Joomla Software solutions Template

Payday loan

БЕЗСМЪРТИЕТО НА БОРЕЦА ЗА СВОБОДА - ПРОБЛЕМНО ЯДРО НА БОТЕВАТА ПОЕЗИЯ

(„ХАДЖИ ДИМИТЪР”)

Мотивът за безсмъртието на геро­ичния подвиг, концепцията за „смъртта като живот”, както я определя големи­ят критик д-р Кръстьо Кръстев, се на­лага като проблемно емоционално ядро на Ботевата поезия. То фокусира цялос­тното отношение на поета към дейст­вителността, към извечната битка за свобода, към сложните взаимовръзки личност - народ. В баладата „Хаджи Димитър” Ботев формулира тази идея в гениалния стих:

Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.

Конкретният повод за написването на творбата се трансформира във всеобхватно обобщение, надхвърлило грани­ците на епохите, на националната история, на творческото вдъхновение и отрежда място на Ботев в световния пантеон на безсмъртните. Няколко го­дини след разгрома на четата през 1868 г. в печата се появяват съобщения, че Хаджи Димитър не е убит, че той е жив и готов за нови битки. Мълвата, при­мамливо романтична, подклажда надеждата. Ботев е познавал лично Хаджи Димитър и с магията на перото в по­езия и публицистика отразява възтор­га си от неговия подвиг.

Баладата следва утвърдената тради­ционна форма на жанра: лироепична постройка, екстремно трагична ситуация, върховен драматизъм... Преплитат се двата пласта - реалност и фантастика, най-вече като фолклорно митологично виждане. Естественото им преливане, внушението на словото пораждат усеща­не за всечовешки покоряващата сила на подвига, дори за космичност. Стихо­творението започва с екзалтиращата сила на прозрението: „Жив е той, жив е!”, и веднага поетът се насочва към визуал­но картинните детайли на драмата.

При Ботев пълното покритие между авторска личност и лирически субект не поражда никакви въпроси и съмнения. Този образ е напълно единен, независи­мо от сложното му развитие: от меланхолното разочарование в „Майце си” до философския синтез на поетичната идея за безсмъртието. Точно яркото присъствие на Ботевата личност е она­зи емоционална спойка, която определя физиономията на стиховете, налага драматичната им пристрастност. В едни творби лирическият субект е единствен герой („Майце си”, „До моето първо либе”, „В механата”...); в други, с подчертано разказни моменти, той отчетливо се разграничава от „епическия герой”, Както е в „Хаджи Димитър”. В началото на баладата поетът привидно е страничен наблюдател на драмата. Той пресъздава картината пределно зримо, естетически покоряващо. Дета­йлите се редуват, маркирайки физичес­кото и духовното състояние на ранения войвода: „потънал в кърви лежи и пъшка”, „дълбока на гърди рана”, „очи тъмнеят”. Поетическият обектив бързо се измес­тва към природната среда: „слънцето спряно сърдито пече”, „жетварка пее”. Ге­роят е ситуиран в лоното на Балкана - люлка и закрилник. Но лирическият субект не издържа да бъде само хроникьор на трагедията, макар и покъртен, разтърсен, отчаян от поредната жертва на борбата. Ботев винаги рисува свобо­дата и битката за нея като „кърваво зарево”. В един миг парещата болка и личното съпричастие избликват неудържимо, бурно, в задъхано драматични, накъсани стихове: „... Пейте, робини, / тез тъжни песни! Грей и ти, слънце, /в таз робска земя! Ще да загине/ и тоя юнак... Но млъкни, сърце!” Насечената от възклицания строфа звучи като стон, изтръгнат от глъбините на душата. Особена роля играят анжамбманите (названието идва от френски - пренасяне). Част от фра­зата преминава от единия стих в след­ващия, в края на всеки ред се оформя осо­бена пауза. Тя не съвпада с паузите, наложени от синтаксиса на изречението, а смислово акцентира последните думи на стиха, в случая поредицата обръщения: „робини”, „слънце”, „сърце”. Пристрастното предпочитание на Ботев към лирическите обръщения изгражда отделни творби като специфичен монологичен диалог-изповед, адресиран към майката, брата, либето... В „Хаджи Димитър” подборът и редуването на обръщенията създава усещането за взаимовръзка, за единство между обективната робска действителност, космичното внушение и индивидуалното отреагиране на драмата. Лаконично детайлизираният мотив „робини”, „рабска земя”, „тъжни песни” далеч надхвър­ля ролята на поетичен декор. Той носи психологически наелектризирана болка, граничеща с отчаяние и безизходица. Тези стихове са кулминацията на безг­раничното страдание пред скъпата загуба.

Но баладата не е траурно заупокойна молитва сред бездните на мъката, а тържествен химн в храма на природата, мъжествено просветление, което извежда нравствените ценности в други, наджитейски измерения. Великият стих: „ Тоз, който падне в бой за свобода, / той не умира”, звучи като заклинание. Сякаш присъстваме на тайнствен ритуал и митичното прелива в анимизирането на света като човешки дишаща об­щност. Смъртта вечност изгубва сковаващата си власт и триединството свобода - борба - смърт контрапунктно се допълва от внушението на робската действителност и цялата природа: „не­го жалеят/ земя и небо, звяр и природа”. Във вселенската скръб прозвучава един траен мотив за Ботевата поезия - оценката на поколенията, родовата памет, която, поетът е напълно убеден, ще съх­рани завинаги слабата на героите: „и певци песни за него пеят...”

Така от един конкретен повод Ботев достига до разгърната поетична формулировка на концепцията за безсмър­тието на героя, паднал в бой за свобода; философска платформа, която разширя­ва духовните и ситуационни хоризонти, измества обикновените човешки пред­стави за болка и безизходност в други духовни пространства.

При Ботев двете понятия - национал­но и универсално, са извънредно тясно преплетени. Дори внушението за кос­мичност се изявява като част от наци­оналното дихание. То се разлива в раз­лични посоки - от конкретния повод при написването на творбата, имената на историческите личности, минем през народно песенната интонация на стиха, фолклорната митологичност, избора на предпочитаните от народния певец образи („орлица”, „вълк”, „сокол”), повторе­ното седем пъти в творбата единст­вено название на героя - „юнак”, тази прастара българска дума, и завършим с отделни разговорни изрази и постоян­ни епитети: „люта рана”, „юнашка пти­ца”... Но закърмен с националното, Бо­тев се издига до всечовешкото и това определя проблемната мащабност на поезията му.

Като обединително звено, фокусирало всички повеи на националното, се откроява поетически персонифицираният об­раз на Балкана - крило, неотменно присъствие, символ на родното в участ и ду­ховност. И както в народните приказки, Ботев съзнателно, импулсивно или про­сто случайно се е придържал към магическата формула за трикратността - названието Балкан се повтаря три пъти. Той е стожер на целия български свят, закърмил в дебрите си романтич­ни митове и легенди, приютил ранения „юнак”, олицетворил в силуета и в тайн­ствения си живот идеята за безсмъртието. Изумителната лироепическа картина на нощта носи печата на Бо­тевата творческа изключителност:

Настане вечер - месец изгрее, звезди обсипят свода небесен, гора зашуми, вятър повее, Балканът пее хайдушка песен!

Ботев е „канонизиран” като роман­тична изключителност, неслучайно го нареждат до великите поети на XIX век - Байрон, Лермонтов, Петьофи... Романтизмът облъхва цялата му поезия, не само в „До моето първо либе”, „На прощаване”, „Хайдути”..., в които е по-лесно видим, по-осезаем. Романтизмът струи от максимализма на чувствата и емоционалната електризация, от полюсните контрасти: „любя” - „мразя”; „братята сюрмаси” - „вуйка изедник„, от крайно трагичните ситуации... При Ботев обаче навсякъде присъства исторически конкретното. Най-романтично­то му произведение определено е „Хаджи Димитър”. Поверие, баладичност, документирана истина са изместени в приказно митологичен план, който сла­га своя печат върху цялостното звучене и общата атмосфера на творбата. Баладичният момент, така широко раз­гърнат, носи духовно умиротворение. В съвършения лиризъм и красота на нощ­ната феерия (полетът на самодивите и грижите им за ранения ,,юнак”) драма­та приема други очертания. Сцената, пределно визуална, наподобява диалогизирана инсценировка. Образът на „епическия” герой се доразгръща лаконично. Ако до този момент на преден план е било физическото страдание при съ­участието на цялата природа, тук връх взема мисълта за дружината, за Караджата и смъртта; мисъл, вече просве­тлена, примирена, успокоена, приела смъртта като хармония с всемирното-равновесие и вечност. В критическата литература се среща мнението за мис­тично сливане на природа и бунтовник в Ботевата поезия. Традиционната връзка между героя и Балкана, наследе­на от хайдушките народни песни, в „Хаджи Димитър” се разпростира и усложнява в митологична насока. Баладата, както и цялата поезия на Ботев, е ярък пример за онзи сложен път, по който фолклорното наследство преминава и се трансформира в лична поезия. Така геният Ботев налага още една много силна традиция в литературата ни - силното фолклорно влияние, подчерта­но националното й дихание като път към всечовешкото.

В съвършената композиция на произ­ведението движението на емоционална­та крива е твърде усложнено. Безнадеж­дният трагизъм от началните строфи достига своя апогей във възгласите на лирическия субект и след философското прозрение за безсмъртието на ге­роя, паднал в битката за свобода, се разстила успокоен и просветлен. Баладата е рамкирана от една и съща, приблизи­телно сходна картина, но във финала „юнакът” вече е във вечността на без­смъртието.

Захари Стоянов, като се позовава на спомени на съвременници, твърди, че преди да публикува стихотворението във вестник „Независимост” през 1873 г., Ботев дълго време го е рецитирал пред прия­тели. Тези сведения, както и изключи­телната завършеност на образите, да­ват основание на някои литературни изследователи да смятат, че баладата постепенно се е оформяла в съзнанието на поета, „Живяла свой скрит живот като представа за родното и идея за свобода­та”. Пак от спомените на съвременници научаваме, че в дните преди да тръгне с четата, Ботев е декламирал в дома си много често „Жив е той, жив е...” - сякаш, предчувствайки собствения жребий, е търсел упование в безсмъртието на ге­роичния подвиг, в паметта на народ и човечество.

Философската същност на идеята за безсмъртието на бореца за свобода оп­ределя вътрешната глъбина на Ботевото творчество. Тя е обединителен център между отделните творби и пре­нася във времето всечовешките стремежи към свобода.