Home Литература Иван Вазов - Една българка - Ролята на деня и ноща в разказа

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Иван Вазов - Една българка - Ролята на деня и ноща в разказа ПДФ Печат Е-мейл

ИВАН ВАЗОВ- „ЕДНА БЪЛГАРКА”

РОЛЯТА НА ДЕНЯ И НОЩТА В РАЗКАЗА

Начинът, по който е пред­ставено времето в една творба, пряко под­помага по-пълното възприемане на авторовите внушения и послания. В разказа „Една българка” представата за времето не се изчерпва само с отразяването на страшни­те събития след разгрома на Ботевата чета. Стачното проследяване на времевите гра­ници, в които протича сюжетът на разказа, се подчертава още повече значимостта на неимоверните усилия на главната героиня -баба Илийца - да спаси един от преследва­ните четници. По пътя към извършването на това добро дело тя преодолява много изпи­тания и може би най-трудното сред тях е именно надпреварата й с времето.

Ролята на деня и нощта в разказа „Една българка” се определя от развитието на действието, по-голямата част от което протича през една тревожна за героите нощ, когато баба Илийца се стреми да запази два живота - на болното си внуче и на бунтовника. Тя съзнава, че ако иска да помогне на изпадна­лия в беда момък, трябва да се върне обрат­но при него с храна и дрехи и да успее да го скрие преди зазоряване. Затова при преодо­ляването на всички препятствия, с които се­лянката се сблъсква в нощта преди втората си среща с него, тя трескаво бърза и нищо не може да я отклони от поставената цел: „И тя бързаше сега с утроена сила, за да спаси, ако даде бог, два живота. При двукратното пре­минаване през зловещата нощна гора, бор­бата с кола, пресичането на Искъра с ладия­та и при мъчителното придвижване с изто­щения момък към селото, баба Илийца пос­реща с безпокойство и тревога все по очебийните признаци на близкото разсъмване. Нощ­та е закрилница за нея и бунтовника, докато денят е изпълнен с опасности, с турски потери и в крайна сметка донася гибел на оцеле­лите Ботеви четници.

Развитието на действието в разказа започва на 20 май 1876 година - деня на Ботевата смърт. В този пролетен ден, белязан завина­ги от трагичното събитие и последвалите го насилия, баба Илийца случайно среща в це­ровата гора един от Ботевите четници, който я моли за помощ. Споменавайки точната да­та на случката, повествователят й придава автентичност и я включва в едно трагично и героично време от българската история, ко­гато рязко се разграничават страхът от сме­лостта и малодушието от героизма. Срещата между баба Илийца и бунтовника определя всички нейни по-нататъшни постъпки и от­тук нататък тя започва своята отчаяна надп­ревара с времето, за да направи възможно оцеляването и на внучето си, и на бунтовни­ка. Добротата, чувството за дълг, родолюбието и искреното изповядване на християнс­ките ценности й помагат да поеме не един риск, да забрави себе си и личната си болка и да се стреми до последните часове на из­тичащата нощ да изпълни взетото решение.

При залез слънце на 20 май, веднага след срещата си с бунтовника, баба Илийца извършва първата си смела постъпка, като при­нуждава с настойчивостта си заптиетата да й позволят да се качи с тях в ладията и да пре­сече Искъра на път за Черепишкия манас­тир. Без този неин успех усилията й да бъде прочетена молитва за здраве на внучето й и да се сдобие с хляб и дреха за бунтовника биха били обречени на провал още в самото им начало. Тя обаче успява, изпълнена с на­дежда, че под прикритието на нощта ще оси­гури от манастира обещаната на бунтовника помощ. Но в светата обител я посреща не добрият стар игумен, а грубият и егоистичен отец Евтимий, който изпитва животински страх за своята безопасност. Баба Илийца настойчиво го моли веднага да прочете мо­литвата на болното дете не само защото свя­то вярва в нейната сила, за разлика от божия служител, но защото има и друга основател­на причина да бърза. Чувството й за дълг като християнка и българка се оказва безсилно пред егоизма на калугера, който отказва до­ри да я изслуша за тайната й среща в церова­та гора. Това вече я принуждава да действа сама. Тя си изпросва хляб от манастира и настоява пред отец Евтимий да си тръгне об­ратно през нощта с болното внуче на ръце: „ Баба Илийца тръгна из нощта за към Искъра, зад който я чакаше сега бунтовникът.”

