Ганьо. И това е част от проблема “ние и светът”. Освобождаването от байганьовските наслоения е въпрос на осъзнаване и на решение за промяна.

В същото време – чрез поведението и възгледите на отделните разказвачи, авторът показва и другата -- истинската , духовната същност на българското. По свой начин и Алеко, подобно на известния народопсихолог Иван Хаджийски, пише своята “Оптимистична теория за българския народ”, показвайки образа на Бай Ганьо като рожба на конкретна историческа действителност  и на определен парвенюшки манталитет, а не като проява на българския характер. Според Румяна Йовева, Бай Ганьо е еднакво далеч  и от националното, и от европейското. Едното е изгубил в стремежа си към социално проспериране, до другото така и не е успял да се добере. Известно е и обобщението на Владимир Василев, че попрехвърлили границата, народните добродетели у Алековия герой са се превърнали в “отрицателни същини” - пестеливостта в скъперничество, скромността и свитостта – в затваряне в кожата си и подозрителност ; откровеността и смелостта – в нахалство и арогантност ; примитивните и чисти понятия у народа за хубавото – в дебелашко отричане на всичко по-изискано ; грижата на българина за себе си и за челядта си – в безогледна алчност. Разбира се, добродетелите у Бай Ганьо трябва да се търсят само в деформирания си вид. Лишени от обективност са мненията за “нещо положително и витално” у него или твърденията, че байганьовщината е “бронята на българския национален дух”.

В контекста на проблема “ние и другите “ в Алековата творба е изявена и гледната точка на главния герой, но неговата самооценка по правило се разминава с оценката на околните и с обективното съдържание на самата ситуация. Той често се самодискредитира чрез речта си в опита си “да се препоръча” пред другите: “Ама на! Срамежлив съм си от малък.../ Я си дай табакерата, ти пушиш хубав тютюн. Ивановият хич не го бива, на махорка мирише.../” / “Бай Ганьо в двореца”/. Границата между неосъзнатото натрапничество и дебелоочието в поведението на българския турист обикновено е доста крехка. У Иречек Бай Ганьо представя за израз на  любезност и уважение желанието си да се нахрани и пренощува за чужда сметка. Но понякога самонадеяното поведение на пристигналия в чужбина българин е следствие от неосъзнат стремеж към психологическа компенсация. Крещейки “Булга-а-р!” в банята, той “избива комплекси”, присъщи на голяма част от сънародниците му, и се поддава на илюзията, че чужденците му се възхищават. У Иречек нахалството на българина е съчетано и със смешни опити да се покаже като възпитан човек: “Ах, пърдон, извинете, уцапах ви бохчата...”/. Дори след  краткотрайното смущение, когато обиденият бръснар изразява презрението си към скъперничеството му, Бай Ганьо все пак си взема рестото / “Бай Ганьо на изложението в Прага”/. По всяка вероятност, обаче, точно тази страна от прокрадващата се в поведението на героя /недоубита от “келепирджилъка”, едва доловима / чувствителност, е дала основание за публицистичното отстъпление, в което Алеко изразява надеждата си, че при промяна в средата и във възпитателите Бай Ганьо би могъл да стане по-добър...

На сюжетно равнище позицията на разказвача във връзка с проблема “ние и светът “ никъде не се сблъсква пряко с позицията на героя. Но оценка се съдържа в самото структуриране на творбата, както и в акцентите на отделните разкази. Алеко с болка преживява унижаващото националното ни достойнство поведение на свои сънародници от типа на Бай Ганьо. Но авторовото отношение е представено , както се спомена по-горе, опосредствено – чрез разказите на отделните байганьови спътници.Младите интелигентни българи почти не се опитват да въздействат на сънародника си . Като негови нравствени и културни антиподи, за тях е невъзможно, а и под достойнството им да слязат до неговото ниво. Дистанцирайки се напълно от него, те все пак духовно надмогват унижението и срама ; побеждават иначе непоклатимия в своето нагло могъщество Бай Ганьо. Това обаче става, както изтъква Стефан Елевтеров, не в сферата на битово—всекидневното , а на духовното – там, в царството на чистия безкористен смях, в шумната компания на “Весела България”, където моралната присъда над героя не може да бъде обжалвана. Там Бай Ганьо не може да поучава , назидава и отрича – “ учените “, чужденците, “другите”.

Нравственото разграничаване, наред с националното /второто равнище на проблема “ние и другите” /, присъства в първата част на “Бай Ганьо” чрез противопоставянето между главния герой и разказвачите. Тази опозиция става водеща във втората част на произведението, където прерасналата в цинизъм  арогантност на “господин Балкански “ се разгръща на българска земя. Дисхармонията във втората част на творбата, както изтъква Румяна Йовева, вече е свързана не с етикета, а с етиката. Това се отразява на композицията и на начина, по който присъства повествователят. Той вече не е “размножен” на отделни разказвачи, чието участие е инсценирано, въведено в сюжета като “поддържаща роля” за разгръщането на Байганьовия образ. Тук , а и в Алековите фейлетони “Разни хора, разни идеали”, ролите като че ли са разменени. От позицията на “ние”, разумните, практичните, успяващите, се изрича нетърпяща възражение присъда към “другите” – “ветрогонците” от типа на Иваница Граматиков / “Бай Ганьо прави избори”/ и племенника, който е “тръгнал да оправя света”, вместо да уреди живота си / “Разни хора, разни идеали”, ІV фейлетон /.

Като един от аргументите за високото си самочувствие Бай Ганьо изтъква своето пребиваване в Европа, общуването си с ценности, които неговите достойни за съжаление сънародници не познават / “живи да ви оплача аз вас!”/. Всъщност българският турист е донесъл в родината си само опакото на европейската цивилизация, деформирания й образ . Разказите от втората част на “Бай Ганьо” и фейлетоните на Алеко Константинов  разкриват различни аспекти на този деформиран образ.

На пръв поглед ясна и категорична, позицията на Алеко Константинов по проблема “ние и другите” е сложно и многоаспектно представена.” Ние”, това са българите, но в своите различия , които нерядко ги изправят едни срещу други в нравствен план, превръщат една част от тях в “други”. А “другите” – чужденци , въпреки че не отговарят на идеализираните  представи , родени от нравствения максимализъм на Щастливеца, са отишли много по-напред  в своето икономическо и културно развитие. Но това не се отнася в пълна степен за тяхната нравственост и духовност за ценностите, които изповядват. Може би затова повечето от значимите Алекови творби остават незавършени. А и творчеството му, като цяло, оставя впечатлението за отворен финал. Проблемът “ние и светът “ остава открит, не по-малко актуален и днес, отколкото е бил в Алековата съвременност.

 

WWW.POCHIVKA.ORG