Home История Покръстване на българския народ(1)

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Покръстване на българския народ(1) ПДФ Печат Е-мейл

ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД И

СЪЗДАВАНЕ НА САМОСТОЯТЕЛНА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА (852-880)

Хан Борис започва своето управление след хан Пресиян през 852 г. В първите 10 години от властването си той е изправен пред множество външнополитически проблеми. По негово време се оформя ново славянско обединение, известно под името Великоморавия, което се намира в границите на Немската държава (дн. Чехия). Начело на Великоморавия стоял княз Ростислав, който сключил договор с хан Борис още в първата година от качването му на престола. Според това споразумение България се задължавала да окаже военна помощ на Великоморавия, за да успее тя да се отдели от Немското кралство и да се обособи като отделна държава. През 853 г. немският владетел Людовиг се насочил към българските земи с голяма войска, като целял да принуди българите да се откажат от подписания договор с Ростислав. По този начин съюзът между България и Великоморавия се провалил. Освен оказания му военен натиск Борис започнал да осъзнава, че подпомагайки Ростислав, той си създава един външен враг. Ако Великоморавия успеела да се обособи като отделна държава, това означавало тя да се превърне в притегателен център за славянските племена, които живеели отвъд Дунав и към които се стремял самият Борис. Ето защо българският владетел скоро променил своята политика и влязъл в съюзни отношения с Людовиг Немски (855 г.), с когото се договорил да покръсти своя народ според западния обряд (т.е. да приеме кръщение от Римската църква).

Узнавайки за споразумението между двете страни, Византия решила да осуети намеренията им. Така, към 860 г. между двете държави започнали постоянни погранични конфликти, а впоследствие се стигнало до образуването на два военнополитически лагера. От една страна, съюзили се Византия и Великоморавия, като Ростислав се задължил да покръсти народа си според източния обряд. От другата страна стояли България и Немското кралство. Конфликтът между двата лагера бил неизбежен. През 863 г. византийският император Михаил ІІІ насочил военната си сила към тракийските земи, където трябвало да се състои решителното сражение с българите. Борис нямал време да прехвърли войската си на югоизток, а от своя страна, Людовиг Немски не предприел никакви действия, за да подпомогне българите срещу Византия. Поради това Борис взел решение да сключи мир с Византия, избягвайки по този начин една предварително обречена на неуспех война. (Според една легенда по това време в България започнало земетресение, което траело 40 дни и довело до разрушаването на съществуващите укрепления.)

През есента на 863 г. Борис и Михаил ІІІ подписали поредния мирен договор, според който България се задължавала да разтрогне съюза си с Немското кралство и да приеме кръщението от Константинополската патриаршия. В замяна на това на българския владетел била дадена християнската титла княз, както и областта Загора в Южна Тракия.

Причини, довели до покръстването на българския народ:

Необходимост от повишаване на международния авторитет на България – тъй като българите били езичници, а бъдещето на Европа била в посока на универсалната християнска религия, европейските християнски държави смятали българите за варвари и не спазвали подписаните с тях договори.

На вътрешното развитие на България в посока към формиране на единна народност било потребно сливането на двата етноса – славяни и прабългари, което можело да стане чрез премахване на верските различия помежду им.

Назрявала необходимостта от засилване на владетелската институция в България, което можело да се осъществи чрез християнството, според което земният владетел е единствен и поставен да управлява от Бога.

Не е за пренебрегване и фактът, че християнството вече било получило разпространение по българските земи и дори прониквало в обкръжението на хана. [Така например някои хронисти търсят влиянието на Борисовата сестра (прегърнала новата вяра, когато била във византийски плен) при вземането на важното решение, докато други пък приписват голяма роля на въздействието, което оказала върху българския хан картината „Страшният съд" (Второто Божие пришествие), нарисувана в един от Борисовите дворци от византийския монах и зограф Методий.]

В историографските среди са водени много спорове, в коя година се е извършил самият акт на покръстването. Сочат се 863, 864, 865 или дори 866 година. А не липсва и компромисно решение: началният или първият акт (покръстването на самия Борис, който възприел името на своя кръстник – византийския василевс Михаил III, и най-приближените му) е бил извършен през 864 г. (или в края на 863 г. ), а целият процес е продължил най-малко две-три години и приключил през 866 година. Съществува и мнението, че първите българи, които се покръстили, били пратениците на Борис в Константинопол, които заминали през 863 г., за да сключат вечния мир с Византия.

Самият акт на покръстването не минал безпроблемно. Възползвайки се от религиозния хаос, който настъпил в страната, в България пристигнали мисионери на други религии и допълнително обърквали и без друго нищо неразбиращите българи. Освен това конкретната реализация на кръщението: в индивидуален план – отказ от старата вяра и прегръщане на новата, а в колективен – разрушаване на старите светилища (българските капища) и построяването на новите християнски храмове; освен това и непонятния за населението гръцки език – всичко това довело до възникването на сериозна опозиция в страната. Най-силна съпротива оказвали прабългарските боили, които през 865 г. се вдигат на бунт срещу своя владетел, като го обвиняват, че им е дал “лош закон” и „отстъпил от бащината чест и слава”. Прабългарската аристокрация смятала, че посредством християнството Византия щяла да опита да подчини духовно българите. Освен това те не желаели да се изравнят в политическо отношение със славяните. Потушаването на бунта е обвито, както би трябвало да се очаква, в легенди, а основна роля в него играят неземни сили. Но то е факт, както е факт и жестоката разправа на Борис с водачите на българската опозиция (избиване на 52 боили и техните семейства). Макар да се измъчвал заради предприетото спрямо боилите наказание, делото на Борис е исторически оправдано. Последици от ликвидирането на съпротивата на българската знат, която не желаела да се раздели с миналото, с традицията, с ежедневието си: открило пътя към масовото християнизиране на българи и славяни (1), към превръщането на християнството в задължителна за всички религия (2), към разрушаване на всички пътища за връщане назад към езичеството (първа глава от съставения наскоро след това „Закон за съдене на хората“ обявявала всеки поданик на българския хан, предприел подобен опит, за престъпник) (3). (Православната църква чества деня на св. Борис на 2 май.)

Последиците от покръстването трябва да се търсят не само в религиозен, но и в политически план. С приемането на християнството България встъпила във византийската общност (1), българският народ бил включен във „византийското семейство на народите" (2), а българският владетел бил обявен за „духовен син" на византийския василевс (3), който според византийската политическа идеология стоял начело на това семейство от народи и владетели. Тези изменения във вътрешното положение и в международния статут на България създавали реална опасност от пълно подчинение на страната както в духовната област, така и в сферата на външната политика. Българският владетел трябвало да реагира по някакъв начин и да се опита, макар и частично, да излезе от византийския кръг. И той не закъснял да го стори.

СЪЗДАВАНЕ НА АВТОНОМНА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА

Най-важната задача за княз Борис след покръстването е да се създаде самостоятелна българска църква, която да се противопостави на проникването на византийското влияние. Българският владетел си давал сметка, че може да загуби духовното, а оттам и политическото си съществуване чрез разпространяването на новата вяра от гръцки духовници с гръцки книги и на гръцки език. Затова още в края на 865 г. Борис изпратил запитване до константинополския патриарх, дали българите имат право да създадат своя църква. Посланието на патриарх Фотий разглеждало въпросите на християнската религия в личен и морален аспект, но не и в социален и организационен план; накратко – отговорът бил отрицателен. Ето защо българският хан решил да се обърне към римския папа. В края на август 866 г. в Рим пристигнало българско пратеничество, което предало на папа Николай I обширен текст с много въпроси, които вълнували Борис (в същото време друго българско пратеничество се отправило към Регенсбург с молба към Людовик Немски да изпрати в България епископи и свещеници). Папа Николай I не закъснял да отговори на 115-те въпроса на българския владетел в църковно-каноническата, религиознообредната, правнонаказателната сфера, ежедневието, военното дело. Текстът, изготвен в папската канцелария, бил по-близък до действителността, до живота от Фотиевото послание, но и той не давал положителен отговор на основното искане на Борис – автономия на църквата. „Отговорите“ били връчени на хан Борис на 13 ноември 866 г. от папско пратеничество (в началото на 867 г. в Плиска пристигнало и немско пратеничество, но тъй като заварило в България римската делегация, напуснало страната). Тъй като римският папа отговарял уклончиво на въпроса за самостоятелна българска църква, Борис решил, че западът е по-благосклонен към българските искания и помолил папа Николай І да му изпрати духовници, които да обучават българите в новата вяра.

На мястото на гръцкото духовенство в България се настанило римско, което побързало да обяви извършеното от Византия покръстване на българите за невалидно. В страната настъпил религиозен хаос. Начело на римската мисия били поставени епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски. Постепенно Борис се сближил с Формоза Портуенски и поискал от папата той да бъде ръкоположен за български архиепископ (второ българско пратеничество в Рим – 867 г.). Николай I отказал. Същата позиция по българския въпрос имал и неговият приемник папа Адриан II (Николай I починал през 867 г.). Борис обаче продължавал да уговаря Рим да му позволи да избере български духовен глава. Упоритите откази от запад го накарали да прозре, че всичките му усилия са напразни, че интересите на апостолически Рим стоят над българските, и той отново насочил своя поглед към Константинопол.

А там заседавал Осмият вселенски църковен събор (5 октомври 869 - 28 февруари 870 г.), който не само свалил патриарх Фотий и избрал за нов патриарх Игнатий, но и до известна степен помирил двете църкви. Но най-важното предстояло. На 4 март 870 г. на извънредно заседание, на което присъствувала и българска делегация, младата българска църква била поставена под върховенството на Константинополската патриаршия, понеже българската държава била създадена върху византийски земи, където проповядвали гръцки духовници. Така българският църковен въпрос намерил своето частично решение. Решението на Събора довело до отстраняване на римското духовенство от България (1), до ръкополагане на първи архиепископ на българската църква (2) – Йосиф (според други извори Стефан), т.е. до автономна българска архиепископия. Тя се намирала под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, от която получила и първия си предстоятел (архиепископ Йосиф), духовенство, богослужебни книги и др. Ползвала се обаче с широка вътрешна автономия. Започнало и разгърнато строителство на храмове и изграждане на първите епископски средища в страната (3).

КОНФЛИКТЪТ МЕЖДУ РИМСКАТА ЦЪРКВА И КОНСТАНТИНОПОЛСКАТА ПАТРИАРШИЯ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

Към средата на 9 век  с най-голяма сила се откроява започналият конфликт между доминиращите в това време духовни центрове, намиращи се в Рим и Константинопол. Това е време, в което се проявяват интереси за установяване на политическо влияние и преразпределяне на територии. И папата в Рим, и патриархът в Константинопол се стремят към една и съща цел – присъединяване към сферата им на влияние на нови народи. Средствата на войната вече били изчерпани и на преден план излезли опитите за духовно проникване в съседни страни, което ставало предимно чрез покръстването им. Прокарването на духовно влияние било сигурен гарант за установяване на политическа власт. Ето защо интересите на двете църкви се сблъскват в това отношение и дори през 11 век довеждат до схизма (отделяне, разцепление) на двете църкви, а оттам и между двата свята – източния и западния. Папата в Рим смятал, че цялата власт – политическа и духовна, трябва да принадлежи на него. Ето защо постепенно той започва да твърди, че властта на патриарха на изток е незаконна и този регион трябва също да се подчини на апостолически Рим. Конфликтът между двете църкви се свежда предимно до политически въпроси за надмощие, но на преден план се изтъкват религиозни мотиви, свързани с християнската догматика.

Основният въпрос, който се изтъква на преден план като причина за разделянето на двете църкви през 9 век, е проблемът за произхода на Светия Дух. Западната църква твърди, че той произлиза и от Сина Божи (т. е. и от Иисус Христос), докато православният изток смята, че той произхожда единствено от Бог Отец.

Извори: Бертински и Фулденски анали, византийският автор Йосиф Генезий, посланието на патриарх Фотий (865 г.), отговорите на папа Николай І (866 г.), надпис, намерен край село Балши (дн. Албания), от 866 г., в който се съобщава за покръстването на българите от хан Борис.

План:

Външна политика на Борис през първите 10 години от неговото управление – взаимоотношения с Великоморавия, Немското кралство и византия

Договор от 863 г. с Михаил ІІІ – титлата “княз”, областта Загора и покръстването на българите

Причини за покръстването

Година на покръстването, акт на покръстването

Бунт на боилите – причини; потушаване на бунта – следствия

Посланието на Фотий от 865 г.

Отговорите на папа Николай от 866 г.

Пристигане на римските епископи Формоза Портуенски и Павел Популонски

Създаване на автономна българска църква на Църковния събор през 870 г. – 4 март

Резултати от управлението на Борис – приемане на християнството, приемане на писмеността като официална (в църквата и държавата)

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG