Joomla Software solutions Template

Payday loan

Свободата като право на избор

(ЛИС)

В разказът “ Дядо Йоцо гледа“, Вазов актуализира един от най- значимите проблеми – проблема за свободата. Иван Вазов е човек на прехода между две епохи. Живял е в годините на робство, тираничност, на бунт и бурна революционна дейност, а след това и в Следосвобожденското време. Повлиян от тази действителност, от тревогите и неволите на българите, в неговите произведения голямо внимание отделя и на човешките трудности, терзания и проблеми в тези времена.

Свободата е дилема, която вълнува народа ни преди хиляди години, но и проблем, който ни засяга и сега. Тя не се изгубва във времето- тайнствеността и е все така непроницаема, достигането и- все така трудно. Тя се оказва разковничето към нашето щастие. Но свободата не е нещо материално, предмет, който можем да вземем или да дадем. Тя съществува и живее в душата и съзнанието ни. За да достигнем свободата първо трябва да променим светогледа си. Свободата не се отнема и не се налага, тя е право на избор.

Точно тази алтернатива ни представя писателя в разказа “ Дядо Йоцо гледа”.  Способността на един старец, въпреки апатичното време, в което живее, въпреки статичното, дори мрачно съзнание и светоглед на хората, които го заобикалят, той да знае, да се чувства, и да живее като свободна личност, защото сам избира житейския си път.

В началото на разказа, Вазов разглежда свободата във време-пространството.Представя ни двете гледни точки за свободата, погледнати през погледа на старите хора, повечето от които са починали преди освобождението и свободата през премрежените очи на младите българи, живеещи в нова България.

За първите свободата е блян, мечта, съкровено желание. Живели в години на робство, жестокост и непоносими страдания, “ нашите бащи, деди, роднини” не познават свободата. За тях тя е нещо съкровено, те копнеят за нея, жадуват да се докоснат до “ сладките лъчи на свободата”. Самият Вазов казва, че “ ако по едно чудо се събудеха от вечния си сън в гробовете”, тяхното учудване, тяхната радост от новото, от хубавото биха били огромни.Те ще се чувстват чужденци в собствената си страна, но ще бъдат щастливи, защото “ онова непознато, невероятното в живота” обикаля и около българите.

Друго е виждането за свободата на  младото поколение, което живее именно в това ново време. Вместо радостта, щастието, благодарността, че робството не тежи върху плещите им, че сега те имат не само физическа, а и душевна освободеност, те са апатични към заобикалящия ги свят. Не изпитали копнежа, тайния блян на жадуваната свобода, те са безучастни, мъртви души. Получили я на готово, те не могат да я оценят, не могат да усетят силата и. Защото те не са се борили за нея, не са се стремели към достигането и, не са я избирали. Те просто живеят в тази нова България и всичко около тях, което за дедите ни е било чудно, интересно, свещено, за тях е част от ежедневието им. И така те се превръщат в слепци, в хора, които гледат равнодушно на света около тях и не виждат промяната, не виждат новото.

Такъв е и следващият мотив, чрез който Вазов представя свободата – гледане и виждане. Гледането не е въпрос на очите, а на ума – гледаме с очите, а виждаме с душата.

На фона на разочарованията на живите, които имат очи да гледат света, но нямат способността да виждат, Вазов ни представя героя си дядо Йоцо – един беден старец с незавидната съдба да ослепее именно в момента, когато България успява да се освободи.

“ Той остана жив, но умря за живота, за светлината, с неугасен таен копнеж в сърцето да види “ българското” – така той наричаше свободна България“ .

Като част от онези българи, живели преди Освобождението, в тежките робски времена, Дядо Йоцо също копнее да види, да усети свободата. Преживял тежкия живот на поробените, изтърпял всички теглила и мъчения, той има една мечта – да доживее да види свободата. И той наистина достига до тези Следосвобожденски времена, но за нещастие ослепява. Не успява да осъществи мечтата си – да  се порадва на  “българското “ . Той живее в нова България, но не усеща това. Старецът продължава съществуването си само с това , което е останало в съзнанието му, а това са “ тъмен рой спомени от робския живот, спомени грозни и лоши.”

Тежка е съдбата на стареца. Той трябва да живее сред хора, които са неблагодарни и апатични към заобикалящия ги сват и към това, което той им предлага. Те могат да гледат, да се радват на новото, но не го правят, защото не виждат, те са гледащи слепци. И въпреки, че Дядо Йоцо е сляп, той е много по богат от тях, защото е надраснал душевно.Тайно го води скрития копнеж някой ден да разбере, че мечтата му е превърната в реалност, че около него кипи “ българското”.

Свободата е жадувана от всички българи, преживели робските години. Те очакват и бленуват за нея с цялото си същество. И тя наистина настъпва. След дълги, тежки, трудни години на борба и бунт, тя се настанява трайно в живота на българите. Те успяват да я извоюват. Но какво следва после?

Дядо Йоцо е свободен – това той чува, това му казват всички. Но делниците са същите, хората са същите, проблемите, ежедневните разговори, глъчката – все същите. Старецът не вижда свободата, не я усеща осезателно по нищо. Той наистина разбира, че няма турци, няма робско унижение и страдания, но не така той разбира свободата. Той жадува да види “ българското “, но “ не усеща нищо особено ново”. Цял живот бедния старец копнее за тази промяна, и когато тя настъпва той не я вижда. Сега той усеща потребността от очите си – “ Анджак  сега ми трябваха очи”, но не може да направи нищо. Дядо Йоцо осъзнава още нещо, че свободата не трябва да се разглежда като материална принадлежност, тя не може да се даде, да се пипне, да се усети – “ той се боеше…че може да изгуби от старост ума си, без да познае това чудно нещо…” Постепенно той разбира, че свободата живее в душата и съзнанието на хората. Ако те заслужат, израствайки идейно и духовно, те ще получат свободата, всъщност сами ще си я дарят, самото им съзнание ще се промени. А ако човек мисли, че е роб, че е малодушен и безхарактерен, дори и в свободна страна , той ще бъде и ще се чувства роб. Свободата е право на избор! Ако човек я приеме първо в съзнанието си, а след това и като цел в живота, към която да се стреми, той се превръща в един свободомислещ, свободен физически и душевно човек.

В един следващ момент душата на дядо Йоцо се развълнува. Той изпитва парливи, странни, но красиви чувства, не изпитвани до сега. В доскорошното спокойно, монотонно, равнодушно селце, в което живее дядо Йоцо, плъзва слух, че български началник ще посети селяните. Този слух хвърля огромен смут в душата на бедния старец. Той усеща, че промяната настъпва. Досега тъпкан и унижаван, българинът не е имал право на избор, а сега той е големец, началник. Дядо Йоцо предчувства, че промяната, свободата настъпва.

Вълненията му при срещата с българския началник са огромни. Той пренебрегва дори хапливите, присмехулни обиди на съселяните си. В българския големец, старецът вижда свободата, развълнуван е. За слепеца това е среща с мечтата му, с тайния, скрит копнеж и блян – свободата.

“ Цялото му тяло се тресеше. Той стоеше в смирено положение, с наведена беловласа глава.”

Старецът е дълбоко потресен. Той не усеща нищо, не чува никого, знае само едно ” Господи, видох!” Усеща свободата около себе си. С мъртвите си слепи очи,  “вижда” новото, защото душата му е жива, тя е огледало на неговите сетива и чувства. За останалите дядо Йоцо е човек, който “ гледа, ама не види”, “ вика се умрял човек”, но те не виждат очите в душата му, не разбират вълненията му. Той е по-различен от тях, защото гледа с душата си и вижда свободата, “българското” около себе си.

Сред еднообразните, безпросветни дни, хората остават слепци. Улисани в собствените си проблеми и създавайки си нови, те не усещат живота, не виждат радостите и прелестите, които той ни предлага. “ Настанала е слободия по света…”, но българите не я виждат, не я усещат. Знаят, че са свободни, но не настъпва промяна в България. В един момент за дядо Йоцо те се оказват “ чужди за него”, а той “ чужденец за тях”. Не виждат и пламъка за живот в “ мъртвите” му очи. Сляп, той копнее да прогледне и да види “ българското”. А те са равнодушни и безучастни.

“ Ще рече, че те са слепци, а аз гледам!”

Не е важно дали си свободен или не, защото получената наготово свобода, за която не си копнял, не си страдал, не си отронвал дори една сълза, в един момент не осъзнаваш, че я имаш, не оценяваш това, което си получил.

Дядо Йоцо попива всяка българска чудесия, която чува. Той е горд, че Българя се променя, израства в съзнанието и сърцето му. В неговата душа изгрява едно слънце, огряващо всичко около него. Вижда щастливите времена “ и белия божи свят, чудесно хубав”. В слънцето той вижда лъчите на надеждата.

