Joomla Software solutions Template

Payday loan

Съчинение разсъждение върху стихотворението “Българският език” от Иван Вазов

Неслучайно Иван Вазов е наречен патриарх на българската литература. Неговото творчество обхваща всички литературни жанрове. Той умело пише както поезия, така и проза и дори драма, ръководейки се от едно начало: “Аз пях за България, защото я обичах”.

Вазов ще остане в паметта на поколенията като защитник на “всичко българско и родно“. По отношение на българския език той е особено чувствителен. Великият творец не пропуска възможността да говори и да пише за чистотата и красотата му. Стихотворението “Българският език“ е поетически израз на преклонението на големия родолюбец пред мощта и красотата на нашето слово. В същото време в стихотворението поетът демонстрира и своя гняв срещу всички, които хулят най-ценната духовна опора на народа ни през вековете – родния език. За да съчетае тия две противоположни чувства – възхищение и възмущение – Вазов използва формата изповед-обръщение. Тази диалогична форма особено одухотворява езика, прави го жив. Авторът влага целия си поетичен гений и използвайки различни изразни средства, показва на всички чистотата и красотата на родното слово. В стихотворението се редуват стихове с лирични изповедни тонове и стихове, изпълнени с изобличителен патос. Това го прави особено динамично. Тази динамика на чувствата е съчетана с дълбок размисъл и клетвена готовност за дела.

Още в първия стих – “Език свещен на моите деди“, авторът показва своето преклонение пред словото. Свят е българският език. Дедите ни са го съхранили векове наред:

език на мъки, стонове вековни .

Тези четири думи са най-кратката история на българското слово. Макар че българският народ може да се похвали със славни години и достойни владетели, последните векове на майка България са изпълнени с мъка:

език на тая, дето ни роди

за радост не – за ядове отровни.

Тук авторът отъждествява майката и Родината. Синовното му чувство се изразява в дълга за защитата на родния език от “хули гадки“.

С риторичните въпроси от втората  и третата строфа авторът води полемика с родоотстъпниците, на които липсва езикова култура. Той противопоставя на неоснователните им обвинения конкретни звукови характеристики на българския език. С този особен поетичен похват Вазов си служи, за да демонстрира възмущението си от духовната глухота на някои свои съвременници и възхвалява родната реч:

Разбра ли някой колко хубост, мощ

се крий в речта ти гъвкава, звънлива –

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразитост жива?

В тази строфа се крие сравнение, което е изключително. Авторът прави паралел между един планински ручей, който се вие надолу, звънливо ромоли и накрая се разлива в голяма река и българския език. Който не може да чуе песента на ручея, да види неговата красота, не може да оцени и чистотата и красотата  на българската реч. В думите “изразитост жива“ се крие още по-дълбок смисъл. Поетът вече се докосва до митологичната представа за “живата вода“. Гениално е това сравнение на езика с водата.То носи символния смисъл  на словото като “река на живота“. Така както водата е необходима, за да има живот, словото е потребно, за да има духовност. А какво е духовността, ако не красота на духа, която прелива чрез красиво изречени думи.Така както водата в един планински ручей е кристално бистра, българският език блести със своята чистота. Изключителна е силата на Вазовото обединение на тия две начала.

Следващата строфа е израз на най-искреното страдание на лирическия герой, който изцяло се покрива с вътрешното “аз“ на поета. Последиците от хулите са печални:

Не, ти падна под общия позор,

охулен, опетнен със думи кални :

и чуждите, и нашите във хор,

отрекоха те, о, език страдални!

Сега читателят получава почти зрителна представа за воин, който е паднал в калта, покосен от чужди. И какъв позор – дори от свои. Наранено е Вазовото чувство за патриотизъм. Авторът приема като своя лична болка и обида хулите по родния език. Но това не е всичко. В следващата строфа са най-злостните обвинения на родоотстъпниците спрямо българския език:

Не си можал да въплътиш във теб

създаньята  на творческата мисъл!

И – не за песен геният ти слеп –

за груб брътвеж те само бил орисал!

Тези редове са изпълнени с авторовото недоумение. Как е възможно да се говори така за езика, на който са написани толкова творби още през ІХ ^{- ти} век – века на цар Симеон – наречен “Златен век на българската култура“? Само невежите не знаят, че по българските земи е опъвал струните на своята арфа и пеел приказните си песни митичният Орфей.

Оттук нататък в стихотворението хулите се обръщат срещу онези, които са ги изрекли. Изпълнен с болка лирическият герой накрая дава поетичен обет. Последните две строфи показват гения на автора, с който той разкрива богатството, красотата, чистотата и  мощта на българския език.Тук поетичният похват е контрастът: “черен срам – светли звукове“, “калта – красота“. Непоколебимостта на твореца нанася последните победни удари върху тези, които хулят родния език:

и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.

Всяко от многобройните произведения на народния поет Иван Вазов е изпълнение на тази патриотична клетва. Стихотворението “Българският език“ е синовна изповед и вдъхновена прослава на красотата и чистотата на родното слово.То е безсмъртен паметник на българския език, сътворен от един от най-великите гении на България.