Home История Възстановяване и уредба на българската държава(1)

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Възстановяване и уредба на българската държава(1) ПДФ Печат Е-мейл

Възстановяване и уредба на българската държава

(1878-1879)

Идеята за свободна българска държава не изчезва през целия период на османското владичество. Българската държавна традиция има многовековна история. Зародила се през VII век в Кубратова България, пренесена от Аспарух на Балканите и смесена с други елементи (антични, славянски, византийски), тя става устойчива и това спомага на нашите владетели да се наложат като решаваща сила на Балканите. В многовековната си история тази традиция е прекъсвана 2 пъти – с византийско (XI-XII) и османско (XV-XIX).

През XVII век и особено през XIX век в епохата на българското възраждане се създават благоприятни предпоставки и се формират нови политически концепции за освобождението и за бъдещата държава. Идеалът на българското възрожденско общество е свободна България, чиито държавни граници съвпадат с утвърдилите се историко-етническите области Мизия, Тракия и Македония. В името на този идеал българите водят десетилетни борби чийто връх е априлското въстание от 1876 г.  Макар и неуспешно то провокира силно протестно международно движение и дава повод на Русия за обявяването на война. Руско-турската война от 1877-1878 г. и последвалите я Санстефански и Берлински мирен договор санкционират съществуването на княжество България, васално и трибутарно на султана.

Възстановяването на българската държава е процес който започва още в хода на войната и се свежда до изграждането на самостоятелна държавна администрация, правов ред, стопанска структура и партийна система. Първия етап на този процес съвпада с ВРУ и дейността на учредителното събрание ( за създаване не конституцията на княжество България) и първото велико народно събрание ( за избор на български княз). През целия период процесът на възстановяване на България се развива под въздействието на две групи фактори. От една страна това са  общественото-организационни управленски традиции, изградени през възраждането, а от друга волята на великите сили и постановленията в Берлинския договор.

Проблемите на следосвобожденска България предизвикват голям интерес сред изследователите. Съвременника на тези събития С. Радев издава един от основните трудове ”Строители на съвременна България”. Заслужават внимание и трудовете на : Г. Тодоров ”временното руско управление”, Елена Стателова, М. Манолова, Л. Владински, Д. Дойнов и Д. Саздов и др.

През тежките зимни месеци на 1877-1878 г. преодоляват Стара планина. Турската армия не може да удържи устремът на напиращите към Цариград и Одрин колонии на ген. Гурко и Скобелев. Високата порта е поставена на колене, и на 3 март 1878 г. в Сан Стефано край Цариград Русия и Турция подписват предварителен мирен договор. България се възстановява като държава върху територията на трите исторически и етнически български области – Мизия, Тракия и Македония. Нейната площ възлиза приблизително на 170 хиляди кв. км. Тя става ”автономно подвластно на султана княжество с народно християнско правителство и народна милиция”. Князът трябва да се избира от населението, но да се одобри от султана и великите сили. Турция няма право да държи войски в новото княжество. Руския окупационен в състав от около 50 хиляди души може да остане в продължение на 2 години, през което време трябва да се изградят напълно държавните институции и се формира българска войска. Санстефанския договор уточнява и редица подробности, урежда и въпроса за запазване на собствеността на имотите, от забягналите през войната турци. Но Санстефанският не обхваща цялата българска етническа територия. Северна Добруджа до черноморското пристанище Мангалия е предадена на Румъния като компенсация за присъединяването на южна Бесарабия към Русия и за участието и във войната.  Нишкия санджак включваш Пирот и Враня е предаден на Сърбия заради участието и във войната. Голяма част от централните и източни Родопи, западна и източна Тракия остават в границите на Османската империя.

Границите определени със Санстефанския договор са съобразени с принципа на национален превес на българите в съответните области, отчасти с границите на Българската екзархия и с интересите на Русия за излаз на Бяло море. Огромна част от българския народ е включен в пределите на своето свободно отечество. България става най голямата Балканска държава. Важното геополитическо местоположение в централната част на Балканския полуостров, добитите пристанища на открито море и допира до средиземноморската цивилизация вещаят бърз социален и икономически растеж на своята държава.

По думите на Христо христов ”Санстефанския договор урежда в основни линии българския национален въпрос”.

Процесът на държавно строителство, а по късно и облика на българската държава зависи силно, както от волята на Русия така и на Великите сили.  Резултатите от Руско-Турската освободителна война от 1878-1879 г. придобиват окончателен вид след подписването на Берлинския договор на 1 Юни 1878 г.

