Joomla Software solutions Template

Payday loan

Робството и свободата в поезията на Христо Ботев

Жизненият подвиг и литературното творчество на гениалния поет и революционер Христо Ботев бележат върховната точка в развитието на българската предосвобожденска епоха.Именно Христо Ботев е онази личност, която вижда най-далеч във времето, изразява най-пълно всенародните настроения и посочва най-верния път за националното ни освобождение.Създател на неголямо, но изключително по художествените си качества творческо дело, Ботев оставя литературно наследство, което надхвърля границите на българската национална култура и придобива общочовешка значимост.Това качество на Ботевото художествено дело е най-мощно изразено в поезията му.

Централно място в нея заема темата за робството и неговото преодоляване чрез стремежа към свобода.Творчеството на Ботев е страстно отрицание на робството.В поезията му османското иго прераства в символ на националното потисничество и изтребление, на политическо безправие и социално грабителство.Елегичните настроения се преплитат със сатирична злъч и яростна ненавист.Осъзнал потребностите на своето време, Ботев рисува суровата реалност и изисква от читателя активно и категорично отношение по поставените проблеми с цел постигане на свободата.С пластични картини и филосовски размисли, с условни и реалистични образи поета атакува съзнанието на своите съвременници, за да ги приобщи към един нов революционен идеал, който обединява националните ценности със социалните и общочовешките.В ботевата поезия естественият израз на цялостната интерпретация на робството получава своята завършеност в контрапунктната идея за свобода.В лириката си Ботев е осветил разбирането си за свобода - тя изисква от човека на напредъка, решен да върви смело напред, да отрече игото на деспотизма в обществото, да отхвърли насилието на имотните класи над народа.Свободата неизменно присъства в творбите на поета като висша цел, като национален идеал.От такива чувства и идеи са пропити стихотворенията \"Елегия\" и \"Борба\", \"В механата\" и \"Моята молитва\", \"Странник\" и \"Гергьовден\", \"На прощаване\" и \"Хаджи Димитър\".

В стихотворението \"Елегия\" ужасът на робството е пресъздаден с обощаващата мощ на условния образ.В поетиката на творбата място са намерили народните символи на игото - окови, хомот, библейският символ на страданието - кръст и образът на  \"робската люлка\" , създаден от самия поет.Всеки от тези символи разкрива характерни черти на робството като социално-политическо явление, което деформира колективното и индивидуалното съзнание.Известно е, че оковите и хомотът са символи на не-свободата, утвърдени от фолклорното и всекидневното съзнание.Глухият и страшен гръм на оковите ехти, хомотът, запрегнат с ятаган, и \"тежките вериги, ръждясали от кърви и сълзи\", са символи на

насилието и унизеното човешко достойнство.Към въздействието на традиционните народни символи се прибавят и внушенията на библейския мит за кръстните мъки.У Ботев общочовешкият културен модел - тялото на Спасителя е приковано към кръста - се трансформира в \"кръстът е забит в живо тело\".Размяната на местата на субекта и предикта изостря представата за непоносимост на страданието.А широкият библейски и исторически контекст, в който се разгръща митът, и асоциирането на виновните за народното страдание с онези, \"що спасителят прободе\", и с Юда, разширява и задълбочава аналогията с теглото на народа и кръстните мъки, за да му предаде всечовешки измерения.

Третият символ на робството - \"лълката\" - не получава по-нататъшно развитие в елегията.Но ситуиран в началото на творбата и като ядро на риторичен въпрос и етимологична фигура - \"Кой те в таз робска люлка люлее?\", той се превръща във водещ образ и основно средство за отричане на робството.

Социалнореволюционните творби на Ботев са страстно изобличение на институциите на робството и на техните крепители.Обект на осмиване и гневно отрицание са произволът на османската власт и на българските чорбаджии, и основни постулати на правителството, политическите илюзии на просветители и конформисти, лъжепатриотизмът и робската пасивност.

Основният образ на експлоататорите в \"Елегия\" - \"смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости\", получава и по-конкретни измерения в сатирично-елегичните творби на Ботев.Стихотворението \"В механата\" очертава лика на тирана чрез една градация, изградена върху анафората \"грабят\", творбата заклеймява олчността на чорбаджии, търговци, попове - на всички онези, които \"грабят с благороден начин\"собствения си народ.

Срещу тях е насочен гневът на поета и в \"Борба\", предизвикан от вековния предрасъдак на масите за тъждественост на богатство и почтеност.Още по-безпощаден към робската психология е поетът в сатирите \"Гергьовден\" и \"Странник\". \"Странник\" е бунт срещу сляпото следване на повелята за продължение на рода, която приравнява човека към скота.А в \"Гергьовден\", отъждествявайки народа със стадо, поетът осмива безсмислието на един празник, изравнил макар и за миг богатите с бедните, които с пиянството си възхваляват потисничеството.

Без да уневинява предрасъдаците и илюзиите на народните маси, Ботев насочва сатиричния си прицел към крепителите на вековните заблуди.В \"Елегия\" тяхното изобличение е постигнато главно по метонимичен път - те са \"сган избрана\", \"в сюртуци, в реси и слепи с очи\".В \"Борба\" условното им представяне отстъпва място на прякото им назоваване: попът, учителят, журналистът.Поетът страстно ненавижда образованите слуги на \"обществения мъчител\", защото всички те търсят идеологическо оправдание на социалното неравноправие в догмите на религията и в доктрината на еволюционизма.За тяхното заклеймяване особена роля играят грубата лексика и просторечието, натоварени с отрицателна ескпресия.\"Стадо от вълци в овчи кожи\",\"дивак учител\",\"скотско племе\" и \"православните скотове\",\"глупци\" и \"идиоти\" внасят сатирично-публицистичен елемент в неговата поезия и подчертават идеологическата му безкомпромисност.

Със същата безкомпромисност поезията на Ботев воюва и срещу онези принципи в християнската религия, които я легитимират през вековете като философия на търпението и смирението.В \"Елегия\" и \"Борба\", в \"Моята молитва\" и \"Гергьовден\" той воюва срещу нея със собствените й оръжия.Библейският цитат, буквален и пародиран, се превръща в средство за борба срещу църквата и клира.В борбата срещу ненавистните за поета постулати на търпението и страха от бога се използват преки цитати от библйския текст:\"Търпи и ще си спасиш душата!\" и \"Бой се от бога, почитай царя!\".Сарказмът на Ботев става още по-яростен, когато на пародийна трансформация се подлага библейският модел: \"бог не наказва когото мрази\", когато се травестира \"чуждото\" слово, религиозната проповед: \"търпи, моли се, кога те бият, кожата да ти одере звярът\".На лице е остър конфликт, непознат за ранната възрожденска литература, между християнския идеологически модел и Ботевата нетърпимост към мъдростта, увековечаваща потисничеството.Резултат от този конфликт е преобръщането на основния смисъл на цитирания текст, което снема булото на святост от постулатите на християнството.Но да се вижда само Ботевият атеизъм е  най-меко казано мисловно и естетическо късогледство.Защото темата за отхвърлянето на вярата в християнския бог е чисто художествен прийом.Чрез тази тема борецът отново поставя нееднократно дискутираните в поезията и публицистиката проблеми за робството и свободата.С \"Моята молитва\" Ботев си поставя за задача не толкова да отхвърли една религия, колкото да заяви високо и недвусмислено своята вяра в разума и свободата - две същности,които са основата на неговия светоглед, на отношението му към човека и света.

Разочарованието и недоволството от живота лежат в началото на осъзнаването на лирическият герой на Ботев на необходимостта от бунт.Идеята за свобода налага диаметрално противоположни особености на образната система на Ботевата поезия, главно в емоционалното й звучене и спецификата на самата символика.Фолклорният юнак и хайдутин и целият техен \"юнашки\" и \"хайдушки\" свят се превръщат в поезията на Ботев в метафора, която насища нейната поетическа символика с нови, неприсъщи в такава степен на фолклора изразни възможности.В символиката на идеята за свобода взимат участие и представи от абстрактен-социален и гражданско-политически характер.Борбата, свободата, патриотизмът, жертвоготовност - това са най-общо казано, идейните координати на образната система.

Поетът се придържа към един зрим или уловим образ на тази идея, който има конкретни измерения.Един от количествените показатели на тази конкретност е тоталната разпространеност на идеята за свобода, разнасяна чрез песента за подвига на Чавдар войвода:

\"...на Странджа баир гората,

на Ирин-Пирин тревата;

...от Цариграда до Сръбско,

...от Бяло море до Дунав -

по румелийски полета...\"

Прави впечатление и фактът, че в поезията си Христо Ботев усилва звученето на представата за всеобхватност на тази идея по още един начин - чрез внушаване на мисълта за множеството топоси, в които е пламнало свободолюбието.Отправна точка в това отношение е \"бащиното огнище\", родният дом, в които се пазят \"заръците\" на бащата хайдутин.Именно тук са  и онези образи, чрез които мисълта за необходимост от свободата изкристализара още по-ясно - образът на майката страдалка и на невръсните братя.Идеята за осмислянето на човешкия живот чрез порива към свобода се пренася и във взаимоотношенията, които лирическият герой установява с близкия до сърцето си човек - любимата, или с хората със сродна душа - приятелите.Така пътят на идеята за свобода в поезията на Ботев очертава физическата периферия на измеренията си.Апотеоз на тези измерения стават образите на гората и на Балкана - реалните пазители на свободолюбието.Жаждата за свобода мотивира поведението на роба в още две изключително важни време-пространствени изяви на неговото битийно-духовно присъствие: в механата и в молитвата към Бога.В механата, кокретно-временното, където робът би трябвало да бъде активен, той е непостоянен в чувствата си към свободата.Основната задача на Ботевата поезия е да внуши и пренесе словото на свободата.

Осмислянето на реалностите по нов начин мотивира поавата на един нов идеал у човека, който е прегърнал идеята за свобода.В йерархията на православното християнство синоним на последователност в борбата със злото е образът на свети Георги.Неговата неуморна борба в името на духовната чистота на хората е израз на духовно предводителство.Ето защо в земния живот на човеците аналог на ролята на свети Георги е овчарят, пастирът, който води стадото, води поверените нему души към живот, към физическо и духовно спасение.

Основен акцент в идеята за свобода е отреден на участието в борбата \"за правда\" и на възможните варианти в личната съдба на бунтаря.Водещ мотив за революционната активност на героя е на първо място \"гласът народен\", който го зове за възмездие към \"врага си безверни\".Вторият подтик идва от най-добрите качества на българина - смелост и патриотично самочувствие, чийто ревностен носител е лирическият герой на Ботев.Те повеждат бунтовника по стръмните пътеки на борбата за свобода.Пред тази главна идея в живота на Ботевия герой бледнеят всички останали чувства и страсти.Обсебен изцяло от мисълта за свобода, бунтовникът се превръща в хайдутин - традиционнен и исторически достоверен образ на народен закрилник.В поезията на Ботев обаче има момент, който надраства смисъла на хайдушкото движание.Този момент е свързан с осмисления обобщен край на хайдушката бора, който непременно търси изхода от борбата.Затова в смисъл на борбата са издигнати два възможни финала - свобода и смърт.В Ботевата лирика саможертвата в борбата за свобода е най-важната ценност по пътя към нравствено обновление на човешкия дух.Изразена с гениалната мисъл на поета: \"Тоз, който падне в бой за свободата,

той не умира,...\"

Саможертвата на Ботевия герой представлява конкретно-истореска актуализация и на основния християнски закон за безкористната любов към ближния.Но у Ботев смисълът на това библейско изречение не е закъснялото покаяние на поета, а прозрението за възродената, за възкръсналата в нов облик духовна еманация на вътрешно свободния човек.

В условията на една изостанала действителност и в рамките на една литература, която все още утвърждава естетическия си статут.Тя съчетава бурната емоционалност с филосовски прозрения, в нея се решават вечните проблеми за свобода и справедливост, за дълг и човешко щастие, за смърт и безсмъртие.