|
ПОЧВИ
Същност и значение на почвите като природен компонент и ресурс
Почвите представляват сложни природни тела изграждащи повърхностния слой на литосферата. В него се развива кореновата система на растенията, намират обитания по-голямата част от животинския свят и не на последно място се осъществява стопанската дейност на човека.
Почвите са един от основните компоненти на природната среда. Те са своеобразен интегрален резултат и в същото време най-ярката илюстрация на връзките и взаимодействията с останалите компоненти в процеса на продължителната палеогеографска еволюция на даден природно-географски район. Ето защо по своя състав, строеж и генезис почвата следва да се разглежда като сложна природна система, в която участват минерални частици, различни видове органични вещества и газове, вода, макро- и микроорганизми. Основната маса на почвата е изградена от различни по състав минерални частици. Съдържанието на органични вещества е около 15 - 20 %. Те са резултат главно от жизнената дейност на растенията и животните. Около 90 % от веществата с органичен произход са представени под формата на хумус. Хумусът (от лат. humus - земя, почва) представлява съвкупност от органичните вещества в почвата образувани в резултат от биохимично преобразуване (разлагане) на първичната органична материя. Освен хуминови и флувиокиселини в хумуса се съдържат основните основните химични елементи и съединения необходими за развитието на растенията. Хумусът заедно с останалите компоненти на почвата определя плодородието на почвата.
По структура, механичен състав, съдържание на хумус, цвят, влажност и дълбочина на профила почвите се поделят на типове, а те от своя страна на подтипове. Съвкупността от всички почвени типове представлява почвената покривка на дадена по-малка или по-голяма територия.
От практическа гледна точка почвите представляват много важен природен ресурс. Те са главно средство и незаменим предмет на труда в земеделието. Чрез тяхното основно качество - плодородието те оказват пряко или косвено влияние върху количеството и качеството на земеделската продукция на даден регион и не на последно място - на неговата специализация в произвоството на едни или други култури. Плодородието на дадена почва може да се увеличава в заисимост от степента на човешката намеса и най-вече от избора на оптимална агро- и биотехнология за конкретния почвен тип. Мерките, дейностите и подходите, които водят до подобряване на почвеното плодородие като цяло са: правилна обработка, подходящ сеитбооборот, подобряване кръговрата на веществата, противоерозионна и противодефлационна защита, напояване или отводняване и др. Разбира се почвеното плодородие може да бъде намалено в случаите, когато характера на антропогенната намеса не е съобразена със специфичните особености на един или друг почвен тип.
Прието е да се различават три вида плодородие - естествено, потенциално и икономическо. Естестеното плодородие се определя от съдържанието на хумус и други хранителни вещества образувани в резултат на продължителната еволюция на почвообразувателния процес. Потенциалното плодородие изразява възможностите за изкуствено увеличаване на хранителните вещества в почвата чрез внасяне на естествени или изкуствени торове. Не рядко при неправилна преценка на вида добавяните торове или пък при неточната им дозировка са налице отрицателни последици не само в добивите, но и за продължително влошаване на плодородието на почвата. Икономическото плодородие се изразява чрез стойността на произведената земеделска продукция от единица площ, върху даден вид почва.
Фактори за образуването на почвите
Факторите, които обуславят протичането и характера на почвообразувателния процес, типовете почви, тяхното състояние и териториално разпространение се поделят на две големи групи: абиотични и биотични.
Абиотични фактори. Това са скалната основа, релефа, климата, водите. От своя страна те се поделят на зонални (климат и води) и азонални (скална основа и релеф).
Скалната основа (почвообразуващата скала) чрез формираната върху нея изветрителна кора е главният източник на градивен материал за неорганичната съставка на почвата. Механичният, минералният и химичен състав на скалната основа респ. на изветрителните продукти определят водните, физичните и химични свойства, хода на биохимичните процеси в почвата и съдържанието на хранителни вещества в нея. На твърде пъстрия скален (петрографски и литоложки) състав на нашата територия се дължи и голямото почвено разнообразие.
Релефът главно чрез надморската височина, както е известно, оказва влияние върху вертикалната зоналност на климата и растителността, а оттук и върху разпределението на различни почвени типове. Освен това другите негови елементи - наклон и експозиция на склоновете определят развитието на по-плитки или по-дълбоки почви.Върху склоновоте с по-голям наклон и особено обезлесени поради по-активните прояви на денудационно-ерозионните процеси почвената покривка е тънка или въобще липсва. Обратно - сравнително дълбоки почви като правило са развити в низините, равнините, котловините и върху склонове с малък наклон.
Климатът главно чрез своите елементи температура на въздуха и валежите оказва пряко влияние върху хода и спецификата на почвообразувателния процес. От температурата зависи посоката и скоростта на физикохимични и биохимични процеси в почвата. Като правило с повишаване на температурата те протичат по-активно особено що се касае до дейността на микроорганизмите. Наличието на влага е необходимо условие за химичното разлагане на минералните частици и органичната материя. Преувлажняването на почвата води до забавяне или спиране на процесите в тях. В крайна сметка климатът като зонален природен фактор до голяма степен определя хоризонталното и вертикално разпространение на различните почвени типове.
Биотични фактори. Към тях се отнася растителността и животинските организми. Те формират органичната съставка на почвата - хумуса, който определя нейното плодородие. Растителността е основен източник на органична материя в почвата. Освен това кореновата система пряко влияе върху структурата на почвата. Като цяло растителността определя водния и топлинен режим на почвата и е най-ажния природен противоерозионен фактор. Установена е пряка зависимост между типовете почви и характера на растителността. Така например черноземните почви са образувани в условията на степна (тревиста) растителност, а сивите (лесивирани) и канелените горски почви в условията на горска растителност.
Дейността на микро- и макроорганизмите е един от най-важните фактори за разграждане на органичната материя главно от растителен произход като по такъв начин обогатява почвата с хранителни вещества необходими за развитието на растенията.
Стопанската дейност (антропогенния фактор) води до изменения на състава и свойствата на почвата с оглед подобряване или запазване на нейното плодородие. От друга страна в редица случаи и на много места антропогенната дейност е фактор за замърсяване на почвите с тежки метали, деградацията им или намаляване на техните площи.
Върху сравнително малката територия на България е формирана твърде разнообразна почвена покривка. Тя се явява като пряк резултат от също толкова голямото разнообразие на останалите компоненти на природната среда: релеф, скален състав, климат и растителност. От своя страна спецификата на повечето от тези компоненти, главно климата и растителност е обусловена от преходното географско положение на нашата територия - своеобразен мост между три континента - Европа, Африка и Азия. Не на последно място за формирането на пъстрата почвена мозайка роля има и палеогеографската еволюция на българските земи през неогена и кватернера.
Поради изтъкнатите по-горе причини на територията на България се осъществява допир и взаимно проникване на няколко големи европейски почвени провинции, а именно: степна и лесостепна източноевропейска, средиземноморска южноевропейска, горска западноевропейска атлантическа с нейната планинска разновидност и влажна субтропична черноморска.
Досегашните палеогеографски, палеопедоложки, палеоботанически и геоморфоложки изследвания дават основание да се твърди, че формирането на почвената покривка по нашите земи започва през неогена. Почвообразувателните процеси през този период с продължителност около 22 - 23 млн. г. са протичали при подчертано изразени субтропични климатични условия. В резултат на това е образувана сравнително еднообразна почвена покривка с характерно червеникаво оцветяване на почвения профил вследствие на железни хидроокиси. Така в края на плиоценската епоха почти цялата територия е била покрита единствено от канеленовидни горски почви, които по класификацията на ФАО се отнасят към хромик лувисоли и светли лувисоли1.
Кватернерният период характерен с разнообразни и често променящи се природно-географски условия бележи вторият главен етап в развитието на почвообразувателните процеси и формирането в крайна сметка на съвременната почвена покривка. През този етап от първичните (неогенски) почви се запазват малки ареали.
С нарастване на контрастният характер на релефа в резултат на диференцираната проява на неотектонските движения се усилват денудационните и в частност ерозионните процеси. В непрекъснато издигащите се планински области почвената покривка почти изцяло се денудира. Плитките езерни басейни разположени в междупланинските понижения постепенно се запълват с разнообразен кластичен (рахъл) материал: чакъли, пясъци, глини. С процеса на деградация на тези езерни басейни от периферията към вътрешните им части и превръщането им в крайна сметка изцяло в блата е свързано образуването на блатни и ливадно-блатни почви. По такъв начин след пълното осушаване и отцеждане на блатните почви те се превръщат в днешните най-стари смолници (Vertisols) сравнително широко разпространени между Родопите и Средна гора т.е. в пределите на Горнотракийската низина. Този процес на превръщането на блатните и ливадно-блатните почви формирани върху плиоценски езерни наслаги започва в края на плиоцена и началото на плейстоцена. В Южна България обширни пространства извън обсега на плиоценските езерни басейни, запазват първичните почви, които продължават развитието си и при специфичните биоклиматични условия през плиоцена.
Няколкократните (най-малко три) плейстоценски заледявания на териториите разположени на север от Балканския полуостров, главно Източна и Средна Европа, оказват силно въздействие върху развитието на почвите и формирането на съвременната почвена покривка по нашите земи. Редуването на ледникови и междуледникови епохи съпроводено от значителни климатични и фитогеографски промени води от своя страна до савнително бързи промени в състава и характера на почвената покривка на обширни територии и доближаването ú до съвременното състояние.
В условията на хладен и влажен климат, свързан с първото плейстоценско заледяване старите, неерозирани почви са подложени на силно излужване и лесивиране. В резултат на това върху цялата българска територия продължават да съществуват и се развиват само три основни типа почви: канеленовидни, блатни и смолници. Минделската ледникова епоха бележи началото на процеса на льосонавяване по нашите земи и постепенното погребване (фосилизиране) на предльосовата почвена покривка в Мизийска (Дунавска) равнина и северната периферия на Предбалкана. През средния плейстоцен най-високите части на Рила и Пирин са обхванати от заледяване. По-късно със затопляне на климата започва топене на ледниците съпроводено с интензивна проява на денудационните процеси, които довеждат до отнасяне на значителна част от почвената покривка в тези планини. Пространствените различия в почвите по нашите земи се запазват чак до края на миндел-риската междуледникова епоха (интерглациал). За Южна България, където като цяло преобладават неотектонски движения с отрицателен знак смолниците имат все по-широко разпространение, докато в Северна България техните ареали са значително ограничени поради льосонавяването. В същото време почвената покривка от канеленовидни почви се е простирала на север до подножието на Южните Карпати. На редица места на съвременната повърхност на Влашката низина са запазени петна от канеленовидни почви, наречени от румънските почвоведи Soluri brune ro şate de pradure.
С активизиране на еоличната акумулативна дейност (льосонавяването) през риската ледникова епоха по-голямата част от канеленовидните почви (лувисоли хромик) са погребани от льосовите наслаги или от алувиални и делувиални материали. Само малка част от старата почвена покривка в Северна Българияостава след тази глациална епоха на повърхността.
Междуледниковата епоха рис-вюрм бележи най-значителните промени в развитието на почвите и формирането на почвената покривка на територията на страната. В Южномизийската (Дунавската) равнина и в частност в Лудогорието върху льосовите наслаги, с най-голяма дебелина отложени през риско време се образуват файоземите (оподзолени, деградирани черноземи и др.) и обикновените лувисоли повече известни у нас като сиви горски почви. В областта на Предбалкана се образуват светлите лувисоли (досегашните светлосиви горски почви). В условията пък на повишено овлажнение и свързаното с него развитие на глееви процеси, по-интензивни в безотточните места съществуващите тук канеловидни почви преминават в планосоли (planosols). Това са досегашните светлосиви псевдоподзолисти почви. В Южна България съществуващите почви и почвени покривки относително се запазват, но и тук под формата на острови се образуват също планосоли. Главно в Горнотрайкийската низина се появяват съвършено млади почви върху алувиални и отчасти делувиални наслаги с голяма дебелина.
През вюрмската ледникова епоха льосонавяването по нашите земи има пулсиращ характер с няколкократни прекъсвания. В такива условия е протичал почвообразувателен процес, в резултат на който са образувани черноземните почви. Този процес няколкократно е прекъсван от нови льосонавявания. На юг той се бележи най-общо от морфографската граница между Южномизийската (Дунавската) равнина и Предбалкана т.е. сегашната граница на разпространение на черноземите у нас и на Балканския полуостров. По същото време върху по-обширните втора и трета надзаливна тераса на реките в Южна България се образуват нови, по-млади смолници.
