Joomla Software solutions Template

Payday loan

ИНТОНАЦИЯТА КАТО СУПЕРСЕГМЕНТНА ЕДИНИЦА НА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

ПЛАН:

І. Фонетичният строеж на езика – единство от звук, ударение и интонация

ІІ. Въпроси за същността на интонацията

ІІІ. Определение  на интонацията.Компоненти на интонацията

ІV. Изследвания върху българската интонация

І. Звуковият строеж на езика съдържа две взаимно свързани и неделими страни: едната, съставена от звуковите единици на речта  - гласни и съгласни, и другата, съставена от различните видове ударения ( словно, фразово, логическо ) и интонацията. Двете страни са неделими, защото ударенията и интонацията се осъществяват въз основа на промените на височината, силата и времетраенето на звуковите единици.

Гласните и съгласните образуват сегментната система на езика. Наричат се сегментни единици, защото в потока на речта могат да бъдат отделени една от друга, т.е. да бъдат сегментирани и изговорени самостоятелно. Речта се осъществява във времето именно под формата на подредени едни след други звукови сегменти, които по определени правила образуват по-висши единици – срички, думи, изречения.

Ударението и интонацията образуват суперсегментната система на езика. За разлика от сегментните единици ударението и интонацията не са членими в потока на речта, тъй като са свързани с по-големи звукови отрязъци – ударението се отнася към думата, а интонацията към фразата. Единиците на суперсегментната система имат двойна  ориентация: от една страна, те се съдържат в сегментните единици, а от друга, те се наслагват над тях ( оттук и названието “ супер “ ), за да получат свои  акустични особености и функциониране в езиковото общуване.

Сегментните и суперсегментните единици се намират в сложни  взаимоотношения. От последователността на сегментните единици  се образуват  по-висши по ранг единици, но без ударение и интонация те биха били аморфна звукова маса. Една и съща фонетична единица променя своето качество в зависимост от съпътстващите я интонационни признаци. Колкото една сегментна единица акумулира повече суперсегментни признаци, толкова тя става по-висша по ранг. Така например гласната  А! или гласната О! при възклицание са едновременно звук, сричка, дума и фраза, но това , което прави от тях най-висшата единица – фразата, е именно интонацията. По форма на мелодичния контур, т.е. по този признак тя е съотносима с други фрази в езиковата комуникация. Щом като се отнеме фразовият мелодичен контур, гласните А или О са обикновени звукове или срички в състава на думата.

Както сегментните, така и суперсегментните единици имат своя материална и функционална страна. В сегментната система се използват  основните акустични характеристики на звука – спектралните, а в суперсегментната  - вторичните, т.е. неговото времетраене, интензитет и честота на основния тон. Двете качества съставят  звуковото единство на звука и в говорната комуникация едното служи за установяване на сегментните единици, а другото за възприемане на суперсегментните  единици.По този начин това, което не се използва за едни цели, се използва за други, т.е. сегментната и суперсегментната система взаимно се допълват.

Най-малката сегментна единица, която служи за основа на суперсегментните единици, е сричката. Възприемането на удареност и неудареност е резултат от сравнението, което се прави между силата, височината и времетраенето на сричките при изговора на една дума. При ударената сричка тези физически компоненти са в по-голяма степен усилени, отколкото при неударената сричка. Сричката е основна интонационна и акцентноритмична единица на речта. Чрез промените във височината на ударените и неударените срички се изгражда мелодичният контур, а чрез редуването на  ударените срички в определени интервали от времето се възприема  ритъмът на речта.