Акцент във Вазовата творба е и мотива за центъра и периферията. Той олицетворява новото, свободна България, променящото се мислене и живот, буйния кипеж с центъра.А в периферията, в покрайнините са разположени апатията, еднообразния и застоял живот и въпреки, че България е свободна, тук мисленето е все още непроменено. Дядо Йоцо живее именно в такова крайно, изолирано и тихо селце. И буйният, любопитен, жаден за новости и чудесии старец, сега запленен, заобиколен от тази устойчива във времето картина, той “ полека – лека падаше в безучастна апатия към всичко”. Периферията е носител на стойностното, съхранява традиционното, ценностното, но тук Вазов я представя като средство, с което душата на дядо Йоцо умира бавно и тихо, защото той копнее да види, да научи за нова България.

Но тази апатия е за кратко. Скоро след това душата на стареца отново се развълнува. Възхищенията му нарастват все повече и повече. Той вижда в съзнанието си “българското още по- “ величествено, могъществено, необятно”. Новото градира в душата му. Дядо Йоцо е горд от постиженията на българите. Веднъж получили физическа и душевна свобода, за тях няма граници. Довчерашните унижавани, ограничавани, страдащи роби, сега работят с умовете си, сега са пълноценни същества. Свободата е символ на равноправието.

Ценностите в живота на човек са осъзнати, когато са от интимния ни свят, част от нас, а не когато са мащабни и големи, наложени от някого правила. Човек трябва сам да изживее трудности и неволи, за да изгради своя собствена стъбилна ценностна система,която да е олицетворение на самия него. Аналогично е при дядо Йоцо. В железницата той вижда нова България. Свирката на влака единствена му разказва за чудесиите в свободната му страна. И той е щастлив. Всекидневните му посещения до скалата, от където “ разговаря” с минаващия влак осмисля живота му. Налудничав, дори глуповат, в очите на другите той е един странник. Хората имат очи и виждат разочарованията от тъмните страни на променящия се живот, те самите ги изпитват, те “окатите”. А старецът е “ честит”. Той е сляп, но защитен от всичко това. Живее в щастлив, чист свят, чрез вълненията си, възхищението си от новостите на България. Чрез железницата той е съпричастен със ставащите метаморфоэи в света около него, въпреки че е сляп.

Душата на дядо Йоцо е чиста и незлоблива, изпитваща по детски наивна радост. Бързият влак той оприличава с “ чудовищен крилат змей”. Това връщане към детството, изплуването на приказките в съзнанието на стареца, скриват страшните, тъмни спомени от робския живот. Сега той е щастлив. В приказките финала е хубав, доброто надделява над злото. Вазов прави сравнение между тях и живота на дядо Йоцо. Въпреки страданията и неволите на робския живот, свободата настъпва. Държавата на бедния старец се променя, превръща се в могъща и велика като другите. И той благоговее пред това. Всекидневният му поздрав към нова България не е признак на лудост, а отразява индивидуалността му.

Душата е огледало на човешката същност. Чрез нея човек олицетворява себе си. С душата ние привличаме и отблъскваме. Аналогично е при дядо Йоцо. Неговата душа е искрена, истинска, невинна. Той израства идейно, морално и ценностно над останалите. Единствено той бленува така силно за свободата, той я усеща, той я “вижда” , той я достига. Но защо само той? Какво го отличава от другите селяни?

Свободата е като светлината. Тя огрява целия свят и пръска благородните си лъчи над всички хора, но избира най- силните, тези, които се стремят искрено към нея и в които има най- много живително сокове. Дядо Йоцо е физически най- немощният, но душата му е като кристал- чиста и благородна и същевременно твърда и непоклатима. Свободата го увлича, примамва към себе си. Омагьосан, завладян от този блян, скрит копнеж, до края на живота си той неистово се стреми да я достигне, да бъде обгърнат от нежните и лъчи. И успява! Свободата го избира не заради наивното му захласване по българския войник и околийския, а заради увлечението му по могъщата и сила.

Дядо Йоцо страда много през живота си, но след Освобождението той избира именно свободата като начин на живот. Ежедневието и еднообразието в делниците, отдалечеността на селцето му от центъра, от кипежа, не успяват да убият надеждата в душата на бедния старец, че ще види свободна България. И той наистина я вижда.

“ Йоцо беше внезапно издъхнал, поздравлявайки  нова България…”

Чрез творбата си “ Дядо Йоцо гледа” Вазов ни показва, че въпреки всичко, ако човек реши, ако избере свободата и свободомислието като алтернатива в живота, той ще бъде един пълноценен и щастлив човек. Защото свободата не се дарява или отнема, не се налага или забранява, не можем да я поставим в някакви граници, свободата се избира. Тя е право на избор!