През холоценската епоха в низините и по-широките долинни дъна се образуват най-младите почви у нас - алувиалните (Fluvisols), делувиалните (Colluviosols), блатните. След оттеглянето на ледниците в Рила и Пирин почвообразуването, почвите и почвената покривка се развиват вече при съвременни природно-географски условия.
Обособяването на височинните климатични и растителни пояси в нашите най-високи планини налага отпечатък и върху вертикалното разпределение и на почвите и почвената покривка. Така например в условията на типичния горски пояс на бука и иглолистните дървесни видове се формират сравнително обширните ареали на кафявите планинско-горски почви (Dystric Cambisols). По-високо с разпространението на мурата и смърча, а над тях и съобществата на клена и хвойната първичните планинско-ливадни почви еволюират в тъмноцветни планинско-горски почви (Humic Cambisols). За най-високите части на планините са характерни планинско-ливадните почви (Umbrosols) следвани от ранкери (Umbric Leptosols) и литосоли (Lithic Leptosols).
Основни почвени типове и подтипове
В резултат от сложното взаимодействие и пространствено съчетание на твърде разнообразните почвообразуващи фактори върху територията на България са формирани 17 генетични почвени типа, в които се отделят 42 подтипа. Те се поделят на две основни групи: зонални и азонални в зависимост от характера и географската специфика на природните компоненти (фиг. 6.1 и 6.2).
Зоналните почвени типове се формират и развиват под влияние на хоризонталната (широчинната) и вертикалната (височинна) зоналност, на които се подчиняват основните почвообразуващи фактори. Обратно, азоналните почви се формират и развиват под въздействието на различни локални литоложки, хидроклиматични, флористични и др. фактори.
Зонални почви
Черноземни почви (Chernozems). Черноземите са калциево-хумусни почви и са най-плодородните на Земята. Този почвен тип е широко разпространен в Европа, Азия, Северна и Южна Америка в областите характеризиращи се със съчетанието на умерено-континентален климат тревиста (степна) растителност и льосови наслаги. Като самостоятелен почвен тип черноземите за пръв път са отделени през 1883 г. от руския почвовед В. В. Докучаев, който ги нарекъл "царят на почвите, главното и основното богатство на Русия".
До голяма степен почвеното богатство на България се дъжи на черноземните почви. Те са разпространени изключително в Северна България и по-точно в пределите на Южномизийската (Дунавска) хълмисто-платовидна равнина и заемат приблизително 22,5 млн. dka (около 20 %) от територията на страната. И тук подобно на други места в света те са образувани главно върху льос и льосовидни наслаги и значително по-ограничено върху глини, мергели и варовици. Друго важно условие за образуването на черноземите е била някогашната ливадностепна и лесостепна растителност, която е покривала тази природно-географска област.
Произходът на черноземите е свързан с благоприятното съчетание на почвообразуващата скала съдържаща определен минимум от карбонати, климат с периодична смяна на влажни със сухи фази и на растителност осигуряваща голяма органична маса. Черноземите у нас не се различават от тези в съседните страни. Те се поделят на следните четири подтипа: карбонатни, типични, излужени и оподзолени (деградирани).
Карбонатните черноземи са разпространени във вид на различно широка ивица южно от р. Дунав, но се срещат и доста по-южно - в Лудогорието и Добруджанското плато. Заемат площ от около 7,2 млн. dka. Характеризират се с два хоризонта: хумусен (А) и преходен (В) в долната си част карбонатен (варовити конкреции и мицели), който постепенно преминава в почвообразуваща скала - льос. Общата дебелина на хумусния хоризонт е от 40 до 80 cm. Съдържанието на повърхностния хоризонт варира в твърде широки граници - от 1,5 до 4,5 %.
Типични черноземи. Образуват се при същите условия както и карбонатните черноземи и са разпространени южно от тях. Заемат сравнително малка площ - 1,8 dka. Дебелината на хумусния хоризонт при типичните черноземи е 45 - 80 cm. Различават се от карбонатните черноземи, че при тях карбонатите са изнесени на известна дълбочина, но винаги в границите на хумусно-алувиалния хоризонт А.
Излужени черноземи. Разпространени са в Лудогорието, Добруджа и Северозападната част на Южномизийската (Дунавска) хълмисто-платовидна равнина, където заемат площ около 11,2 млн. dka. Образувани са главно върху льос и льосовидни наслаги и по-малко върху глинесто-песъчлив субстрат, в условията на умерено-континентален климат и лесостепна растителност. Известно въздействие за формирането на излужените черноземи са оказали дъбовите гори. Характеризират се с това, че при тях карбонатите са измити по профила до дълбочина 80 - 120 cm. В сравнение с карбонатните и типичните черноеми, излужените имат по-добри агропроизводствени свойства. Те са едни от най-плодородните.
Файоземи (Phaeozems). Най-общо тези почви се определят като тъмни черноземновидни (от гр. дума "phaios" - тъмен и руската "земля" - земя). В българската класификационна схема и номенклатура на почвите те са въведени сравнително отскоро. Файоземите включват досегашните деградирани (оподзолени) черноземи и тъмносиви горски почви. Заемат плащ от около 300 хил. ha на по-малки или по-големи ареали в Северна България. Заемат преходно положение между черноземите и обикновените лесивирани почви, в райони с равнинно-хълмист релеф, преходно-континентален климат. Формирани са върху льос и льосовидни глини.
Файоземите са най-богатите почви у нас. Върху тях се отглеждат основните земеделски култури - пшеница, ечемик, царевица, фасул, слънчоглед и др.
В България файоземите се поделят на три подтипа: обикновени, лесивирани и глееви.
Към обикновените файоземи се отнасят досегашните деградирани и оподзолени черноземи. Те имат тъмнокафяв хумусен хоризонт с дебелина 40 - 60 cm. Профилът им достига дълбочина 80 - 120 cm като за разлика от черноземите завършва с по-слабо карбонатен С - хоризонт. Обикновените файоземи имат сравнително ограничено разпространение в Централна Северна България между обикновените черноземи и обикновените лесивирани почви.
Лесивираните файоземи включват досегашните тъмносиви и тъмносиво-кафяви горски почви. Разпространени са предимно в Лудогорието. Заемат площ около 100 хил. ha. Имат малка дебелина на хумусния хоризонт - 30 - 45 cm.
Глееви файоземи (излужени ливадни черноземи, ливадни черноземновидни почви). Най-често са разпространени върху втората надзаливна тераса на големите реки и са резултат от ливадно почвообразуване. Хумусният им хоризонт достига дебелина над 50 cm. Преходният В хоризонт е безкарбонатен.
Смолници (Vertisols). Смолниците са глинести почви с над 55 - 60 % глина, тъмнооцветени до черни. Характерна особеност за тях е, че във влажно състояние са силно лепкави като смола, откъдето идва наименованието им. Международното им означение - Vertisols идва от латинската дума "verto", което означава обръщане. За тях е типично разбъркването на почвата с материали от С-хоризонта нагоре по почвения профил, както и пропадане от повърхностния слой в пукнатините надолу на структурни агрегати. Характерна черта на смолниците е сериозното изсушаване на почвения профил и напукването му. При суша те силно се напукват и образуват пукнатини, които са широки над 1 cm и дълбоки - до 50 cm.
У нас те са разпространени в долния лесорастителен пояс на Южна България, Горнотракийската низина, Тунджанската хълмиста подобласт, Бургаската низина, някои то котловинните полета на Югозападна Българи, както и в Кулско, Ломско и Добричко. Срещат се предимно в тези форми на релефа, където има условия за натрупване на финозърнести седименти и изветрителни материали, както и в тези, които са били стари плиоценски езерни басейи. Върху тях се развиват разредени гори от дъб, цер, типични са храстите от драка, от тревната растителност - садина, кавтарика и др.
В България смолниците се подразделят в зависимост от присъствието на карбонати, на гипс и на различното влияние на подпочвени води в тях на четири подтипа: богати, карбонатни, гипсови и ливадни (глееви).
Богатите (наситени) смолници (излужени смолници, излужени чернозем-смолници) в България заемат площ от около 620 хил. ha. Широко разпространение имат в Горнотракийската низина, в Софийско и по-ограничено в Добруджа. Образувани са върху финозърнести плиоценски и плейстоцен-холоценски наслаги, а в Бургаско - върху андезитов елувий и имат по-плитък профил.
Карбонатните смолници (карбонатни чернозем-смолници, типични чернозем-смолници) са слабо разпространени в България, едва върху 0,36 % от територията ú. Развиват се при по-сух климат и слабо наклонени терени в Ямболското и южната част на Старозагорското поле. При този вид смолници пукнатините са по-малко и са отворени за по-кратко време.
Главната отличителна черта (белег) на гипсовите смолници е наличието на гипс в богатия карбонатно-мергелен литоложки субстрат. Тяхното разпространение е твърде ограничено - при сухите условия на Старозагорското поле.
Глеевите (ливадни) смолници (ливадни смолници, ливадни чернозем-смолници) имат воден режим, обусловен от наличието на подпочвени води близо до повърхоността - на дълбочина 1 - 4 m, за продължителен период от годината. Заемат около 0,16 % от площта на страната, като са разпространени главно в Южна България - по долините на реките Марица, Тунджа, Сазлийка. Срещата се и в големите льосови блюдца в Добруджа.
Поради равнинните терени, които заемат, смолниците се използват за отглеждане на пшеница, царевица, ечемик, слънчоглед, памук и др.
Лесивирани почви (Luvisols). Лесивираните почви (от фр. lessivage, лат. luvere - измиване, отмиване) имат илувиален глинест (Вt) хоризонт, който се образува вследствие на акумулацията на глина или механично изнесени от повърхностния хоризонт А. В България при отсъствие на ерозия дълбочината на почвения профил е от 90 - 100 до 150 - 200 cm.
На фона на закономерното им разпространение в Европа те се явяват по-топъл южноевропейски фациес на сивите горски и по-хладен вариант на червенокафявите субтропични почви. Лесивираните почви са широко разпространени в България в хълмистите и нископланински територии на Южномизийската (Дунавска) хълмисто-платовидна равнина, Предбалкана, Южна и Средна България.
Лесивираните почви са разпространени главно в селскостопанските райони и върху тях се отглеждат почти всички култури, известни в страната. В зоната на дъбовите гори, днес в по-голямата си част те са унищожени и разорани, като доминират смесени гори от дъб и габър, с храсти от смрадлика и тревисти асоциации от садина, луковична ливадина, белизма, типеца. В България лесивираните почви се поделят на седем подтипа: обикновени, канеленовидни, карбонатни, смолницовидни, светли, глееви и червеноцветни.
Обикновените лесивирани почви са сиво-кафяви горски почви и са широко разпространени в Северна България.
Каналеновидните лесивирани почви (излужени канелени, сиви горски почви с кафяв цвят) има силно кафяв до червен илувиален Вt-хоризонт. Разпространени са широко в Южна България и в отделни масив - в Северна България.
Карбонатните (калциеви) лесивирани почви съдържат в дълбочина от 70 до 125 cm от повърхността.
Смолницовидните лесивирани почви (смолницовидни излужени канелени) са с тъмен цвят и имат Вt-хоризонт, който се напуква.
Към светлите лесивирани почви се отнасят досегашните светлосиви горски почви, както и силно излужени до слабо оподзолени канелени почви. Отличават с добре оформен илувиален Вt-хоризонт и с разсветлен, силно белезникав повърхностен хоризонт. Разпространени са в Северна и Южна България.
Глеевите лесивирани почви отговарят на старите сиви горски с оглеен В-хоризонт. Глеевият хоризонт е изразен до дълбочина 100 cm от повърхоността. Имат слабо разпространение.
Червеноцветните лесивирани почви отговарят на излужените канеленовидни (канелени) почви с червен В-хоризонт. Имат ограничено разпространение.