Суперсегментната система се състои от две тясно свързани помежду си подсистеми – акцентната и интонационната. Акцентната система се изгражда от функциите, които изпълнява словесното ударение в потока на речта. Основната функция на ударението е да създаде контраст между ударената и неударената (неударените) срички в рамките на думата. Ударената сричка образува своеобразен връх, към който се прилепват неударените срички, и по този начин се изгражда фонетичната цялост на думата. Тази именно цялост, осигурена чрез ударението, позволява думата да бъде индивидуализирана, отделена като самостоятелна единица в потока на речта. Тази функция на ударението се нарича кулминативна или върхообразуваща. Фразовото ударение като компонент на интонацията изпълнява същата функция, но на друго равнище – чрез него се организират не срички, а думи в единна фонетична цялост, каквато е фразата. Участието на ударението в разпознаването на думата определя и неговата словоопознавателна функция. Една дума се разпознава и отделя от другите думи не само по звуковия си състав, но и по ударението, което пада върху определена сричка. Ако се премести ударението на друга сричка без някаква мотивираност (словоразличителна, формообразуваща, морфологична), думата се разпада. Интонацията подобно на ударението също има опознавателна или отъждествяваща функция. При съобщения с еднаква лексикално-граматична структура единствено мелодичният контур е в състояние да определи типа на изказването – съобщително или въпросително, въпросително или възклицателно, например: “ Ще отидеш на кино” ( . ) и “ Ще отидеш на кино” ( ? ) ;  “ Ще отидеш на кино “ ( ?) и “Ще отидеш на кино” ( !) . Функцията е една и съща, различни са езиковите равнища. По този начин се осъществява йерархията  на функциониране на единиците на акцентната и интонационната система.

Интонационните промени могат да бъдат функционални и нефункционални. Нефункционалните промени са свързани или с вътрешната структура на говорния сигнал, или с индивидуалните интонационни особености на говорещото лице. Вътрешната структура на говорния сигнал се състои от характерни акустични особености, присъщи на отделния звук или на група от звукове. Тези особености са постоянни и се обуславят от ред причини, като форма на гласовия канал, позиция на звука – начало или край на думата, вид на сричката и т.н. Например при равни условия широките гласни в сравнение с тесните се характеризират с по-ниска честота на основния тон, с по-силен интензитет и с по-голямо времетраене. Очевидно, тези различия в структурата на звуковия сигнал нямат и не могат да имат  лингвистична стойност. Нефункционална е и физиологичната пауза, по време на която се извършва вдишването на въздух; индивидуална особеност могат да бъдат и по-бавният или по-бързият темп на говорене, общата засилена интензивност на съобщението, честотният диапазон и др.Индивидуална особеност като би означавало друг вид съобщение – въпросително или обаче не може да бъде например повишаването на тона ( възходяща мелодика) в края на съобщителното изречение, тъй възклицателно, или мелодичен контур, който не е характерен за съобщителното изречение на българската реч. Несъмнено, в интонационното оформяне на различните видовесъобщения има много индивидуално, но това не означава, че липсват   задължителни реализации, които изграждат именно интонационната система на даден език. Индивидуалното се проявява в ползване на вариантите, а не при употреба на инвариантите. В интонацията има и много универсални характеристики, които са присъщи на интонационните системи на група езици. Например възходящата мелодика във всички езици сигнализира незавършеност на съобщението, но според това как се оформя контурът, какво е тоналното съотношение между ударените и неударените срички се осъществява различието в интонационното оформяне за незавършеност в отделните езици.

Двете страни на звуковия строеж – сегментната и суперсегментната, се реализират едновременно в потока на речта и всяка една от тях се използва за различни цели. Тяхното взаимодействие, специфика в реализацията и лингвистично функциониране определят особеностите и оригиналността на

звуковия строеж на даден език.

ІІ. Лингвистичната стойност на интонацията е предмет на оживени спорове. Спори се по това дали интонацията е лингвистично явление, каквито са например фонемите, морфемите; дали интонацията образува самостоятелна или относително самостоятелна система; дали интонацията има смислова страна, каквато имат морфемите, и т.н. Спорен е и въпросът за броя на компонентите на интонацията – за едни интонацията е равна на мелодиката, за други тя е комплекс от честотни, силови ( интензитетни) и темпорални компоненти. Не е напълно ясен и въпросът за функциите на интонацията.

В зависимост от теоретичната концепция за същността и функциите на лингвистичните явления, интонацията се разглежда по различен начин. В структурното разбиране за същността на езиковите явления различието между езиковедите се състои в схващането за дискретния и недискретния характер на елементите на интонацията. Дискретния характер на лингвистичните единици е основно условие за сегментиране на говорната верига на значими единици с различен лингвистичен ранг – фонеми, морфеми.

Според френския езиковед Андре Мартине, привърженик на функционалния структурализъм, интонацията има недискретен характер, тъй като не може да се сегментира така, както се сегментират отделните фонеми. Например от едно до друго съобщение могат да се реализират многобройни мелодични контури за означаване на различни видове съобщения. Според Мартине точното значение на съобщението ще се променя според степента на повишаването или на понижаването на тона. В случая не се извършва възходящо движение на мелодиката в зависимост от тонални равнища, от чийто избор би се получило друго съобщение, а наличие на ситуация, при която мелодиката, каквато и да е тя, с промените си поражда паралелна модификация на смисъла на съобщението.

При избора на фонемите според Мартине междинни положения няма. Или едното, или другото. По време на артикулацията например в съгласната  Д звучността може да намалява, но това е без значение, тъй като тя при всички случаи ще се възприема като звучна, и обратно, от момента, от който съгласната се възприеме като беззвучната Т, тя не може да бъде повече съгласната Д. При противопоставянето на двойката ДАМ – ТАМ изборът е или звучната, или беззвучната съгласна, т.е. средно положение няма. В това именно се състои и дискретният характер на фонемите, за разлика от интонацията, която има недискретен характер именно поради възможните средни положения. Това е причината интонацията да се разглежда от позициите на функционалния структурализъм като странично, неподдаващо се на структуриране явление. По-точно интонацията се разглежда като единица на речта, а не като единица на езика, въпреки че в отделни случаи може да има различителна функция, подобна на функцията на фонемите.

По-голямата част от езиковедите-структуралисти разглеждат интонацията като езиково явление, съставено от дискретни единици, които в говорната верига се поддават на сегментиране, следователно могат да се противопоставят една на друга така, както се противопоставят и фонемите. Категоричен изразител на тази идея е Жорж Фор. Той употребява терминът “прозодия” за означаване на суперсегментните единици на речта, т.е. различните видове ударения и интонация. Според него както фонемите така и прозодичните единици, наречени прозодеми, на определено място от говорната верига влизат в опозиция, за да променят смисъла на съобщението. Прозодичните единици са динемите ( свързани с интензитета), кронемите ( свързани с времетраенето) и тонемите (свързани с мелодиката).Донякъде същата концепция се споделя и от Бретил Малмберг. Сравнявайки фонемата с прозодемата той стига до извода, че “прозодемата не може както фонемата да бъде анализирана с диференциални признаци. Прозодемата е едновременно минимална независима единица на изказа и диференциален ппризнак на сричката или на по-висшата единица, към която се отнася.”

Във фонологичен аспект се разглежда интонацията и от Бризгунова. За разлика от другите привърженици на фонологичния подход при описание на интонацията, Бризгунова търси и установява връзката между интонацията и лексикално-граматичните средства на езика. Според нея интонационните конструкции (ИК)се отделят въз основа на опозицията на съобщения с еднакъв лексикален и синтактичен състав или с различен синтактичен строеж, но с еднакъв звуков състав на слово-формите. Необходимо е също така смисловите различия на съобщенията, изразени чрез интонацията, да бъдат несъвместими в един и същ контекст.Диференциалните признаци на ИК са интервалите на височината на тона между съставните части на ИК и  посоката (формата) на тона на гласната в центъра.

Съществуват определени трудности при фонологичният подход на разглеждане на интонацията. Те не позволяват да се постави пълно равенство между сегментната и суперсегментната система на езика. Идеята за нефонемният характер на интонацията се споделя от много езиковеди. Най-общо според тях интонацията е езиково явление със семантична значимост. В такъв случай интонацията не се сравнява с фонемата, а с морфемата.

По въпросът за съотношението между интонация и синтаксис съществуват две различни гледища:според първото всяка синтактична конструкция има своя интонация, а според второто – между синтаксис  и интонация няма пряка връзка. Интонацията е свързана с фразата, а не с изречението. Курат казва: “ Прозодията и синтаксисът не са свързани, но те заедно образуват граматиката на изречението. “

Съотношението между синтаксис и интонация е твърде усложнено поради факта, че както интонацията, така и синтаксисът имат семантична натовареност и в акта на общуването се използват или паралелно, или компенсационно – това, което е недостатъчно в семантиката на синтаксиса се допълва от интонацията и обратно.

От опитите по синтеза на речта е доказано, че смислови изречения, лишени от интонация, т.е. без промени във времетраенето, интензитета и честотата на основния тон на звуковете, са почти неразбираеми. Освен това отделни значения, като например въпросителност, възклицателност, логическо подчертаване изобщо е невъзможно да се осъществят.

ІІІ. Интонацията е неотменим признак на човешката реч. Няма и не може да има говорно съобщение без интонационна оформеност. Речта на някои болни от афазия( разстройство на езиковата система) е твърде показателна в това отношение – мелодиката на фразата е равна, без никакви тонални промени, ритмично-акцентната организация е нарушена, думите се изговарят на срички. Такава реч е не само трудноразбираема, защото не изпълнява комуникативните си функции, но е лишена от всякаква емоционална натовареност, защото е монотонна, неизразителна.

Интонацията е сложно фонетично явление, чрез което съобщението се актуализира и по такъв начин се превръща в комуникативна единица. Интонацията не само оформя фразата и указва дали съобщението е завършено, или незавършено, въпрос ли е  или възклицание, но в същото време отразява и отношението на говорещия към изказаната мисъл, неговото емоционално състояние, въздействието, което той иска да окаже върху събеседника си и т.н.Поради голямото разнообразие на индивидуалните особености и функциите на интонацията, често се стига до погрешния извод, че  интонацията не се поддава на строго лингвистично описание и още по-малко на някаква нормативност. Въпреки всичко обаче, българската реч се отличава от руската, италианската, френската. Дори в рамките на един и същ  език ярко изразен диалектен тип интонация се оценява като отклонение от общоприетото. Това означава, че има такива характеристики, които определят интонационния тип на даден език.

Определението на интонацията варира в зависимост от функциите, които и се приписват, а също така и от броя на съставящите я компоненти. В тесния смисъл на думата под интонация се разб5ира мелодика.

В последно време интонацията се разглежда като сложно цяло, в което освен мелодиката се включват и други компоненти, чийто брой е различен в различните изследвания.Между тях съществува строга взаимозависимост и обусловеност. Така например мелодика, сигнализираща края на съобщението, непременно се съчетава с по-голяма пауза, а мелодика за незавършеност – с по-малка пауза. Освен това компонентите на интонацията се намират в отношение на компенсация – ако единият от тях се окаже недостатъчен за целта на съобщението, използва се другият.

Разглеждането на интонацията не само като мелодика, а като комплекс от компоненти със сложна връзка и обусловеност, позволява по-пълно и по-задълбочено да се опише интонационната система и нейните функции в езиковото общуване.

При определението на интонацията се държи сметка за две взаимно свързани страни – фонетичната и функционалната. Фонетичната страна означава акустичната реализация на интонацията – честота на основния тон, интензитет и времетраене, т.е. тази страна на звука, която служи за изграждане на суперсегментните единици на речта. Честотните, интензитетните и темпоралните характеристики съставят именно компонентите на интонацията. Функционалната страна се определя от лингвистичната стойност на тези компоненти, тяхната възможност да отделят смислови части, да способстват за определяне на комуникативния тип на съобщението, да изразяват субективното отношение към изказаната мисъл, да насищат с емоционалност съобщението. Като се имат предвид тези две страни, интонацията може да се определи по следния начин :

Интонацията е комплексно звуково явление, което в речта функционира на равнището на фразата чрез промените на своите честотни, интензитетни и темпорални характеристики, възприемани субективно като промени в мелодиката, силата и времетраенето на сегментните единици.

В езиковото общуване интнацията функционира в два плана – първият, който можем  да наречем  к о м у н и к а т и в е н , и вторият – м о д а л н о – е м о ц и о н а л е н .

В комуникативния план интонацията участва наред с  другите езикови средства или самостоятелно за определяне на съобщението по цел на изказване и в отделянето на смислови части ( членение) на това съобщение.

В модално-емоционален план интонацията отразява емоционалното състояние на говорещия, неговото отношение към съдържанието на изказването и неговото намерение да въздейства върху поведението на събеседника си. Тук не влизат онези характеристики, чрез които се разпознава говорещият – пол, възраст, здравословно състояние, диалектна принадлежност и др.Тези характеристики са индивидуални и за това  нямат значение за езиковото общуване като социално явление.

ІV. Интонацията на българския език е съвсем слабо проучена. Причините за това са главно две : първата се състои в липсата на подходяща апаратура за анализ на честотните, интезитетните и темпоралните характеристики  на интонацията. Затова и повечето наблюдения имат империчен характер.

Първият по-цялостен поглед върху интонацията е направен от Стойко Стойков в книгата “ Увод във фонетиката на българския език”(1966).За Стойков интонацията означава мелодиката на изречението:”промените, движението на основния тон  в рамките на изречението се нарича м е л о д и к а  на изречението или интонация”Въпреки че интонация и мелодика са изравнени, Стойков посочва паузата и логическото ударение( фразовото ударение), които също са компоненти на интонацията. На паузата са указани функциите: “ Свързана тясно с мелодиката, паузата служи да отдели и оформи известни смислови цялости. Освен това при говор тя се използва и за бързо , енергично вдишване. “

Логическото ударение, изравнено от Стойков с фразовото, се определя като “по-силния и по-висок изговор на известна дума в изречението”. Същността на логическото ударение е съвсем точно определена: “фразовото (логическото ) ударение не се обуславя от фонетични промени, а във връзка със смисъла, със значението и мястото му зависи от схващането на говорещото лице, коя от думите в изречението е най-важна за точното разбиране на мисълта, та върху нея да се спре вниманието на слушателя. По тая причина в една и съща фраза, в едно и също изречение, фразовото ( логическото) ударение може да се поставя върху разни думи и различно да отсенява мисълта”.

Отделни наблюдения за интонацията на различните видове изречения намираме в труда на Константин Попов “Съвременен български език.Синтаксис” ( 1963). Дефинирането на интонацията тук е поставено на по-широка основа: “ Под интонация разбираме движението на тоновете, промените на гласа по височина, сила и тембър, мелодията, темпото и паузите на речта, логическото, емфатичното и фразовото ударение”Всичко изброено до тук означава едно и също – мелодика. Попов разглежда интонацията в тясна връзка със синтаксиса, т.е. посочват се онези интонационни елементи, които имат синтактично значение. Затова и описанието на промените на мелодиката , мястото на паузите, тембъра на гласа са сравнително пълни при определяне на комуникативните типове на изреченията.Макар и по слухово впечатление, точно са дадени интонационните характеристики на съобщителното изречение, на въпросителното, на подбудителното, на възклицателното, както и на различните типове сложни изречения. Отделни бележки съществуват и за интонационното оформяне на обособени части, вметнати думи и изрази и т.н.Търсенето обаче на еднозначност между отделната синтактична конструкция и интонационното и оформяне не позволява да се изгради интонационната система на езика.

Сравнително по-пълно и със системен характер е представена интонацията на съвременния български език в книгата “Българска фонетика” на Димитър Тилков и Тодор Бояджиев (1977,стр.146-182 ). Авторите разглеждат интонацията като суперсегментно явление на речта, което функционира на равнището на фразата. Описани са характеристиките и функциите на четири компонента на интонацията: мелодика, пауза, интензитет и темп. Като елемент на интонацията се разглежда и логическото ударение, което се поставя върху определена дума за изтъкване на значението на определен момент от изказването. Въз основа на експериментални данни са описани мелодичните контури за завършеност и незавършеност на съобщението, за въпросителност, за заповедност, мелодиката на еднородните части и др.Освен това са дадени и някои мелодични контури за оформянето на емоционалната реч. За по-точното описание на тоналните промени се държи сметка както за височинните равнища, така и за посоката на промяна на мелодичния контур. По такъв начин в “Българска фонетика” авторите търсят да установят структурните промени  на интонационните компоненти, т.е. онези промени, които водят до езиково различие в съобщението. Тоналните промени на сричките графически са представени чрез тирета, а там където тонът се променя – чрез дъгички и тирета, указващи посоката на движението.

В отделни статии са разработени и частични проблеми на интонацията на българското изречение. С по-пълно изследване се откроява статията “ За интонационните конструкции в българския език “(Махрова,1978,стр.303-312). Употребата на термина “интонационни конструкции” показва, че тя следва плътно фонологичния метод на Бризгунова: “ Определянето на ИК става въз основа на изучаването на смислоразличителната роля на интонацията в сферата на лексикално-граматичните комплекси на простите двусъставни или едносъставни изречения. Смислоразличителната способност на интонацията се проявява най-ярко при нейното взаимодействие с комуникативно многозначни лексикално-граматични комплекси, които могат да се използват в няколко речеви ситуации. Разграничаването на комуникативния смисъл на изреченията в такива случаи се осъществява с помощта на интонационни средства. “(стр.303).Интонационната конструкция може да има центрова, предцентрова и следцентрова част, центрова и следцентрова част, предцентрова и центрова и само центрова.

За различието в смисъла съществени се оказват мелодичните изменения в центъра на ИК при съотношение с нивото на средния тон на предцентровата  и следцентровата част.

Фонологичният подход има своите предимства и недостатъци. Анализът на интонационните конструкции на фонологична основа се натъква на големи трудности, не само защото е почти невъзможно да се определят диференциалните признаци, но и защото интонацията в някои случаи е носител на значение. Броят на интонационните конструкции е също спорен – за Махрова те са седем, а за Йордан Пенчев – десет. Подходът на двамата автори е различен, но в крайна сметка би трябвало да се стигне до едни и същи резултати, ако броят на интонационните конструкции подлежи на точно определяне.

В областта на българската интонация най-значителен е трудът на Йордан Пенчев “Основни интонационни контури в българското изречение”(1980).Основната цел е да се покаже синтактичната основа на интонацията, като  се формулират точно зависимостите между формално-синтактичния и съдържателно синтактичния аспект на изречението, от една страна, и неговият интонационен аспект , от друга. Пенчев споделя становището на Бризгунова, че интонацията се основава на лексикално-синтактичния състав на изречението. Затова и по-голямата част от труда е посветена на актуалното членение (темо-ремното) на българското изречение.

Йордан Пенчев разглежда елементите на интонацията в зависимост от тяхната функция във фразата. Делението на синтактични признаци – пауза, височина, ударение и на атитудиални – регистър, гръмкост, емфатично ударение, темп и дължина, позволява да се оцени по-точно функцията на всеки елемент в говорното съобщение. Пенчев очертава само промените в мелодичните контури, без да отделя внимание на останалите елементи на интонацията. В съгласие с основната си теза за съотношение и зависимост между темо-ремното разпределение и интонационните промени, Пенчев дефинира тоналните равнища по следния начин:крайните неударени срички на фразата нормално завършват на най-ниското равнище 1, на нерематичните части – равнище 2, на неглавната рема – равнище 3 , на крайната (главна рема) – равнище 4  и на емфатичната рема – равнище 5 .Подобно отделяне се среща главно на фонологична основа.

Предложената от Пенчев система за описание и обяснение на основните интонационни контури в българското изречение се основава на понятието”фразова дума”, а не просто на понятието “дума”. Това разграничение е от съществено значение, тъй като чрез фразовата дума се търсят ония фонологични признаци на думата, които съществуват само в отношение към такива признаци на друга дума във фразата. С помощта на фразовото ударение се определя и самата фраза. За Пенчев фразата е редица от думи с едно фразово ударение, което се появява върху дума, за да подчертае важността на нейния смисъл сред останалите смислови елементи в изречението.

Според Пенчев основните интонационни контури в българското изречение са десет на брой. От тях шест се употребяват в неутралния план на речта и четири за емфатичната изтъкнатост на изречението. Идеята, че интонацията се отнася към фразата, позволява на Пенчев да отдели един и същ мелодичен контур както за простото, така и за сложното изречение, при условие че бъдат изговорени като една фраза. За еднофразовите съобщителни изречения в зависимост от фразовата изтъкнатост са установени два основни мелодични контура, а за многофразовите – три контура. Тези три контура всъщност представляват модификации на еднофразовите типове и сигнализират незавършеност на съобщението, т.е. че фразата не е последна. За Пенчев фонетичен такт ( синтагма, дихателна група) и фраза са еднозначни понятия.

Българската интонация в съпоставителен план с интонациите на другите славянски езици е изследвана и от Т.М.Николаева в монографията”Фразовая интонация славянских языков”(1977).Въз основа на експериментални данни за честотата на основния тон, интензитета и времетраенето на ударени и неударени срички, Николаева очертава фразовата интонация на различните видове изречения по цел на изказването. Освен това е изследвана специфичната за българския език прозодия на отделната дума и нейната модификация в рамките на фразата.

V. Мелодиката е  един от най-важните компоненти на интонацията. Тя има разнообразни функции, поради което много често се отъждествява със самото понятие интонация.

Под мелодика на речта се разбират промените на честотата на основния тон, които субективно се възприемат като промени във височината на тона.

С термина “диапазон” се означава интервалът между най-високата и най-ниската тоналност на изказването, или тоналността , включена между най-високата и най-ниската точка на гласа на говорещото лице. Диапазонът е индивидуална гласова характеристика, но в същото време е тонална характеристика и на изказването.

“Регистър” означава равнището на гласа, характерно за говорещия. Промените в регистъра имат значение за оформяне на емоционално-модалния план на речта.

Интензитетът (силата) е обективно качество на звука, което субективно се възприема като гръмкост.

Ударението не е компонент на интонацията, но  двете суперсегментни единици – ударение и интонация са тясно свързани помежду си.

Логическото ударение отделя думата на фона на другите думи в рамките на фразата с цел да се подчертае нейната смислова важност. Словното ударение е задължителен фонетичен признак на думата, а логическото ударение – незадължителен .

Фразовото ударение, подобно на словното, образува от ударената дума своеобразен връх, ядро, към което се прилепват по-слабо ударените думи, и по този начин от акцентно гледище се изгражда фонетичната цялост на фразата.

В българският език за отделяне на думата с фразово ударение се използва предимно комбинация от мелодични и силови характеристики на звука, които са в по-голяма степен усилени, отколкото при словното ударение, но и с по-малка сила изразени, отколкото при логическото ударение.

Наред с лексикалните и граматичните средства на езика интонацията участва равноправно, а в някои случаи има и доминиращо значение за изразяване на различни емоции, или за емоционална наситеност на съобщението. Когато определени лексикални елементи липсват, каквито са например междуметията, усилващите частици и др., единствено чрез  интонацията  се определя типът на изразената емоция . При изразяване на емоциите промените в интонационните компоненти са значително по-големи, отколкото при съобщенията в неутралния план на речта.