По обратния път - вече около полунощ - баба Илийца преминава през тъмната и замряла в „дива тишина”, в която всичко има „зловещ вид” за изпълнената й с тревога и безпокойство душа. Тя бърза от страх, че отвсякъде я дебне опасност и че е възмож­но да не успее да стигне навреме при бун­товника и да го скрие преди идването на новия ден. На билото на склона героинята присяда съвсем за кратко на студената зе­мя, понеже не може да си позволи дълго да бездейства. Веднага след това слиза „бежешката до Искъра, съзнавайки, че не й остава много време за действие. При вида на зак­лючената ладия на брега, баба Илийца в пър­вия миг изпада в отчаяние, но дори и не ис­ка да мисли да чака до сутринта и с това да обрече чакащия я момък на сигурна смърт:,, Що да чини? Освен сама да се опита да мине отвъд; тя беше видяла как гребат...Това й се видя опасно, но друг избор не й оставаше, ако искаше да завари момъка, който я чака сега в гората, примрял от глад, от безпокойство и страх.” В желанието си да изтръгне кола и освободи заключената за не­го ладия, тя полага неимоверни усилия: „ Тя изохка в безсилно отчаяние и напрегна всичките си сили да скъса синджира или да счупи катанеца. (...) Тя се изправи запъхтяна...хвана кола с двете си ръце... Тя удвои, утрои усилията си... И пак с нови сили и с нова ярост взе да се върти около него... При всеки нов опит баба Илийца тревожно гледа просветляващото на изток небе и се вслушва в пее­нето на ранните петли. Двукратното споме­наване на пропяването на петлите, което се чува откъм Лютиброд, допълнително внася нотка на драматизъм в тази сцена. Героинята се страхува от настъпващия ден толкова сил­но, колкото и от невъзможността да се вър­не навреме при бунтовника, чакащ я на от­срещния бряг, „примрял от глад, безпокойс­тво и страх”. Само няколко минута са й нужни да си отдъхне след изтръпването на кола и веднага след това баба Илийца бърза да пресече дълбоката и придошла от дъждовете река: „След няколко минути ладията с Илийца, детето и кола вътре плувна по мътните вълни. (...) Най-после един бързей я откара близо до срещния бряг. Тя излезе с детето на ръце и тръгна незабавно нагоре към гората.” Всъщност, от първата си сре­ща с бунтовника в късния следобед на пред­ния ден, както и през цялата нощ до този момент, селянката е в непрекъсната надпре­вара с времето. При втората си среща с четника баба Илийца успява да му даде храна и дреха и пристъпва към последната част от изпълне­нието на своя план - да го скрие в собстве­ния си дом сред пълното с турци село Челопеч. И двамата съзнават, че трябва да бър­зат. Затова бунтовникът се храни и разказва премеждията си от последните дни вървешком, а тя поема пушката му, за да може раненият да върви по-леко и по-бързо. Разбират необходимостта, че трябва да се доберат до къщата й, преди да се съмне. Общото им желание се чувства и в нейните думи, че ако я усетят, съселяните й „жива ще я изгорят”. Баба Илийца разбира риска и за двамата, затова се стреми да стигнат, дока­то е тъмно, та никой да не може да ги види. На половин час път от селото обаче, изто­щеният момък все повече отпада, а вече се съмва и „небето на изток побелява”, челопешките петли пеят „раздирателно”, а звез­дите „бледнеят”. Колкото по-очевидни са признаците на зазоряването, толкова по се „кахъри баба Илийца. Иска й се да има кри­ле, за да пренесе момъка бързо и незабеля­зано до дома си. За тях денят е издайник и тя предлага на бунтовника да се укрие до вечерта в гората и да я изчака, докато се вър­не и го спаси. Дори мнимата смърт на внучето й не я разколебава и надмогвайки личната си болка, тя повтаря заръката си: „- Момче, крий се хубаво днес. Довечера - пак тука, та да те намеря. Настъпилият ден обаче носи само страх, насилие и смърт. Бунтовникът загива от собствената си ръка, след като убива преди то­ва черкезкия главатар Джамбалазът. Той не дочаква спасението си от баба Илийца. Пов­лиян от нейното себеотрицание, дава при­мер на наплашените и изпокрили се селяни как трябва да се съпротивляват на пороби­телите. Вторият ден, през който се развива действието в разказа, завършва с морална­та победа на бунтовника над черкезите. Той им отнема правото да се чувстват изцяло победители, но нищо не може да предот­врати жестоката им разправа с останалите Ботеви четници.

Необичайните събития в разказа „Една българка”, преживени от героите, разме­нят художествените роли на деня и нощта в развитието на повествователното действие. Денят се оказва много по-страшен и съдбо­носен за тях в сравнение с нощта. Баба Илийца и бунтовникът не спечелват надпревара­та с времето, но всеки по свой начин изпъл­нява достойно дълга си и извършва подвиг в името на идеалите и ценностите, които ос­мислят живота му.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG