Home Литература ХI от романа „Под игото” - „Радини вълнения”

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
ХI от романа „Под игото” - „Радини вълнения” ПДФ Печат Е-мейл

ЗА  КОГО  Е  ИЗПИТ  УЧИЛИЩНИЯТ  ИЗПИТ  ?

(Глава ХI от романа „Под игото” - „Радини вълнения”)

Романът „Под игото” е една от най-българските книги, близка до сърцето на всеки истински родолюбец. В нея Иван Вазов ни въвежда в живота и проблемите на нашите сънародници в навечерието на Априлското въстание. По страниците на романа се редуват сцени, показващи мирния живот в малкото подбалканско градче, и случки, представящи надигащата се вълна на всенароден подем, който ще доведе до пълно освобождаване от петвековните робски наслоения в душите и съзнанието на прадедите ни, до преодоляването на роба у човека.

Такава картина Вазов рисува в главата, озаглавена „Радини вълнения”. В центъра на изображение на тази част от романа стои годишният изпит на ученичките от девическото училище в Бяла черква. Глава XI е чудесен извор, от който можем да почерпим знания за това как е протичал изпитът, какво е било нивото на образованието през Възраждането, но още по-важно е, че ние разбираме какво е било отношението на нашите сънародници от онова време към науката и просветата. Годишният изпит е истински празник, но в разглежданата глава на изпит са подложени не само малките ученички, но и тяхната учителка Рада Госпожина. Не е случайно и наименованието на главата – „Радини вълнения”. Учителката е човекът, който предава своите познания на възпитаничките си, който ги води по пътя към знанието цяла година, и затова тръпне заедно с тях, с техните сполуки и неуспехи, когато демонстрират познанията си. На неочаквано изпитание се оказват подложени и бащите и майките на момичетата, цялото белочерковско общество. В отношението им към сблъсъка на Огнянов и Стефчов, в който са замесени и техните дъщери, изпитвани от двамата по коренно противоположен начин, и в реакцията им след „грешния” отговор, който дава Събка на въпроса „Кой цар освободи българите...?” личи, че в душите на хората от този малък град в Подбалканската долина превес има родолюбието. Те издържат този изпит и показват, че страхът и робските наслоения скоро ще бъдат преодолени окончателно и сънародниците ни ще могат да погледнат смело в очите вековните си поробители и да заявят пред тях и пред света своето право на свободно съществуване.

Първата борба, която повежда нашият народ и с която започва неговото Възраждане, е борбата за просвещение, за наука и образование. В разглежданата глава от романа „Под игото” Иван Вазов ни представя отношението към училището като основна институция в българското общество през седемдесетте години на XIX век. Преклонението на дедите ни към науката, към познанието е ясно показано във факта, че годишният изпит на децата от девическото училище се възприема като празник. Тържествената атмосфера се подчертава от украсата, от прекрасните венци и цветя, окичени по врати и прозорци, иконата на св.св. Кирил и Методий – славянските просветители, символ на познанието и на българския принос в световната култура. Всички са официално облечени и с очи, светнали от празнично очакване. Фактът, че веднага след черковната литургия множеството изпълва отрупания с „трендафили и росни цветя”, с „клончета от ела и чемшир” училищен салон, говори за това, че християнската вяра и науката, просветата са два от основните стълбове, на които се крепи българщината, и неслучайно те вървят ръка за ръка и в този тържествен ден.

Усещането за празничност се допълва и от описанието на главните виновници за събирането на толкова много хора – ученичките. Техните годишни резултати от обучението ще проличат в близките часове. Децата са „пременени, пригладени и натруфени като пеперудки от майките си”. Тръпнат от желание да се представят добре, да покажат какво са научили през годината. Затова те, преговаряйки за последен път уроците си, изпълват залата с бръмчене „подобно на рой пчели”. Това сравнение ясно показва трудолюбието и ученолюбието на малките момичета, на които предстои отговорен изпит. Началото на годишната проверка е изпълнено със спокойствие. Добродушието и благостта на главния учител вдъхват самоувереност у девойчетата. Липсата на излишно напрежение и увереността в собствените знания сякаш децата още по-красиви и авторът набляга при описанието им на „тия звънливи и ясни гласета, тия мънички розови устца, които привличаха целувки”, на „техните трепетни устни”. Това детско очарование е невидимо за Кириак Стефчов, който пристига по-късно, за да подчертае своята тежест, и се съгласява да изпитва по българска история. За да се самоизтъкне и злепостави учителката, този човек е готов да скове в студ и мраз нежните души на момичетата, на които умишлено задава сложни и заплетени въпроси. Ученичките, извиквани пред всички хора, болезнено преживяват високомерното поведение на Стефчов и неприветливия му поглед. Той предизвиква у тях едно нарастващо смущение и притеснение, което води до неразбиране на това, което ги питат, до мълчание и недоумение. Мъчителната атмосфера превръща изпита за съвсем кратко време от празник в едно общо страдание, където властват уплахата, сълзите и страха „до подивяване”. Изход от това положение дава намесата на Бойчо Огнянов, който задава на същите, вече изпитвани деца, същите въпроси, но без да са „неясни и отвлечени”, а простичко формулирани. Момичетата отговарят без запъване и в залата вече се чувства едно общо облекчение. Ученичките демонстрират своите знания пред Огнянов и изведнъж всички една през друга желаят да излязат и да отговарят на неговите въпроси. Всички вече го обичат, устремили са приятелски погледи към него, не остава и сянка от одевешното смущение, а децата са обхванати от повишено настроение, от радост. Отново изпитваното момиче отговаря с „гласец ясен, тънък и звънлив”, отново се появяват сълзи в очите му, но това са вече сълзи на щастие. До края на церемонията нищо вече не може да помрачи настроението на децата – „Изпитът се продължи и свърши при пълно спокойствие. Ученичките изпяха една песен и народът се заразотива доволен.” Доволни от това, което са показали, са и момичетата, въпреки многобройните перипетии, през които преминават в този ден.

Душевните тревоги, на които биват подложени ученичките, намират своя отзвук в душата на тяхната учителка Рада Госпожина. Иван Вазов кара читателя да погледне през очите на героинята, да преживее училищния изпит заедно с нея, с нейните трепети и болки. Главата неслучайно носи заглавие „Радини вълнения”, защото в центъра на изображение стои учителката. Проверката на ученическите знания е в не по-малка степен изпит и за самата нея. Затова тя е толкова улисана в приготовленията, а в последните минути се стреми да даде още някакви наставления. Тържествената празнична атмосфера на този ден, общото приповдигнато настроение се отразява и на външността й. Изведнъж тя се превръща в център на внимание за цялото общество но Бяла черква и поради естествената си свенливост се чувства неловко. С началото на изпитването тя сякаш цяла се пренася в съзнанието на своите възпитанички – „Рада с напрегнато внимание следеше за отговорите им и техните случайни запинания се отзоваваха болезнено върху чертите на лицето й.” Децата сега „...решаваха съдбата й. Тя ги заливаше със светлия си поглед, тя ги ободряваше с небесна усмивка и туряше цялата се душа на техните трепетни устни.”

При появата на Кириак Стефчов именно Рада е човекът, който предусеща бъдещата беда. Още преди началото на изпита тя с радост забелязва, че той отсъства, а след пристигането му се старае „да не вижда тоя неприятен човек, който я смущаваше и плашеше”. Стефчов изпитва децата по този отвратителен начин не само защото в душата му няма съчувствие към ученичките, но и защото целенасочено се стреми да злепостави тяхната учителка, да покаже колко небрежно е преподавано, да я дискредитира в очите на родителите и пред цялото множество. Още първото изпитвано дете поглежда жално към Рада, „като че просеше помощ”, след второто момиче гласът на учителката е „глух” и в общата угнетяваща атмосфера нейните чувства и изживявания са предадени най-подробно. „Рада стоеше като тресната. Капка кръв не беше останала в лицето й /.../ Тя не смееше да вдигне очи. Чинеше й се, че потъва в земята. Нещо я душеше в гърдите, идеше й да заплаче с глас – и едвам се удържаше.” След благородния жест на Огнянов, когато той показва, че децата имат знания, които с повече такт и доброта могат да бъдат демонстрирани; че учителката е свършила съвестно своята работа, вълненията на Рада са вече на другия полюс. „Рада от едно прехласване мина в друго. Учудена, трогната до сълзи, изненадана, тя гледаше с благодарност тоя великодушен човек, който й дойде на помощ в такава тежка минута. /.../ Тя тържествуваше, тя порасте пак, тя погледна гордо и щастливо навсякъде – и навсякъде срещна съчувствени погледи. Сърцето й се наля с признателно вълнение, а очите й със сълзи...”

Още веднъж до края на годишния изпит Рада е подложена на силен стрес, още една случка поставя на изпитание учителката. Искрените думи на чорбаджи Мичовата дъщеря, че освобождението ни от турско робство ще дойде от Русия, произнесени на публично място, пред цялото белочерковско общество подлагат на изпит и учителката, и родителите на нейните питомци. Последният въпрос на Огнянов свързва в съзнанието на Събка миналото и настоящето на нашия народ – гръцкото и турското робство. Оттам идва първата, чисто езикова грешка на момичето. Реакцията на хората, ободрени от успешно приключващия изпит, се състои от шеги, шепот, съчувствени усмивки и подмятанията на чорбаджи Мичо и поп Ставри. За всички наши сънародници от онова време е пределно ясно, че надеждата за освобождение е в Русия. Това е обществена тайна, но на тази тема не се говори на всеослушание, защото разпространяващите такива идеи са обявявани за врагове на османската държава, преследвани и наказвани. Зле изтълкувала думите на баща си и шума в салона, Събка със силен глас отговаря на въпроса и го допълва, като споменава и руския цар Александър. „Цялата зала утихна подир думите на ученичката.” Едно дете изразява гласно мислите на всички хора, но го прави на неподходящо място. В салона все още е Кириак Стефчов, за когото всички знаят, че е приближен на турската власт. Това мълчание идва и затова, защото мнозина не знаят как да реагират – с одобрение или с укор, „но на всички беше неловко”. Отново Рада е в центъра на вниманието, защото може би тя е научила децата на това. Стъписването е всеобщо. С векове трупаните робски наслоения в душите на сънародниците ни са проявяват. Малцина са тези като кака Гинка, които смело и до голяма степен неразумно изразяват одобрението си за думите на момичето. Стефчов, почувствал се отново господар на положението, реагира като истински привърженик на османската власт и отявлен противник на народното дело – демонстративно напуска, като счита, че примерът му ще бъде заразителен. Освен четири-пет човека никой друг не излиза от залата. Именно напускането на Стефчов играе роля на освободител на напрежението. Лишени от неговото потискащо присъствие, жителите на Бяла черква осъзнават, че казаното от Събка не е инцидент, който да заслужава голямо внимание. „Едно дете по невинност казало няколко безместни, но прави думи... та какво от това ?” Спокойствието отново ги обхваща и изпитът продължава, все едно че не е имало някакво особено събитие. По този начин обществото на Бяла черква, дори и без да го съзнава, издържа един от най-важните си изпити. Националното осъзнаване на българина е в решителна фаза, преодоляването на роба у нашите сънародници вече е започнало, снежната топка е търкулната от върха на планината и нищо не е в състояние да спре предстоящата лавина – Априлското въстание само година по-късно.

Така училищният изпит, описан от Иван Вазов в главата „Радини вълнения”, се явява главно изпит не само за ученичките и тяхната учителка, а повече за бащите и майките, за цялостното население на Бяла черква. Началният етап на отхвърляне на робското от нашите сънародници води малко по малко до оня всенароден подем, до онова поетическо безумие, наречено от Вазов в романа „Под игото” – „пиянство на един народ”. Революцията в душите, издигането на националния дух до неподозирани висоти – това е след по-малко от година крайният резултат от издържания от жителите на  Бяла черква изпит в XI глава от романа „Под игото”.

 

WWW.POCHIVKA.ORG