Joomla Software solutions Template

Payday loan

Когато става въпрос за брак се набляга повече на нещата, които свързват , а не разграничават мъжете от жените. Разделението по пол е основно социално-силмволно разделение в традицията на монотейстичните общества, а в основата на социалния ред е представата за обществената роля на двата пола.

През XIX век семейството на Балканите е било родово-патриархално, част от по-голяма общност – рода на мъжа. Тези големи семейства, включващи няколко поколения родственици по мъжка линия били временни явления, поради това, че мъжете, след като им се роди рожба  се стремели да се отделят в своя къща. В тези семейства мъжът е властващ. В неговите ръце е съсредоточена цялата власт в семейството. Неговата дума е закон и всички членове са длъжни да я спазват. Задължение на мъжа е правилното управление на семейните имоти. Само той има правото да купува, продава или заменя движима и недвижима собственост.  Жените приемат името на съпруга си и местожителството му.  Браковете на децата са грижа по-скоро на родителите като определяща роля имат работливостта и заможността, а не любовта.  През XX век брачната възраст се увеличава, защото повечето младежи търсят препитание и образование в градовете. От 20-те години демографската картина в България се променя и намалява раждаемостта, държавата подпомага образованието и изхранването на децата.

Сребра е родена през 1925 година. До 32-а и трета година израства в разширено среднозаможно селско семейство, тъй като в къщата им заедно с нейното семейство живеели и чичо й, жена му и петте му деца, след което той и семейството му се отделят да живеят в града, а Сребра, заедно с родителите си, брат си и сестра си остават на село. Баща й и майка й работели земеделие. Земеделските дейности на мъжете и жените били строго разграничени, но свързани и близки.

Баща й Никола зачита повече брат й, защото по традиция бащите разчитат повече на синовете си като продължители на рода, а пренебрегват качествата и желанията на дъщерите си. Сребра често нарича себе си мъжкарана. Тя както и много селски момичета от този тип се бунтуват срещу инерцията на тази традиция като прибягват до различни хитрини. Когато баща й не й дава пари за „един шоколад „Милка” голем”, тя решава да открадне два лева от джоба му. Брат й почита бащиния авторитет и въпреки, че Сребра му предлага и на него шоколад, той я прибира както „тате” му  е наредил („И я слизам оттам, от бакалницата и брат ми иде и вика: „Баща ми каза да си идеме дома!” А я викам: „Нема да си идем дома, на ти шоколад.”. А он вика:”Не чем шоколад, айде тате каза да си идеме дома!”. А я па не сакам, ама он ме хвана и ме отведе дома…”). След като я наказват и я затварят, тя бяга през прозореца и отива при баба си. В патриархалното семейство бабата е имала най-висок женски статут. Домакинята или бабата е най-възрастната жена в семейството. Обикновено тя е съпругата на стареца. За домашните дейности старецът не се безпокои. Освен това бабата понякога изпълнява и длъжността на домовладиката. Това обаче става изключително рядко.

Сребра се бунтува като краде, бяга и лъже, за  да постигне каквото си е наумила. След като завършва четвърти клас, баща й иска да я спре от училище, за да я прави говедар. По онова време момичетата от рано  напускат училище, защото за момчетата било да са учени, а момичетата ги чака домакинска работа. С намаляването на раждаемостта в началото на века  появата на всяка мъжка рожба се определя като благословия. И на момчетата, като носители на символния родовия капитал се позволя повече. Отново за да се противопостави на традицията, Сребра прибягва до лъжи , за да си поиграе с децата, да се поглези с козунаци, яйца и мляко. Преструва се на болна.

През 30-те, 40-те години много селски момичета се бунтуват срещу традицията и въпреки бедността и предразсъдъците на обществото те имат по-големи очаквания за живота си и развитието си. Инатят се сами да изберат занаята и съпруга си. На инат и заради безпаричието, въпреки баща си Сребра отива да работи в горски разсадник („Ама я като си навих, ще идем, та ше идем и тръгнахме.”). Тя е приказлива и  нахакана, обича майтапите и песните („... нали бех весела, луда, щура и хубаво много пеех,...”). Типично за мъжкараните е словото – песен. Те не спират да пеят по сборове, седенки.Отказват се от символи, истории, кариери. Мъжете са тези, които са имали истории. Те  са грамотните, четящите, пътуващите.

Сребра решава да се прибере след третия ден от разсадника, след като всички тръгнат за работа, защото се разболяла, но и за майка си се е затъжила. Отношенията между жените са по-емоционални. Момичетата се срамуват да споделят лични неща с майките си, затова първите си знания за интимността научават от приятелките си. Често момичетата се чувстват по-близки с бабите си, отколкото с майките си. Жените споделят и съпреживяват проблемите си. Когато Сребра се преструва на болна майка й и съчувства ( „ мойта майка иде и „Леле, това дете днеска како е преживеяло?””). Изслушват се, любезни са и очакват да постигнат интимност със събеседника, приобщават го към себе си, смятат, че всеки има право на глас и избягват противоречията. След брака жените продължават да общуват повече с своите майки, отколкото с родителите на мъжа си. Отношенията между мъжете са много по различни - основани на съревнование. Те избягват  вживяване в събеседника, решават проблема вместо да го съпреживяват, подчертават дистанцията като израз на уважение, предпочитат монолога, подчертават своята независимост и статус. Мъжете заемат позиция на експерт и винаги поучават. Те са по сериозни и категорични. В смесените разговори жените предпочитат неформалния разговор пред ораторския монолог. Те слушат и разбират, а не говорят и не се себеизтъкват.