Канелени почви (Chromic cambisols). Канелените почви са известни като почви на сухите гори храсти, разпространени предимно в Южна България върху карбонатни скали - Чирпанските възвишения, северното подножие (яка) на Родопите в района на Асеновград, възвишенията между Хасково и Димитровград, Ямболско, Тополовградско и Източна Стара планина. Релефът по тези места е предимно хълмист и осигурява добър дренаж. Характерните черти на канелените почви са: червеникаво-кафявия цвят, който се дължи на образуваните железни съединения главно през сухия период, сравнително малката дълбочина на профила - 60 - 70 cm (с дебелина на хумусно-акумулативния хоризонт от 25 - 30 до 40 cm), плитко разположен карбонатен субстрат, високо съдържание на глина почти от повърхността и др. Отличават се още с висока наситеност с бази - над 80 % и карбонат - до 40 %, отложени на различна дълбочина в профила. В повърхностния хоризонт реакцията им е неутрална до слабоалкална в дълбочина.
От естествената растителност развита върху канелените почви доминират съобществата на косматия дъб, благуна, пърнара, цера. Често срещани са разредените гори от източен габър, драка, смрадлика и тревни съобщества от кафтарика.
Поделят се на два подтипа: типични и карбонатни.
Планосоли (Planosols). Към този почвен тип се отнасят старите псевдоподзолисти светлосиви горски почви; оподзолени канелени горски; канелено-псевдоподзолисти почви. Името им произлиза от лат. дума planus - равен, хоризонтален. Това са почви с елувиален Е-хоризонт и водонепроницаем глинест Вt-хоризонт под него. Всяка година планосолите изпитват периодично повърхностно преовлажнение от задържане на валежни води в пониженията и съответно силно изсушаване през сухия период. В практиката са известни с името "повърхностно преовлажнени почви". Преовлажението протича в най-активните (повърхностни) почвени хоризонти и предизвиква интензивни изменения в окислително-редукционните условия, интензифицира микробиологичната дейност и появата на желязно-манганови хидрооксиди в елувиалния хоризонт и сиви и ръждиви петна в слабопропусквливия Вt-хоризонт.
Планосолите в България заемат площ от около 125 хил. ha. Разпространени са под формата на по-големи и компактни или по-малки ареали предимно на заравнени или слабо наклонени терени (наклони от 1 до 3 %). В Северна България тези почви са развити главно в Предбалкана, а в Южна България са застъпени широко в Горнотракийската низина, Източна Стара планина, Странджа, Сакар, Дервентските възвишения и др. Освен климата и растителността, върху образуването на планосолите, влияние оказват и почвообразуващите материали (елувий), както и преотложените плиоценски и старокватернерни седименти на киселите скали (гранити, пясъчници, гранитогнайси).
В България планосолите се поделят на два подтипа в зависимост от наситеността им с бази - наситени (неутрални) и ненаситени (кисели).
При неутралните (наситени) планосоли наситеността с бази е 65 %, а рН е над 5,2 в една част от хоризонт Вt.
Киселите (ненаситени) планосоли имат степен на наситеност с бази по-малка от 65 % и рН е под 5,2 по целия профил. Те са по-често срещаните планосоли в България.
Жълтоземи (Alisols). Жълтоземите представляват охристожълти и сивожълти кисели почви с високо съдържание на обменен алуминий, откъдето идва и международното им име алисоли. Те са уникални за Европа и България. Разпространени са само в Странджа и по долините на реките Велека и Резовска. Върху тя са развити широколистни колхидско-понтийски гори представени от източен горун и благун с характерен подлес от вечнозелената странджанска зеленика. Тези почви са сенчести и са почти без тревна покривка. Дълбочината на почвеният им профил варира от 50 - 60 до 80 cm, а на хумусния - 15 - 25 cm.
В България жълтоземите се поделят на два подтипа: обикновени и оглеени.
Обикновенните жълтоземи са по-слабо разпространени. Отличават се със слабо диференциран и по-еднороден почвен профил, постепенен преход от А към В-хоризонт. Образувани са от значително по-разнородни почвообразуващи скали, като се запазва структурата на първичната скала.
Оглеените жълтоземни (жълтоземно-подзолисти) почви са по-широко разпространени. При тях почвообразуващите скали са главно глинесто-песъчливи шисти и/или глинести пясъчници. Профилът им е ярко диференциран по цвят, състав и свойства. На фона на основния жълт цвят на този почвен подтип се откроява сивкавия цвят на хоризонт А, под който рязко следва хоризонт В с червеникав отенък.
Червеноземи (Nitisols). Към червеноземите се отнасят досегашните Тера роса. Подобно на жълтоземите те са разпространени само в Странджа. Уникални са не само за България, но и за Балканския полуостров и цяла Европа с многобройни реликтни и южноевксински флористични видове (флора от ендемични понтийски видове), както и със специфичното си изветряне и развитие на елементарни вътрепочвени процеси - алитизация, феритизация и рубефикация. Образуват се под влиянието на субтропичен (средиземноморски) по-влажен климат с годишна сума на валежите 700 - 800 mm и зимен максимум, без трайна снежна покривка, топло и сухо лято. Почвеният профил е с дълбочина от 50 - 75 до 110 cm. Най-характерната им особеност е яркочервеният цвят на хоризонт В, който е изпъстрен от охристо-жълти, зеленикави, черно-кафяви и синкави петна и жилки. Поделят се на три подтипа: канелено-червени, обикновени и плитки.
Кафяви планинско-горски почви (Cambisols). Кафявите планинско-горски почви са главния тип почви разпространени в планинските райони на България в хипсометричния интервал от 600 - 700 до 1700 - 1800 m. Развиват се в условията на планински климат - умерено хладен и сравнително влажен - средногодишна температура около 8º C и валежи между 700 - 1000 mm. Върху тях се развиват букови, иглолистни или смесени буково-иглолистни гори с подлес от боровинки и различни тревни видове. В най-ниския планински пояс върху тях се развиват и дъбово-букови или габърово-букови гори. След изсичането на гори на сравнително по-ограничени територии се развива вторична естествена тревна растителност, като се образува дебел чим и чимов почвен хоризонт т.е. формират се вторично затревени кафяви планинско-горски почви.
Характерни особености на кафявите планинско-горски почви са цветът, предимно в кафяви тонове, отличават се със съвременни изветрителни процеси на място (метаморфизъм), сравнително малка дълбочина на почвения профил. С малки изключения те са кисели почви с натрупване на глина в преходните хоризонти и др.
В България кафявите планинско-горски почви се делят на два вида - светли и тъмни, в зависимост от наситеността им с бази и степента на изразеност на хумусния хоризонт.
Тъмноцветни планинско-горски почви (Mollic cambisols). Различават се от тъмните кафяви планинско-горски почви по твърде дебелия и богат на органично вещество хумусен хоризонт и по-дълбокия си профил. Характеризират се с дебел хумусен хоризонт - от 40 до 60 80 cm и тънък В-хоризонт, като съотношението между тях е съответно 1:0,5. Образуват сравнително добре развит почвен пояс във високопланинския и/или субалпийски пояс на Рила Пирин, а във Витоша, Стара панина, Беласица и Родопите -фрагментарно в хипсометричния диапазон 1500 - 1700 до 2500 m. Върху този тип почви се развиват предимно клек, смърч, бяла мура, сибирска хвойна, бук с подлес от храстово-тревни видове като боровинка, власатка, полевица, мъхове и др.
В България се различават два подтипа тъмноцветни планинско-горски почви - обикновени и торфенисти.
Планинско-ливадни почви (Umbrosols). Планинско-ливадните почви се отличават с тъмния си цвят, силната зачименост, рохкавост и високо съдържание на хумус - 10 - 30 %. Почвеният им профил е непълен, състои се от органогенните хоризонт Ачим и А, които лежат непосредствено върху елувий или пролувий. Най-често дебелината им е 60 - 80 cm, като е пронизана от кореновата система на тревната растителност. Широко разпространение имат в най-високите и безлесни субалпийски и алпийски части на нашите планини. Заемат площ от около 130 хил. ha, която съставлява 1,2 % от територияна страната. Върху тях е развита тревна растителност.
В зависимост от натрупването и свойствата на органичното вещество планинско-ливадните почви се поделят на три подтипа: обикновени (чимести), торфенисти и черноземовидни.
Обикновените (чимести) почви са типични планинско-ливадни почви. Почвеният им профил има дълбочина повече от 60 cm, с добре оформен чим - от 8 до 15 cm и хумусен хоризонт със съдържание на хумус 15 - 20 %.
Торфенистите планинско-ливадни почви се характеризират с наличието на торфенист или торфено-хумусен повърхностен хоризонт с дебелина 10 - 25 cm и съдържание на хумус над 20 %, но не повече от 30 %. Общата дълбочина на почвения профил е 40 - 60 cm.
Черноземовидните планинско-ливадни почви имат дълбочина на профила над 40 cm, зърнеста структура и съдържание на хумус - 10 - 12 до 15 %. Разпространени са във вид на петна по планинските била и плата, изградени от карбонатни или базични скали.
Азонални почви
Солени почви. Образуването на солени почви се дължи главно на покачване нивото на минерализираните (засолени) грунтови води, предизвикано най-често от потъване на земната повърхност (отрицателни движения на земната кора). Други причини за тяхното образуване могат да бъдат влошаване на дренажа в речните долини и в периферните части на наносните конуси, продължително и нерационално земеползване, поливане с води с повишена минерализация и др. Акумулирането на соли е свързано и със заблатяванията, при които засолените почви заемат периферията на блатата.
Солените почви у нас се срещат във вид на отделни неголеми петна сред други почви, предимно в пониженията на релефа - Горнотракийската низина, Задбалканските котловини, Пловдивско, Бургаско и др. Този вид почви са представени от два типа: солончаци - с акумулация на водоразтворими соли и солонци - с високо съдържание на обменен натрий.
Солончаци (Solonchaks). Соланчаците са вторично образувани почви, най-често произлезли от наносни, ливадни, блатни и др. почви. Поради това те представляват морфоложко подобие на тези почви, но винаги притежават най-характерния си белег - високо съдържание на разтворими соли. Те съдържат над 1 % водоразтворими соли, като хлориди, сулфати и карбонати, при рН над 8,5. Най-често срещаните соли са на NaCl, Na2SO4, Na2CO3. Външно се разпознават по светлосивите петна на терени, лишени от растителност и покрити от разтворими соли с бял цвят. Върху този тип почви виреят халофитни растения като стъкленка, сантонинов пелин и др. Разпространени са на отделни участъци в Горнотракийската низина, долината на р. Тунджа, по периферията на езерата около Бургас и в някои крайбдунавски низини - Чернополска, Вардимска (Вардимско-Новградска) и др.
Солончаците са представени от четири подтипа - обикновени, глееви, карбонатни и содови (солонци-солончаци).
Солонци (герени) (Solonets). Това са почви, които съдържат обменен натрий в количества по-висок от 25 % в сорбционния си капацитет. Намиращият се в тях натрий има два различни произхода - от солите на грунтовите води или от содовозасоления почвобразуващ литоложки субстрат. За солонците е характерен солонцов В-хоризонт със стълбчеста или призматична структура. Повърхностният А-хоризонт е силно разсветлен и безструктурен. Много от свойствата на тези почви се дължат съдържащия се тях натрий. По-характерни са голяма плътност, слаба водопропускливост, голям неизползваем воден запас, малка продуктивна влага, понижена аерация, лепливост, ниско съдържание на хумус и др.
Солонците у нас са сулфатно-содови или сулфатно-хлоридни, като тяхното разпространение е ограничено. Те заемат около 5 хил. ha, или 0,04 % от територията на страната. В България солонците са представени от две подтипа - обикновени и ливадни (ливадно-солонцовидни).
Блатни почви (Gleyisols). Този тип почви са непрекъснато под влияние на излишък от вода. Те са постоянно под вода или нивото на подпочвените води е високо и периодично достига повърхността. Срещат се на места, където има условия за заблатяване - в плитки блата, мочурища, азмаци, стари речни корита (старици), в периферните части на наносните конуси и др. В условията на продължително преовлажняване и под влияние на ливадно-блатна растителност протичат редукционни процеси и бавно разлагане на органичната материя. При тези условия почвата се натрупват желязо и манган. В горната част на почвата се формира хумусен или торфен хоризонт, а по-надолу - глеев хоризонт с глинест механичен състав. При глеевия процес недостигът на кислород води до редукция на желязото и мангана и почвата придобива сивозелен или зеленика цвят.
Върху тях вирее типечна блатна растителност - тръстика, папур и др.
В България в зависимост от развитието на блатния процес и от характера на органичното вещество се различават следните подтипове блатни почви - ливадно-блатни, торфенисти, карбонатни и ненаситени (с рН под 5,2 ).
Торфени почви (Histosols). Торфените почви се различават от торфа, който е горлива маса, съдържаща над 55 - 60 % органичен въглерод и кафяв до черно-кафяв цвят. Първичният процес на образуване на торфените почви започва със значително натрупване на органична материя в слабо дренирана почва. В резултат на това се получава постоянно насищане с влага, която от своя страна ограничава циркулацията на кислорода и потиска минерализацията на органичната материя в почвата. Водозадържането при пълно насищане е 350 %, а при влажност на завяхване - 250 %. За торфени почви се считат тези, които имат дебелина на торфения пласт по-малка от 50 cm. Най-важната им характеристика е ниската обемна плътност, която е под 0,1 g/cm3. Тези почви заемат много ограничени площи в България - в блатата в Странджа, по черноморското крайбрежие, в Западна България и планините. Площта им е около 7 хил. ha.
На територията на страната са установени два подтипа торфени почви - торфено-блатни (фиброви) и торфенисто-блатни (землисти).
Торфено-блатните (фиброви) почви са тези, при които има свежи или слабо разложени органични материали. В тези материали до 35 cm дълбочина и повече доминира съдържанието на растителни влакна (фибри) и са с много слаб дренаж.
Торфенисто-блатните (землисти) почви съдържат органична материя, която е силно декомпозирана. Количеството на видимите растителни влакна (фибри) е значително по-малко. Почвата до 35 cm и повече е тъмно сива до черна.
Наносни (алувиални) почви (алувиални, алувиално-ливадни) (Fluvisols). Наносните почви са образувани върху холоценски и съвременни алувиални наслаги на заливните тераси на по-големите реки. Обрасли са повече или по-малко с растителност и се обогатяват периодично с глинест алувий при разливите на реките. От значение при формирането им са повишеното ниво на подпочвените води - от 1 до 3 cm дълбочина, както и различното им обрастване с растителност. Тези почви се намират в начална фаза на почвообразуване и имат само хумусен хоризонт А, който е в различна степен на развитие - от незабележим до сравнително добре оформен. Под него се разполагат различни по състав, размер и дебелина алувиални наноси - чакъли, пясъци, алеврити и др.
Наносни почви има покрай всяка по-голяма река, но най-обширни и представителни са по поречията на реките Марица, Тунджа, Дунав и дунавските острови и др. Върху тях расте ливадна и дървесна влаголюбива растителност, представена от елша, върба, топола, бряст, полски ясен, власатка и др.
В България са установени следните подтипове наносни почви - бедни (алувиални), богати (алувиално-ливадни), тъмни (тъмни алувиално-ливадни), карбонатни (карбонатни алувиално-ливадни), засолени и заблатени.
Бедните (алувиални) наносни почви заемат първата надзаливна речна тераса и са периодично заливани от речните води. Изградени (съставени) са от слоеве с песъчлив или по-груб механичен състав и се отличават (имат) с прост строеж. При тях липсва оформен хумусен хоризонт.
Богатите (алувиално-ливадни) наносни почви в ливадите имат добре изразен и оформен хумусен хоризонт с делена 15 - 25 cm и кафеникаво-сив цвят.
Тъмните наносни почви имат добре оформен хумусен хоризонт с дебелина 25 - 40 cm.
Карбонатните наносни почви съдържат карбонати в почвения профил на дълбочина до 25 - 50 cm.
Делувиални (пролувиални) почви (Colluviosols). Тези почви се формират върху делувиално-пролувиални наслаги отложени в подножията на планинските склонове.
Делувиалните почви се състоят предимно от слабо обработени и несортирани материали главно чакъли, отмити от финните частици, които от своя страна са отложени в периферията на наносните конуси. Те са бедни на хранителни вещества, но имат благоприятни физични и топлинни свойства, както и добър дренаж. Подходящи са за отглеждане на тютюн, лозя, череши и други костилкови видове. Естествената растителност е представена от източен габър, хвойна и др.
В България този тип почви се поделят на два подтипа - делувиални и делувиално-ливадни.
Делувиалните почви са разпространени върху най-младите, грубокъсови, неогладени и несортирани наноси. Почвообразувателният процес при тях е млад, недобре изразен и периодично прекъсван от натрупването на нови материали.
Делувиално-ливадните почви са изградени от по-фин наносен материал, имат по-добро овлажнение и ливадни условия. Имат оформен хумусен хоризонт и заемат средните и периферните части на наносните конуси. Широко са разпространени по северното подножие на Родопите, Задбалканските котловини и др.
Плитки почви (Leptosols). Те са широко разпространени в нашата страна. Обединяват почви с много слабо развитие, имат само един хоризонт, който лежи непосредствено върху твърда скална основа. Най-важните условия за тяхното образуване са: устойчивост (резистентонст) на основната скала към изветряне; сух, топъл до хладен климат, който ограничава водните запаси и биологичната активност.
Плитките почви дават облика на почвената покривка на големи части от Източна Стара планина. Срещат се още в Източните Родопи, Странджа, Сакар, Бакаджиците, Дервентските, Светиилийските и Манастирските възвишения, Малешевска и Огражден планина и др.
У нас плитките почви са представени от три подтипа: литосоли - плитки почви на твърди скали, ранкери - слаборазвити хумусно-силикатни почви и рендзини - на карбонатни скали.
Литосолите са най-плитките почви в България. Те имат неясен и слабо развит хоризонт А с дебелина до 10 cm, разположен директно върху напукана или компактна (твърда) скала. Формират се върху трудно подаващи се на изветряне кисели и основни магмени скали, както и върху карбонатни скали на склонове с активна проява на ерозионно-денудационни процеси.
Ранкерите са плитки, слабо развити, кисели и силно кисели (с рН 4,5 - 5,9) почви. Те се образуват върху елувий от силикантни скали с малка дебелина. Имат само хоризонт А, разположен непосредствено върху твърдата скала. Дебелината почвения профил е от 10 до 30 - 40 cm. Хумусното им съдържание силно варира, като в планините достига 10 - 12 %, а в по-ниските райони - под 2 %. Цветът им е тъмнокафяв до черен. Слабото им развитие може да се дължи на големия наклон на склоновете, от биоклиматичните условия в по-високите планински пояси. Покрити са с горска или тревна растителност - високопланинска гъжва, разпростряна власатка, скална полевица и др.
Рендзините са хумусно-карбонатни почви. Задължително условие за дефинирането на тези почви е съдържанието на повече от 40 % карбонати в профила им или в скалата под него. Те са свързани с изветрителните продукти на карбонатни скали - вароици, мрамори, варовити мергели др. По произход, химични свойства и състав са противоположни на ранкерите. Почвеният профил също е представен само от един хоризонт, с добра структура и е по-глинест. Той е с дебелина от 10 до 30 cm, рохкав с включени в него късове от почвообразуващата скала. Дълбочината му е ограничена от твърдата карбонатна скална основа. Цветът им е черен, червеникаво-кяфяв или кафяв.
Регосоли (Regosols). Това са примитивни почви, на които липсва в достатъчна степен почвено развитие. Образувани са от меки почвообразуващи материали - най-често глинести пясъци или среднопесъчливи плиоценски седименти. Тяхното формиране започва след пълното еродиране на зонални почви като черноземи, лесивирани, смолници, на които хоризонтите А и В са разрушени и отнесени от водите. Върху запазената част от почвения профил, останали на място рохкавите изветрителни материали, започва нов почвообразувателен процес. На повърхността на тези почви има слабо развит хумусен хоризонт със светъл цвят.
В България за първи път са посочени като много характерни почви за района на Мелник и Сандански. Това е едно от най-сухите места в страната, както и с най-продължителен сух летен период. Самите почви са сухи, поради геоморфоложките условия, грубо до едрозърнестия състав на наслагите и слабото водозадържане. Образуваният хоризонт А е слабо изразен, с малка дебелина (10 cm), лишен от огранични вещества и хранителни елемнти и едва се различава от почвообразуващия субстрат.
Регосолите у нас се поделят на три подтипа по FAO: наситени, ненаситени и карбонатни. Те са слабо плодородни, но след терасиране и други противоерозионни мероприятия се използват за отглеждане на лозя, тютюн, овощия и др.
Андосоли (Andosols). Андосолите са развити върху вулкански туфи, съдържащи вулканско стъкло, вулканска пепел, пирокластити и други вулкански материали с андезитов, риолитов или диабазен състав.
Този тип почви се срещат в Родопите - около Момчилград, землищата на с.с. Бенковски, Устра, Нановица, Бели пласт, Голям извор и др., както и по възвишенията около Айтос между селата Миролюбово и Съдиево.
Пясъчни почви (Arenosols). Имат ограничено разпространение в България, най-вече край р. Дунав. Срещат се още в Карнобатско, Поморийско, Слънчев бряг, Созопол и около и по дюните на Южното Черноморско крайбрежие. Те са слабо развити почви с пясъчен състав, който предопределя качествата и свойствата им. На дълбочина до 1 m имат следните характерни особености: съдържат над 65 % едър пясък, имат рохкав строеж, нямат оформени почвени хоризонти, не се преовлажняват.
Антропогенни почви (Anthrosols). Тези почви са образувани под влиянието на производствената дейност на човека, независимо дали измененията са положителни или отрицателни. Човек въздейства върху естествените почви чрез изменения във връзка със селскостопанското ползване (обработка на земята, напояване, торене и др.); изменения под влияние на строителството и промишлеността; изменения под влияние на съвременната селищна среда във връзка с бита на населнието.
Антропогенните почви в България най-общо се поделят на четири подтипа в зависимост от естеството на човешката дейност и различията в състава, строежа и техните свойства - агрогенни, урбаногенни, древнополивни и рекултивирани.
Проблеми, породени от използването на почвените ресурси и пътища за тяхното решаване
Стопанската дейност се отразява неблагоприятно върху почвените ресурси в три посоки: намаляване на обработваемите земи, увеличаване на деградираните земи /ерозирани, повърхностно преовлажнени, кисели и засолени/ и замърсяване на почвите с тежки метали.
Намаляването на почвения фонд е свързано с отнемане на земи за строителство на промишлени обекти, пътища, тръбопроводи и др. Значителни площи се отнемат при разрастването на градовете, строителството на военни обекти и др.
Деградирането на земите е свързано на първо място с ерозията. Около 80% от земеделските земи са подложени на водна ерозия, а от тях около 30% са подложени и на ветрова ерозия. Най-силно засегнатите райони са Предбалкана, Крайщето, Източните Родопи. В тези райони значителна част от земята е изоставена и не се обработва. Средногодишно се отнасят 136,7 млн.т. почвен слой поради водна ерозия.
Засоляването на почвите е в тясна зависимост с напояването, тъй като не се регулират правилно подпочвените води и в резултат се повишава тяхната минерализация. Вече беше споменато, че засоляването съпътства нашите най-плодородни почви, използвани за интензивно земеделие. Най-големи площи са засолени в Сливенския, Бургаския, Пловдивския и Великотърновския региони.
Общата площ на генетично киселите почви възлиза на 56% от територията на страната. Тревожен е фактът, че интензивно се развиват процесите на вторично вкиселяване в районите с активно земеделие - Пловдивски, Пазарджишкия, Софийския, Бургаския и др.
Замърсяването на почвите с тежки метали е характерно за районите със замърсен атмосферен въздух, значително изхвърляне на отпадъчни води, интензивна химизация на селското стопанство и с натоварени пътища.
Замърсените обработваеми площи с тежки метали възлизат на около 470 хил.дка. Най-голям е техният дял в Софийска област, Пловдивска, Монтана, Хасковска.
Решаването на тези проблеми е възможно по пътя на прилагане на конкретни почвозащитни, агротехнически и противоерозионни мероприятия и чрез законова уредба за опазване на почвените ресурси, като част от природната среда.
За съжаление трябва да се отбележи, че неблагоприятните тенденции се запазват, а в същото време се намалява обемът от извършени мероприятия за подобряване състоянието на засегнатите територии.
|