Въпреки, че каузите на Санстефанския мирен договор може да се разглеждат като трайно и справедливо уреждане на Източния въпрос, но като цяло договорът не отговаря на интересите на Западните Велики Сили. Те се страхуват от прекомерно засилване на руското политическо влияние близо до проливите чрез създаване на голяма българска държава с проруска ориентация, която би се превърнала в сериозна преграда за собственото им влияние на балканите и в близкия изток.

За Англия българската държава в границите й, начертани от Санстефанския договор е преден пост на Русия и на целия славянски свят на Средиземно море. Проливите Босфора и Дарданели губят за нея предишното си стратегическо значение. Турция практически е изтласкана от Европа и не е в състояние да неутрализира растящото руско влияние в югоизточна Европа. Подобно нещо не желае да допусне нито английската нито австро-унгарската дипломация.

Великите сили желаят да поддържат на балканите статуквото на разпокъсаност и противоречие на малките държави прилагайки стария римски принцип ”разделяй и владей”. Техните конюнктурни интереси в този момент не позволяват подобно справедливо разрешаване на българския въпрос и източната криза като цяло. Ето защо те се ориентират към пълна ревизия на постигнатите в Сан Стефано договорености.

Никоя от великите сили с изключение на Русия не желае да приема клаузите от Санстефанския договор и веднага след подписването му поставят въпроса за свикване на европейски конгрес, на който колективно да определят изхода от източния въпрос. Западно европейската дипломация има сериозни основания за своите искания потвърдени от предварителните тържествени обещания на канцлера Горчаков, официализирани от Виенската конференция на 3 януари 1877 г.  Последвала бурна дипломатическа дейност в която западните сили оказват натиск върху Русия, която на няколко пъти се опитва да го неутрализира по дипломатически път.  В крайна сметка руското правителство е принудено да отстъпи. През май 1878 г. руския посланик в Лондон подписва тайно споразумение с което се обмислят повечето клаузи в Сан Стефанския мир. Това споразумение се превръща в основа на разискванията и на свикания през юни 1878 г. в Берлин конгрес.

Конгресът е свикан на 1 юни 1878 г. и продължава близо месец до подписването на Берлинския договор на 1 юли 1878 г. На него са представени всички велики сили –Англия, Франция, Германия, Австро-Унгария, Русия и Италия. Допусната е руска делегация, но дипломатически представители на другите балкански държави не са допуснати. За председател на конгреса е избран германския канцлер Ото Фон Бисмарк.

Взетите на конгреса решения слагат тежък отпечатък върху съдбата на българите и тяхната държава. Егоистичните интереси вземат връх над справедливостта. Санстефанска България е безжалостно разпокъсана Мизия и Софийския санджак образуват ”самостоятелно и трибунално под суверенитета на султана. То ще има едно християнско правителство и една народна войска”. Българския княз може ”свободно да се избира от народа”, но със съгласието на турското правителство и одобрението на великите сили. Княжество България става символ на възстановената българска държава.

Териториите на юг от Стара планина добиват правото на административна автономия в рамките на Турция. Тази провинция получава изкуственото име ”източна Румелия”. Македония и освободената част от одринска Тракия са върнати на Турция. По силата на берлинския договор в първата провинция султана е длъжен да проведе реформи и да даде по голяма религиозна и общинска самостоятелност на християнското население.

Потвърждава се предаването на Пирот и Враня на Сърбия и околните около тях села, а Румъния се разширява в Добруджа.

Срокът на временното руско правителство в княжеството е намален от 2 години на 9 месеца.

Берлинския договор има важно значение за историческата съдба на България и българския народ. От една страна той определя политическите и юридически рамки, в които трябва да се възстанови българската държава, премахва всички пречки пред развитието на модерна буржоазна обществено политическа система. Потвърждава държавната независимост на Сърбия,Гърция,Румъния и Черна гора и слага край на поредната източна криза, но от друга страна има неблагоприятно въздействие върху историческото бъдеще както на България така и на Балканския полуостров. Той дава начало на Балканския национален въпрос. Така Берлинския договор залага тежки проблеми, не само между Балканските държави, но в бъдеще и между европейските държави. В едно френско списание се изтъква, че договорът не държи сметка ”нито на волята на народите, нито даже на здравия смисъл и общите интереси” и той може да се приема само като „паметник на егоизма, дело на взаимна завист и лични сметки”. За българския народ това значи да вложи енергията си в борба за национално обединение, вместо да я използва за национален и културен напредък.

Първото предзнаменование за предстоящите многобройни борби за национално обединение дават българите, чийто земи остават извън територията на княжество България и където няма присъствие на руски въоръжени сили. В края на март 1878 г. много селища от централните Родопи подписват обръщение към граф Игнатиев с което молят да не бъдат оставяни под турска власт. Българите в този край вземат дейно участие в потушаването на инсценирания бунт на мюсюлманите под водачеството на Сенклер, англичанин на турска служба. Приблизително по същото време М.Дринов получава писмо от пиротските българи, които го уведомяват за асимилаторската политика на сръбските власти и молят за присъединяване към освободеното отечество. Подобни действия развиват и българите в одринска Тракия. На 13 юни в Лозенград се провежда общо събрание на одринските българи завършило с прошение до княз Дондуков, подпечатано с общинските печати на 80 села. Същата реакция се наблюдава и при българите в Македония, който изобщо не вкусват свободата и остават лишени от радостта да посрещнат руски войници. Стимулирани от българската екзархия те изпращат стотици адреси и прошения до временното руско управление и до великите сили.

Решенията на берлинския конгрес и тяхното оповестяване предизвикват масова вълна на недоволство. За неговото превръщане в целенасочена и организирана съпротива решаваща роля изиграват комитетите ”Единство”. Началото е поставено в Търново където при учредяването на 1 от тях вземат участие изтъкнати възрожденски дейци. Сред тях личат имената на П.Каравелов, Ст. Стамболов, Ив.Вазов и др. Техния пример е последван из всички краища на княжеството и Източна Румелия. В края на лятото и началото на есента водещо място вземат комитетите в София, Кюстендил и Горна Джумая. Тяхната дейност е подчинена преди всичко на подготовката на въстание в Кресненско-Разложкия край. В източна Румелия усилията им се насочват към отстояване на реална автономия. Към тях са организирани тъй наречените ”гимнастически дружества”, който се заемат с военна подготовка на населението. В комитетите ”Единство” се включват българи от всички социални категории, но ръководството им е предимно в ръцете на бивши възрожденски революционни дейци.

Мирните протести на българите в Македония се съпровождат с четнически акции. Въоръжената съпротива започнала тук през възрожденските години не прекъсва нито за момент. Стихийните и прояви постепенно придобиват организиран характер. Голяма заслуга за това има Натанаил Охридски. Като бивш архиереи в Македония той се ползва с голям авторитет сред местните дейци и населението.

Натанаил се среща с част от старите войводи. Подготовката за въстание напредва бързо. Конкретните проблеми са обект на специално съвещание, проведено на 8 септември 1878 г. в Рилския манастир. В изпълнение на взетите решения в пограничните райони с Турция е поставена въоръжена стража. От вътрешността на Македония пристигат воеводите Стоян Карастоилов, Коста Кукето и др. Към тях се присъединяват дошлите от княжеството бивши опълченци. Хора и оръжие изпращат и комитетите ”Единство”. Софийския комитет формира 2 чети. Едната наброява 100 души и е ръководена от Адам Калмиков, а на чело на другата е полякът Луиз Вотидкевич. И двамата са офицери от руската армия, хора с авантюристични наклонности.

На 5 октомври 1878 г. въстанието избухва. Отряд от 400 души начело с Ст. Карастоилов разбива турския гарнизон и превзема кресненските хълмове. Освободени са десетки селища по поречието на река Струма. Сраженията се пренасят в разложката котловина и скоро са превзети градовете Разлог и Банско.

По време на първите боеве се формира въстаническото ръководство. За началник е обявен Адам Калмиков. Началник щаб на въстаническите сили става Димитър Попгеоргиев, а за главен войвода е избран Ст. Карастоилов.

Въпреки комитетското наименование ”Единство”, единството много скоро минава в своята противоположност, възникват познатите противоречия между ”Вътрешни” и ”Външни” по важни тактически въпроси. Стига се до обособяването на 2 ръководни центъра:  външен Софийския комитет ”Единство” и местен. Въстанието по начало е обречено, тъй като военния успех е невъзможен срещу надошлите многобройни и с военен опит османски войници. В края на март 1879 г. Охридския митрополит Натанаил заповядва четите да се разпуснат и да се изтеглят в княжеството.

Потушаването на въстанието обаче, не слага край на общонародните борби срещу берлинския договор. То е само първата стъпка към националното обединение на всички българи и разрешаването на българския национален въпрос.

Начина по който се осъществява освобождението определя преобладаването на руско влияние в току що проходилата българска държава.

Руското политическо присъствие в българските земи получава названието временно руско управление (ВРУ). Целите на ВРУ са определени от император Александър II още по време на манифеста за обявяване на войната се решава да се създаде местно самоуправление с участието на българското население. В замислите на императора проличава и намерението за създаване на българска военна сила, която да осигури гражданския ред, политическата сигурност и суверенитета на българската държава.

Дейността на ВРУ се разделя на 4 етапа : подготвителен, военновременен, миротворен и заключителен.

Още преди започването на руско-турската война, в края на 1876 г. руското правителство създава ”Канцелария за гражданско управление в освободените зад Дунава земи”, с което се слага начала на първия – подготвителния етап на ВРУ. За ръководител на канцеларията е определен княз Владимир Черкавски способен администратор с дългосрочен опит, който познава добре порядките в Османската империя и развитието на източния въпрос. Подготвителния етап продължава до започването на войната. Този период от време се използва от Черкавски, за да се запознае с бита и порядките на българите, разговаряйки с изтъкнати български възрожденци като М.Дринов,Н. Геров и др. Като резултат от тези разговори е публикувано 5 томно издание ”Материали за изучаване на България”.

Черкавски установява контакти с ОБН и с негова помощ съставя списък на подходящите българи за управлението на освободените земи. Те се избират по критерии за благосклонно отношение към Русия и благонадеждност и най-вече към тяхната принадлежност към ”старите”.  Черкавски е недоверчив спрямо участниците в националноосвободителното движение, което предизвиква съперничество между ”млади” и ”стари” за благоволението на руските власти. Към канцеларията се командироват и 80 руски офицери, който да бъдат използвани в бъдещите административни структури.

Втория военновременен етап започва с избухването на войната 1877 г. и продължава до 3 март 1878 г.

На 22 юни 1877 г., веднага след освобождението на Свищов е създадена първата област в освободена България. За губернатор е назначен Н. Геров, а за вицегубернатор Марко Балабанов, което е символ на възстановената българска държавност. Едновременно с руското освободително настъпление са формирани още 7 области и 80 окръга. За техни администратори са назначени руски офицери, а за помощници български възрожденски общественици. Особено внимание се отделя на възстановяването на местното самоуправление. Възобновени са селските съвети на старейшините и градските административни съвети.

Една от основните задачи е опазването на обществения ред в руския тил. Ето защо в освободените селища доброволци организират полицейска стража и въоръжени караули, който да пазят местното население.

Канцеларията се занимава и с хуманитарна дейност. Тя организира местното население в помощ на ранените офицери и войници. Поради жестоките погроми и масовото опустошение в Южна България, българското население е принудено да търси спасение в руския тил, и в освободените територии. Ето защо канцеларията се заема с настаняването на бежанците и снабдяването им с храна. Черкавски позволява да се използват запустелите турски къщи и да се прибере реколтата от засетите турски ниви.

Третия-мирновременен етап започва от 3 март 1878 г. и продължава до подписването на берлинския договор. През този период се засилва изграждането на институциите. Извършва се подготовка на професионално българско чиновничество за самостоятелно административно управление и започва замяната на руските представители в органите с българи.

През мирновременния етап се отменя военното положение.  Канцеларията за гражданско управление е премахната и е назначен руски комисар Ал. Дондуков, а седалището на ВРУ се премества в Пловдив. Княз Дондуков получава широки правомощия и е снабден с проекта за бъдещото управление на България изработен от Черкаски и специални инструкции, според която той трябва да продължи онази административна система, което начало е поставено от Черкаски.

Веднага след като поема новите си задължения Дондуков създава Централно управление (министерски съвет). Той включва различни отдели отговарящи за най важните функции на държавната власт – военен, вътрешен, съдебен, просветен и т.н. Особено важна роля в него играе историка М. Дринов, началник на просветния отдел.

Тъй като новата държава има нужда от собствени военни сили, на 31 март 1878 г. се поставят основите на българската армия. За да я осигури с кадри ВРУ въвежда задължителна военна повинност за мъжете между 20 и 30 години. Още през април 1878 г. е събран първия набор включващ 9 хиляди войници. Втория набор е свикан под знамената няколко месеца по късно и обхваща 20 хиляди души. Руското командване предоставя на българската армия необходимото въоръжение от складовете на своята войска.

Големи грижи се полагат и за подготовката на български офицери. На 8 юли 1878 г. в София е открито военно училище. За курсанти са приети 200 младежи и 50 доброволци слушатели. През пролетта на следващата година се появява и първия випуск от 102 офицери на новата българска армия.

Успоредно с войската се изгражда и българската полиция. Нейните кадри се набират преди всичко от средите на бившите опълченци. Полицаите получават добро възнаграждение с цел да се укрепи престижа на професията и да се избегне корупцията.

Комисията начело със Сергей Луканов, началник на съдебния отдел, разработва проект за новото правно устройство. Съдът се създава като независима от изпълнителната власт институция. Тук в ограничени размери се въвежда изборното начало. На първо време съдиите се ръководят от местното обичайно право и от старите турски закони.

По инициатива на М. Дринов е проведена реформа в учебното дело. Училищата се поставят под единно управление и учебни планове. Въведено е светско образование на говорим български език, задължително в началния курс за двата пола. Възстановени са закритите през войната училища. За будните български деца са открити 6 гимназии (две класически - в София и Габрово и 4 реални - в Лом,Русе, Пловдив и Сливен) в резултат броят на учениците бързо нараства.

Изграждането на новата държава е съпроводено с изменение и в данъчната система. Премахнат е омразния за населеното данък ”владичина”( плащането на десятъка е прекратено още при Черкаски). В София се открива народна библиотека, започва да се издават местни вестници. На 23 Май 1879 г. се полагат основите на БНБ.

Заключителния период и предаването на властта в местното управление започва през Септември 1879 г. Също така започва и подготовката за Органичен Устав на Княжеството.

Цялата дейност засяга както княжество България така и Южна България. Благодарение на това българите заемат ключови позиции в органите на местното самоуправление. С руска подкрепа е предотвратено предвиденото от берлинския договор навлизането на турски войски в областта. Стремежът е двете български части да бъдат устроени по един и същ начин, за да се улесни бъдещото им съединение.

Благодарение на ВРУ се ускорява ликвидирането на остатъците от турския феодализъм и се залагат здравите административни основни на младата държава. ВРУ помага за разчистването на пътя на новата българска държава за модернизиране, за изграждането и като буржоазно демократична държава. То създава условия за запазване на суверенитета на Княжеството, независимо от неговия автономен статут.

Извършената предварително работа значително улеснява организирането на новата държава, но решителна крачка в това отношение е изработването и приемането на Търновската конституция.

Клаузите в Берлинския договор предвиждат България да има монархическо управление. По това време в Европа преобладава монархическия тип управление. Князът се избира от народа. Неговата власт трябва да бъде ограничена от народното събрание, което да гласува закони и бюджета. В него влизат всички по видни търговци и част от буржоазията. Берлинският договор определя и равенството на всички граждани пред закона, независимо от тяхната вяра пол и раса.

Основната задача на ВРУ е да подготви новата държава за самостоятелна съществуване след изтеглянето на руските войски и администрация.

Княз Дондуков преценява, че бъдещото свободно конституционно творчество се нуждае от предварителен проект, чиито текст да стане предмет на дискусии и промени. Изработването на проект за конституцията се възлага на С. Луканов, началникът на съдебния отдел.  През септември и октомври 1878 г. той изпраща писма до най видните български общественици и политически дейци : Драган Цанков,Марко Балабанов, Екзарх Йосиф и др. Всички те трябва да отговорят писмено на 16 въпроса, като изкажат своите разбирания за основите, върху който да се изгради българската конституция.

С. Луканов завършва своя проект към края на октомври 1878 г., без да получи всички очаквани отговори. Според този първи вариант за конституция на Княжество България, князът има голяма власт. В народното събрание влизат делегати по право назначени от княза и избирани от народа. Изборното право е непълно тъй като се предвижда имуществен ценз. Право да гласуват имат само онези български граждани, който притежават някакъв вид недвижима собственост или плащат данък. Проекта за конституция предвижда създаването на Държавен Съвет с административно контролни и съвещателни функции.

За да подпомогне народните представители руското правителство решава да подготви проект за Органичен устав. Княз Дондуков получава инструкции от руския император, в който се посочват основните принципи върху който да се гради княжеството. Той получава нареждане да позволи на избраните от народа представители ”свободно и без външен натиск да изразят желанията си”. Взетите решения обаче не могат да с поетите от берлинския договор ангажименти.

На 6 ноември 1878 г. С. Луканов изгражда проекта  и го изпраща на руското правителство за одобрение.  Но императора го връща с забележка, че е доста консервативен. През декември 1878 г. проекта е обсъден на особено съвещание. Направените препоръки са в посока неговото демократизиране. Първо : трябва да се въведе всеобщо , пряко и тайно гласуване по примера на Швейцария. Второ : трябва да се разширят правата на народното представителство, което да бъде единствен тълкувател на законите. Трето : трябва да има свобода на сдруженията и събранията. Четвърто трябва да има тайна и неприкосновена частна кореспонденция. Пето : трябва да се наложат широки права на печата и т.н. Причините за тази позиция на императора са, че ТК се стреми да бъде по демократична от Органичния устав на Източна Румелия, за да може да покаже на Запада, че няма да превръща княжеството в Зад дунавска губерния. Императора иска да затвърди ореола на освободителката, като осигури българите с широки демократични свободи. В Петербург не могат да не си дават сметка за дълбоко вкоренените през възраждането демократични традиции. Императора се стреми да неутрализира евентуални прозападни настроения на бъдещия княз.

На 10 февруари  1879 г. в Търново започва своята работа учредителното събрание на Княжество България. В неговия състав влизат 229 души, като от тях 117 са избрани по звание, 105 са представители на административните съвети и съдилищата и 12 висши духовници.  Пряко от народа са избрани 88 депутати. В учредителното събрание влизат 5 представители на учреждения и други дружества и 19 души лично назначени от руския емисар Дондуков. В УС влизат градски жители на възраст между 30-40 години. Участват почти всички по-известни и заслужили личности, а също така учители, лекари, адвокати, публицисти и книжовници.

Събранието е открито с реч на Дондуков, в която той заявява на депутатите, че предложения проект ”не е повече от една програма за улеснение на тяхната работа”. Но последната дума принадлежи ”вам и единствено вам”. След речта Дондуков напуска Търново и прави обиколка на България. Целта му е да не го обвинят, че оказва натиск на УС. По този начин българите са едни от малкото народи в Европа, който имат възможност сами да избират основния си закон.

За представител на УС е избран бившия екзарх Антим I, а за подпредседатели Т. Икономов и П. Каравелов. Изработва се и правилник за действие.

Откриването на УС съвпада с последните месеци от Кресненско-Разложкото въстание. Съдбата на българите останали извън пределите на княжеството вълнува силно народните представители, още повече че сред тях се намират представители от Македония, Одринска Тракия и Източна Румелия. Общонародния въпрос разделя депутатите на две – ”крайните млади” П. Каравелов, П. Славейков, Др. Цанков и ”умерените стари” Д. Греков, К. Стоилов, М. Балабанов и др. по късно те стават основа за сформирането на политически течения. Първите настояват да се отложи работата на УС докато не се реши общонародния въпрос, а някой дори стигат до крайности като предлагат Княжество България да се откаже от свободата си и в знак на солидарност да се върне под властта на султана. Вторите настояват да се пристъпи към изработване на конституцията. Те признават важността на проблема, но предлагат за най уместно да се изпрати един меморандум до Великите сили. Напрежението взема застрашителни размери и прави неизбежно намесата на императорския комисар. Неговия голям авторитет успокоява обстановката и в средата на март започва обсъжданията по основния държавен закон.

По предложение на К. Стоилов събранието избира комисия от 15 души, на която се възлага да изработи принципите на българската конституция. Предложения проект за конституция става само основа на обсъжданията. Внесения в УС рапорт на посочената комисия е издържан изцяло в консервативен дух. Той предлага силна княжеска власт, сенат и 20-25 души, който да тълкуват Конституцията и да наблюдават нейното прилагане, имуществен и образователен ценз. Внесените предложения са подложени унищожителна критика от мнозинство депутати. Ярки речи срещу тях държат П. Каравелов, П. Славейков и др.

Дискусиите в УС водят до обособяването на две основни течения в следосвобожденския политически живот. Първото е на тъй наречените консерватори. Те са представители на най заможната част на българското общество, получили високо образование в европейските университети. Тяхното убеждение ги кара да се съмняват в управленските качества на народа поради липсата на традиции и опит. Според тях прекалено демократичната конституция е неприложима и носи реална опасност от криза на властта и анархия. Най изтъкнатите водачи на консерваторите са личности от крилата на ”умерените” по общонародния въпрос.

Второто течение е либералното. Либералите отстояват последователно и пълно прокарване на демократичния принцип в конституцията. Те се обявяват против имуществения ценз. Позицията им е формиране под действието на различни фактори. Те произлизат от най демократичните среди на българската възрожденска буржоазия и интелигенция. Привърженици са на крайните либерали и дори на революционни политически теории. Миналото им е свързано с националнореволюционните борби за освобождение. Убедени са в способностите на широките слоеве от българския народ.

Двете течения се различават по това че едните ( консерваторите) не вярват в самоуправлението на народа и не приемат конституцията, а другите (либералите) точно обратното.  Приличат си по това че и двете течения смятат, че стопанството трябва да се свърже с тържеството на частната собственост. И двете течения залагат на свободата на предприемаческата инициатива и покровителство на родното производство.

По време на УС предмет на дискусии е въпросът до каква степен демократична би трябвало да бъде държавната уредба. Консерваторите се стремят да осигурят ръководно положение на по богатите, като ограничат влиянието на народа върху сферата на властта чрез въвеждане на избирателен ценз и като се поставят основните лостове на държавното управление в ръцете на монархическия институти на такива институции като Сенат и Държавен съвет.

Въпреки дебатите за сенат и Държавен съвет, либералите печелят мнозинство в УС и налагат своите идеи при изработването на ТК, която е приета на 16 август 1879 г.

ТК е първото крупно политическо дело на освободената българска нация. В заключително слово председателят на УС, бившия екзарх Антим I заявява ”направих ме закони от народа за народа”. Според член 4 от берлинския договор основния закон трябва да се нарича органичен устав – термин който се употребява за автономните и полунезависима държави в края на XIX век, но народните представители го наричат конституция, подобно на западно европейските велики сили. В конституцията никъде не само не се споменава за васалното положение на новата държава, но дори има разпоредби, който са в разрез с утвърдения от великите сили статут – член 5 гласи князът е върховен представител на държавата, а член 17 дава право на княза с одобрението на народното събрание да сключва договори с съседни държави.

Създадена по образец на Белгийската, Румънската и Сръбска конституция, Търновската Конституция установява буржоазно демократично устройство и управление на княжество България. Политическата система, която се установява в България е забележителна при тогавашните условия в Европа.

След приемането на конституцията българската държава се оформя като парламентарна монархия с умерено-либерално устройство. Властта в нея се поделя между княза и народното събрание. Българския монарх е ”върховен представител и глава на държавата”, който утвърждава и одобрява приетите от парламента закони.  В това се изразява и неговото отношение към законодателната власт. Той е началник на всички военни сили в княжеството. От името и под надзора на княза действат органите на изпълнителната власт. Държавния глава има специални правомощия и спрямо съдебната власт – право да помилва в криминалните дела и да дава автономия заедно с народното събрание.

Князът има силен контрол и върху министерския съвет. Министрите се назначават и освобождават от него и са отговорни пред него за действията си. Князът също така може да свиква НС.

НС изпълнява законодателната власт. То се учредява след всеобщи избори в който могат да участват всички мъже навършили 21 години, а право да се кандидатират за депутати могат само навършилите 30. Според ТК НС бива обикновено и велико. Един депутат от ОНС се избира от 20 000 души, а за ВНС от 10 000 души. ОНС има законодателна инициатива. То обсъжда и приема законите гласува държавния бюджет и т.н. Право на ОНС е да намалява или увеличава всякакви бери, то също така може да гласуването приемането на чужди заеми и т.н.  Министрите при отправено към тях питане от народните представители са длъжни да дават обяснения за своята дейности пр. ВНС има по специфични функции и се събира при : изработване на нова или промяна на старата конституция, отстъпване или промяна на части от държавната територия, избор на княз или регенти.

ТК поема категорична и недвусмислена правна гаранция за всички основни граждански права и демократични свободи : равенство пред закона, всеобщо избирателно право, свобода на словото и печата, сдруженията, неприкосновеност на частната собственост ( с което се създават условия за развитието на капитализма, за стопанско и социално развитие), право на адвокат и съдебна справедливост, свобода на вероизповеданията и уважение правата на малцинствата, задължително и безплатно начално образование.

Особено място в конституцията заема българската църква и екзархията. Чрез гласуването на чл. 38 се приема първата законодателна мярка за решаването на националния въпрос. След продължителни дебати се приема, че църквата в княжеството е част от българската екзархия, която осигурява духовно единство на българите в лицето на екзарха, независимост от тяхната разпокъсаност.

Преценена с критериите на едно друго време Конституцията притежава и някой недостатъци. Тя лишава от политически права половината жители на княжеството – жените. Князът получава големи пълномощия, който при определени условия водят до формирането на личен режим и превръщането на НС в удобен инструмент за реализиране на користни амбиции.

Прокараните в ТК принципи са повлияни както от решенията на Берлинския конгрес, както и от духа на тогавашното време.  В Европа, както и на балканите господстват монархическите режими. Но в обществената практика набира сили републиканската идея, във въздуха влияят крайни революционни теории. Това се смесва в съзнанието на българите, в полезрението на възрожденската ни интелигенция.

ТК е безспорен успех на българите да поставят своето общество и държавата си върху демократични основи. В нея надделяват буржоазно либералните идеи, който неотстъпно си проправят път през втората половина на XIX век. Това я прави една от най прогресивните за времето си напредничава и обърната към идните времена конституция.