Отблъсната от пренебрежението на баща си и постоянното съперничество с брат си, Сребра е по – привързана към майка си и се бунтува срещу закона на бащите – език, власт, авторитет. Потиснати от традиционния ред, мъжкараните като нея, са изобретателни и отзивчиви към новостите. Те първи тръгват към града да се учат на занаят. ( „ На петнаесе годин като станах майкя ми вика: Искаш ли да те дадем да чиракуваш, да учиш занаят”. Я викам: „Па искам.” Ама баща ми не дава, не дава да се издума. Ние с майкя ми надвиме, дойдохме у градо и майкя ми ме даде у една плетачница на една майсторка, да ме учи да плетем и язе останах там. „ ). Майсторката й е млада, хубава и умна жена, омъжена повторно за по-възрастен и сериозен, набожен  мъж, който не я пуска да излиза, кара й се, нагрубява я, типично за онова време - мъжете да господстват над жените си. В патриархалното семейство съпругът е можел да нагрубява и да бие жена си, а при семейни спорове неговият глас е решаващ. Непримирима с претенциите на мъжете за право и власт, Сребра непрекъснато надхитря някой – баща си, горския, Петър – съпруга на майсторката.

Господстващите на речево равнище са говорещите, а жените, които са подчинени – „неми”. Двата пола гледат на света от различен ъгъл, което поражда и различни значения, но се налагат мъжките възприятия. Жените са се научили да разбират мъжкия свят, докато мъжете не оценяват женския. С мълчанието си и отношението си към мъжките значения жените сами поддържат представата за единствеността на мъжкия символен свят. Ако жените в патриархалното общество са „неми” или прекалено бъбриви, то думата на мъжа е закон. Различната социализация и роли влияят и върху речевия стил на половете. Говорещите са имали възможност да изразят себе си, докато немите са лишени от тази възможност. Жените и мъжете се социализират по различен начин, тъй като обществените очаквания за тях са различни и това, което  поощрява  момчетата в речево поведение,  осмива  момичетата. Изказът на жените трябва да е по-старателен и нормативен, докато мъжете имали по-голяма свобода – жаргонът с неговата словна агресивност и грубост. Бащата на  Сребра я нарича „животино”, „глистарник”, а майка й  - „маленка”. Съпругът на  майсторката използва думи като „Коцкарки, мъжкуданки!”. В езика съществуват повече думи за сексуално разпуснати жени, отколкото за мъже. Мъжете поддържат патриархалното си господство и чрез езика. Те се считат за главата на семейството и господар на къщата – негова е последната дума, а жените мълчаливо ги подкрепят. (Баща ми вика:„Къде ше идеш, не се ли видиш каква си запетайка, каков си глистарник?...Майка ми вика:”Не можеш, маленка си,…” , „Баща ми и майка ми речат:” Нищо на вас не ви е за даване и за купуване.”).

Общуването между половете се поддържа от така нареченото „речево слугуване”. Жените са тези, които поддържат разговора и въвеждат теми, предпочитани от мъжете. „Говорещите” имат досег до повечето институции – община, съд, болница, за да разширят кръгозора си и речевото си равнище. Мъжете предпочитат теми свързани с политиката, спорта, философията, казармата, професията. Обичат да говорят за обществения живот, а не за интимния за разлика от жените. Предпочитат деловите разговори („ баща ми  е приятел с горскио и говорил да му прати три момичета да садат горе боре.”). Жените предпочитат клюкарското любопитство, емоцията, споделяне на личните отношения, баналности. Публичното общуване от жените се възприема противоречиво. От една страна това е възможност на „немите” за разговори, извън къщата. Моабетът се завързва лесно и трудно свършва. Женските моабети разкриват равноправните и сътруднически отношения между жените. В тези разговори те подчертават положителната страна на човешкото лице, противоречията се избягват. От друга страна жените се отнасят малко плахо към обществените отношения, тъй като трябва да се съобразяват да не бъдат одумвани. Тези одумвания се определят като „лоши моабети”, клюки ( И понеже ни завиждаха и момчетата го мразеха, че ходи с мене, некой казал на майка ми, че съм се била оженила.”). Бъбривостта е заменена от речевата сдържаност, защото жените се страхували да не бъдат засрамени.

След като завършва шивашкия занаят, Сребра се завръща в родното си село. На осемнадесет години, започват да я искат, но по традиция трябва да изчака първо да се ожени по-големия й брат. Той учил право. Семейството им не било много заможно и не можел да разчита много на бащиното имане, той трябвало да изучи, за да си намери след това подходяща работа, след което се жени. Капиталистическото производство започва да измества родовото стопанство. Въпреки традицията Сребра го преженва.  Харесва си момче за съпруг и въпреки боя, който изяжда от баща си и братовчед си се омъжва за него и му остава вярна завинаги дори след смъртта му („… уважавахме се и се обичахме докрай. През целия си живот се търсехме и не можехме един без друг.”). Мъжкараните са верни на хората, които обичат – съпруг, деца, приятели, земляци. Сребра не  признава обичайния авторитет и се надсмива над реда и институциите, които мъжете приемат на сериозно. Тя е душата на семейството и  сборовете, седенките. Разказите й най-вече са свързани с пространството – родното село, седенките, сборовете. За личните си изживявания и вълнения жените се срамуват да говорят. Това е тайна и разкриването им пред хора е срамно. Понякога за да преодолеят срама и да говорят открито за своите желания и чувства жените прибягват до майтапа, самоиронията. Сребра се определя като луда, щура, алтава и т.н.. Свенливостта и сдържаността на момите по онова време е била високо ценена. Речникът за любовните чувства е доста оскъден. Девствеността на булката се празнува на „момината сватба”. Честността й е било гаранция за продължението на рода на съпруга й. Сватбите по онова време се правели по три дена.

С мъжа й се знаят от ученици. Той учел в мъжката гимназия в Кюстендил. Тя сама избира съпруга си.  Отношенията между влюбените се сантиментализират , основани са на любовни чувства ,а не върху съображенията на родителите („Айде станувай, ще идеме сега горе при них и ще им кажеме, че се обичаме и да не ни се пречкат.”). Бракът става по-стабилен и емоционален. Сребра има много кандидати, но остава вярна на избраника на сърцето си, въпреки, че той учи в града, а тя си е на село („Много държеше за мене и аз за него. Имах много кандидати обаче не съм имала желание за никой друг освен за него.„).

Основният коректив по това време на повечето жени е „грехота от Бога и срам от хората”.  Сребра се срамувала от родителите на  бъдещия си мъж ( „Въпреки, че ходехме заедно, беше ме срам от баща му и майка му, и кога минавах покрай техната къща, все минавах бегом, да ме не видат.”). Когато се събират по къщите с другите момичета и момчета „да се поотракуваме малко” и да потанцуват се криеят, за да не ги видят другите хора, защото това се смятало за неприлично („Един път танцуваме у наща кръчма, що беше. А баща ми се казваше Никола, и една комшийка чула, че свириме, поеме, играеме и вика на баща ми: „Коле, Коле, ела да видиш тоя Букурещ, бре, Букурещ (некъде там имало развален народ), ела да ги видиш, кога се хванали мъжко и женско и се кръшат ли, кръшат.”.И баща ми влиза.Като го видехме ние всичките се пуснахме…”). Според комшийката може да е нередно, но последната дума е негова („„Продължете, продължете”. Баща ми беше съвременен човек и викаше:”Човек требе да знае всичко на тоя свят.”.”). Смислите и значенията се определят от мъже - те определят какво е "добро", какво "лошо", какво е "позволено", какво е "непозволено".

На 20 години с мъжа й се венчават в църква. Решението го взимат с майките и бабите си, в отсъствието на бащите си. Баща й и баща му се виждат направо на сватбата, но не се карат.  Сребра и мъжът й   се разбирали, не се карали („ Аз бех много луда и щура, обичах  много да ходим да поем, да са майтапим, да правим смешки, а он беше по-сериозен, но не ми е правил забележки, да ми се сърди или да ми се кара.”). Създават малко семейство с две деца. Малкото буржоазно семейство се откъсва от контрола на родово-патриархалните общности. Неговата цел вече не е просто продължението на рода на съпруга, а и доброто възпитание на децата. Любовното чувство става ценност само по себе си в брака. Сребра и съпругът й изживяват 50-годишен съвместен живот с любов и взаимна съпружеска вярност. Осигуряват на децата си  семеен уют, образувание, след което се появяват внуците и правнуците.

Семейството е особена среда, в която човекът се учи да гради отношения с другите – отношения между мъжа и жената, отношения между родители и деца, между братя и сестри. Отношенията между двата пола се състоят от норми, които точно определят правата, задълженията и отговорностите на всеки член от семейството и обществото.В патриархалното общество няма равнопоставеността между мъжа и жената в семейството. Мъжът се възприема като господар, а жената като подчинена. Има строга йерархия в отношенията между главните мъже (най-възрастните) > подчинените мъже > жените и децата. Жените, децата и по-младите мъже уважават и приемат решенията на главата на семейството.Синовете са по зачитани от бащите си, тъй като са продължители на рода и имат повече права. Отношенията между жените са по-неофициални и емоционални, докато мъжете са дистанцирани и отношенията им се основават на  себеизява и съревнование. На речево равнище женското събеседване е по-кооперативно, любезно и  със силна нормативна функция, свързана с родовата памет и традиции. Мъжкото общуване е публично, по-авторитарно, фактологическо и законодателно, което има за цел да утвърждава патриархалния ред и авторитет.