По предложения на М. Дринов, след създаването на ТК за столица на новата българска държава е избрана София.

Почти едновременно с ТК, на 14 април 1879 г.  една европейска комисия изработва Органичния устав на Източна Румелия. Формират се основните положения за устройство на областта и значението на начина, по който се определя официалния език. Подчертава се че устава има буржоазно демократичен характер, но в същото време юридически фиксира зависимостта от султана.

Ако при ТК изпълнителната власт е в ръцете на княза, то при ОУ тя е в главния управител на автономната област. Министерския съвет при ТК при ОУ е заменен с т.н Директорат, съставен от личния съвет на главния управител, включващ 6 души. Най влиятелната фигура в него е главния секретар, който е и директор на вътрешните работи. При ОУ законодателния орган носи названието Областно Събрание, а при ТК – парламент. Областното събрание е съставено от 56 души : 10 души избрани от губернатора, 36 се избират от населението и 10 души влизат по право. Фиксирането на независимостта и въвеждането на избирателен ценз е още една разлика отличаваща ТК от ОУ.

ОУ спомага за оформянето на Източна Румелия като ”Втора България”, което улеснява в бъдеще съединението и с княжеството.

На 17 април 1879 г. веднага след приемането на ТК, се свиква първото ВНС. То има за задача да избере княз на България. Този въпрос е от важно значение за развитието на българската държава и за укрепване на международното и положение. Според Берлинския договор князът не може да принадлежи към никоя от властващите династии на Великите Сили. Съществува опасност че в противен случай той може да се превърне в проводник на чуждо влияние.

Руското правителство се стреми да предложи кандидат който е приемлив не само за Русия, но и за западните Велики сили. Първоначално намерение да се кандидатира за княз има самият Ал. Дондуков, но след предупреждение от руския император той се отказва от намеренията си. Сред кандидатите са Ал. Екзарх, принц Бибеско, Божо Петрович, братовчеда на черногорския княз Никита, германския посланик в Виена – принц Хенрих, сръбския крал Милан и др. По времето докато се обсъжда проекта за конституцията, около въпроса за княза постоянно възникват интриги. Накрая руския император и неговото правителство се спират на германския принц Александър Йосиф Фон Батемберг, намиращ се в близки роднински връзки с руския царски двор и с британското кралско семейство и подпоручик в австро-унгарската армия. Неговата кандидатура е особено подходяща, защото неговата личност олицетворява равенство на силите по източния въпрос, постигнато на Берлинския конгрес.

На 26 юни 1879 г. Батемберг полага клетва като Александър I Български пред ВНС в Търново. След това се установява в новата столица. Назначаването на първото правителство е проява на самостоятелния политически живот на третата българска държава. ТК изисква правителството да се назначава от представители на мнозинството в НС, но князът нарушава основния закон и назначава консервативно правителство. Негов министър председател е възрожденския деец Тодор Бурмов. То има временен характер и трябва да ръководи страната до изборите на ОНС. Те се провеждат в края на септември и началото на октомври и бележат победа на либералите. Князът обаче отказва да им предаде властта и започва консултации за сформиране на коалиционен кабинет. Д. Цанков и П. Каравелов категорично отказват да влязат в едно правителство с Д. Греков. Така първото ОНС се оказва неспособно да излъчи министерски съвет.

Князът разпуска НС и назначава ново консервативно правителство начело с митрополит Климент. Неговата задача също е подготовката и провеждането на нови избори. Тя е изпълнена през януари 1880 г. Победата на либералите е съкрушителна и това принуждава княза да им отстъпи властта.

За няколкомесечното си управление консерваторите полагат грижи за ускорен градеж на войската, за подобряване на съобщителните линии в страната и др. В нарушение на конституцията се въвежда и имуществен ценз за кметовете в селата и малките градове. Непопулярно е и въвеждането на някой косвени данъци.

През периода 1877-1879 г. в историческото развитие на българския народ настъпват радикални промени. В резултат на десетилетни освободителни борби и Руско-Турската война от 1877-1878 г. след петвековно чуждо владичество на европейската политическа карта отново се появява българската държава. С усилията на ВРУ, активно подпомагано от българското общество, още до началото на 1879 г. се полагат основите на държавната отбрана, образованието, данъчно-финансовата система и стопанство. С приемането на ТК приключва важен етап в държавното строителство на младата българска държава. Установяването на конституционно управление чрез избора на държавен глава слагат началото на борба ”за” и ”против” конституцията. Но пред българското общество седят важни задачи : да утвърдят и приемат своята конституция, да защитават държавния суверенитет и да осъществят програмата за национално обединение.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG