Home Литература Мит и история в Епопея на забравените

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Мит и история в Епопея на забравените ПДФ Печат Е-мейл

Мит и история в “Епопея на забравените”

Животът и творчеството на Вазов пресичат две е похи от българската история-еднакво важни,но крайно различни като дух,интереси и ценностна система

Възторжените идеали,героиката,устремът на Българското възраждане,което превръща довчерашните роби в достойни личности,в Слеосвобожденска България са забравени и потънали в прах.Нови нравствено-етични принципи и духовни ориентири определят битието на българина и атмосферата след знаменателната 1878г.

Не е в ъзможно творец от мащаба на Вазов да остане безучастен към тази деградация в националното съзнание.Той открива творческо признание и лично удовлетворение в това да припомни настойчиво героичното минало и остро да критикува недостойното настояще.

Авторът не търси класическата епопейност.стихосбирката  не се отличава с характерните за жанра крупни мащаби,нито поема сериозна времева дистанция.Вазов претворява най-пълнокръвните изяви на българския дух,за да им дари заслужената вечност и майсторски помирява история и мит.на границата между историческата обективност и чудесата на митологичното,героите израстват като титанични,легендаризирани личности,вдъхновения за всеки,обърнал се към миналото да потърси националната си идентичност.В “Епопеята” историческият пласт се преплита с баладични,библейски и фолклорни елементи-така дванадесетте оди не просто разказват патетично историята,а се превръщат в апология на народния героизъм.

В исторически план Българското възраждане започва с появата на кратката Паисиева книжка “История славянобългарска”.Изплувал от мрака на Средновековието,светогорският монах хвърля “пъървата искра в народната свяст”.В одата “Паисий” Вазов очертава справедливо значимостта и мащабността на делото му.

Още с епиграфа авотрът въвежда мотива за безпаметството и важността на историческата мисия на монаха.Цитатът,познат на всекиго “О,неразумни и юроде!...” кореспондира с разбирането на Паисиевото дело като възраждане на българското достойнство чрез откриването на собствената история,изграждане на историческо самосъзнание,което е път към национално самоидентифициране.Тук избраният цитат по интересен наин подчертава съюза между  мита и историята,тъй като аргументира ценноста на текста и предава словата на героя-и историческия,и фиктивния.

Образът на монаха,изграден от Вазов също е двупланов.В началото на текста още е поставен признака “тъмнина”,с който е обисувана предметната обстановка и облика на героя.той е “бледен”,с черно расо.Тъмнината е напластена и сякаш определя Паисий като “невзрачен”.Но няколко стиха по-надолу на земността и обикновеността на монаха се противопоставя светлината,което подчертава митологичното и исвятото,които Вазов би искал да изтъкне.Реторичните въпроси във втората строфа очертават една многолика и мистериозна личност и насочват към мащабността на делото и различните му функции.

Авотрът посочва амбивалентното в одата чрез класическата композиция и опозиция мрак и светлина.Тези мотиви,напластени в произведението,оформят богати семантични полета и множество метафорични значения.Мракът например носи асоциации с невежество,безпаметство.позор и въвежда идеята за робския сън.Светлината е в пряка опозиция-тя е пробуждането,просветление,свобода и слава.Двата антагонистични аспекта са ориентирани към различни времеви пласта.Още първият стих съдържа указание за времето на написването –“сто и двайсет годин..тъмнини дълбоки!”Едно от значенията на израза “тъмнини дълбоки” е отдалечеността на тези години.Таака се получава двойно пречупване-през Вазовата и през съвременната гледна точна,съпоставяйки времето.”Паисий” отнася читателя все по-назад във епохите.Последователно се проектират няколко времеви аспекта-явление,определено от Р.Коларов като  “телескопичност”Наблюдава се градация на светлината във времевия диапазон,описан в одата.Времето на Паисий до създаването на Историята е характеризирано с признака мрак и проявленията му-“тъмнини дълбоки” на миналото,”вдън горите”,”скромна килийка”,която изразява и стеснеността на пространството-всичко навява асоциации с ограничение,тъмнина и застой до създаването на Паисиевото творение. Вазов маркира Паисий и делото му и чрез отваряне на художественото пространство и време — „килийката“ и настоящето биват заменени съответно от волното пространство на „тез земи“ и от славното минало: „... що в стари години / по тез земи славни вършили деди ни...“

Моментът,в който Историята се “ражда” бележи сякаш ново начало,възраждане и за народа.Самото сравнение на Паисий с любяща майка показва отдадеността му на това делло.ПОявата на Паисиевата творба е велик миг,който алюзира с библейски  мотив за Съторението-възобновява изгубения ред и баланса,хармонията в света.

Втората композиционна част на одата се разгръща в Паисиевия монолог, чрез който героят е обрисуван като ренесансова личност. Монологът е изграден като перифраза на „История славянобългарска“.На историческото безпаметство и изгубеното минало се противопоставят народната памет, историята. Съответно първите две са белязани със знака на мрака, а вторите-с този на светлината.Метафоричното обобщение: „и фърляше тайно през мрака тогаз най-първата искра в народната свяст“, формулира делото на Паисий като пробив в мрака. В тази посока работят и думи със същия корен -„идеал ...светлозрачен“.Монологът на Паисий е полемично построен. Той е отворен към евентуален адресат:„Нека наш брат знае...“Но не се превръща в диалог, иначе би се скъсила ценностната дистанция между героя и съвременниците му, би се изгубило внушението за самотността, несподелеността и изключителността на водача. Апогеят на монолога: „От днеска нататък българският род история има и става народ“, формулира разрешението на всички опозиции, заложени до този момент. Смисълът на делото е да се постави начало на българската нация, в съзнанието на българина да заговори историята на неговата общност, да бъдат възобновени нейните ценности и да се вкорени внушението,че безпаметството е един страшен грях.Вазов е използвал като средство за демонстрация на множеството доказателства за значимостта на Паисий.Акумулирането на думи,определящи образа сякаш утежнява и прави одата още по-тържествена и приповдигната и засилва акцента върху светогорския монах.

В цялото произведение аторът вплита своето отношение към великото дело на Паисий.Ако монахът е ози,който припомня на българина,че е личност,че България е била независима и свободна държава,Раковски е този,който пръв издига идеята за въоръжена борба в името на свободата.

И в тази ода мотивът за забвението е ярко очертан.Вазов поставя важни поетически знаци,с които забравата не може да бъде подмината или пренебрегната.Гробът на героя е със счупен кръст-възмутителна картина на неуважението на народа,а самия Раковски дреме “под бурена гъст”.Трогателен и едновременно разгневяващ образ за всеки патриот е подобно кощунство и забравата на неблагодарния народ.

Личността на Раковски е разнополюсна. Образът на героя е амбивалентен и също като Паисий-многопластов.Вазов вплита в изграждането м антитези - “дреми, почивай, ти, който не спеше”,”Твойта вражда беше вражда сатанинска,твойта любов беше любов исполинска”,смърт или свобода.ТОзи герой е противоречив и силен.Авторът използва ярки определения,за да въведе живот в образа си-“безумен”,”невъзможен”,”луда глава”,”мечтател”.Личността,която въплътява тези признаци,излъчва огромна сила,изтъкана е от крайности и страсти.Размахът на този образ е обобщен в четири символа-“мисъл и желязо,лира и тръба”-Раковски е журналист,революционер,поет и Апостол на Възраждането.Тръбата е още един библейски мотив,алюзиращ с тръбите на Йерихон и помитащата им сила.Интензивният образ на героя е част от легендаризирането-Тази крайност,невъзможност и многопластовост на Раковси асоциира със свръхчовешко,непостижимо-той е едновременно всичко-демоничен,силен,мечтател,гений. Одата особено силно акцентира, че изключителната личност винаги е несвоевременна, че предопределеният да бъде водач винаги е по някакъв начин белязан от трагизъм. Вазов насочва към извода, че Раковски не е уместен на фона на тъмното си съвремие, не е уместен и на фона на деградиралите следосвобожденски нрави.ЛИдерът в личността на героя притежава качество,което го издига над общността,над стадото,което той трябва да води-Раковски е буден,той умее да вижда.Той отваря “пролом широкий”и поставя началото на мощна революционна вълна.
В хронологически план след Раковски идва саможертвата и делото на Левски,въпреки че Вазов избира одата за карловеца като уводна,защото за нго той се е превърнал в мит и светиня за българина.

Монологът на Апостола придава на произведението приповдигнатост и театралност,патос,които са определяща характеристика на одическия стил. Вазов легендаризира образа на героя чрез извисеността и тържествеността,която придава на произведението Размислите на Левски предполагат едно вътрешно разделение,че манастирът не е критерий за достигане на духовен мир, а ако остане в него ще донесе прочистване на себе си, но много хора ще останат нещастни.Уводът е един вид философски, защото се явява своеобразен сблъсък между материалния и духовен свят. Нравственият дълг към обществото оглавява Левски за спасител на българското човечество, защото той е уверен в пътят, който поема и по един начин пътят му е имитация на Христовия път.Тенденциозно е сравнен карловеца със Спасителя.Приликит,които се откриват в изграждането на образа на Левски с този на Христос са умишлени.Също като Божия син,Апостолът скита дълги години.Душата му е вечно търсеща.Левски разпространява слово и идеи,коио имат заложени в себе си мисичта да променят съдбата на народа.Той е отшелник,жертвал себе си в името на най-възвишената кауза.Дякона извършва своеобразно чудо-посява семето на будността и борбата в народните души,независимо от техния пол,възраст ии занимание.Неговото дело е съизмеримо с библейски подвиг.Но и образът на предателя,сравнен с този,който е предал Спасителя,фигурира в произведението и бележи края на великия Левски.Откровено е определен кат Юда и като безсрамен изменникът и е прокълнат с тежката дума на Вазов-поп Кръстьо заслужава да гори в Ада редом с най-омразния,най-грешния човек.Авторът е направил алюзия между бесилото,на което несправедливо завършва живота си спасителя на народа,и кръста,на който загива,макар и временно,надеждата на целокупното християнско човечество за спасение.

Вазов вплита приказни и фолклорни елементи в одата си.Левски е “невидим”,”фантом” и е подчертано свръхестественото в неговата личност.Така поетът издига неговото дело на пиедестал и увековечава Дякона.Величието на Левски е разгърнато от Вазов с преки сравнения с някои от титаните на човешкия напредък като Колумб,Симон-ученика на Христос,Хуса,Сократ,Прометей и самия Спасител.Мисията на карловеца,макар и прекъсната ненавременно е със същите мащаби за патриота каквито делата на тези имена имат за целокупната човешка история.

Вазов опоетизира позорното бесило,което предизвиква асоциации с низост,смърт и предателство и го издига като емблема на свободата,като незаслужена смърт,която както и в Ботевите произведения е път към заслужено безсмъртие.

Края на земния път и вечността,честта и позорът,личността и народът като взаимносвързани категории вълнуват Вазов и в творбите,които заемат най-голям дял в цикъ;а-посветените на априлската епопея.

Смъртта е единствен достоен изход за героите в “Бенковски” и “Братя Жекови”. Бенковски е „ранен“, но „прав“ (при това — „трепетен, див“, определения, засилващи внушението за живот). Той е „с пет рани в снагата, при прагът на гроба“, но „не щя да падне“. И следва ново действие, което парадоксално едновременно показва, че е жив, и го запраща в смъртта: „гръмна се в челото“. Дори падайки „мъртъв“, Бенковски се оказва „непобедим“. Проговарящият труп в края на творбата и авторовото заключение „тихо умря“ най-сетне се съчетават в покоя на баладичното след напрегнат диалог между живота и смъртта. Братя Жекови“ е до голяма степен „обратната страна“ на „Кочо“. Няма го множеството от „Кочо“ — братята са отчайващо сами. Братоубийството (Каиновият грях) съответства на Кочовата жертва, но е лишено от нейната зловеща празничност. Масовата смърт в „Кочо“, която със своята телесност напомня покъртителен ритуал, тук е поета от баладичното отлитане на двете души:”И две души бели из грозния плам хвръкнаха към Бога свободни, без срам.” .Одата за чизмаря е една от най-популярните,също свързана със смъртта като път към спасение и безсмъртие..Ключова,защото в нея герой е цял народ,който вече е съзрял и израснал духовно.Встъплението носи в себе си духа на времето,обрамчено с патос и величие. Но, от друга страна, още първият стих насочва вниманието ни към противоречивата оценка на възпяваното историческо движение:”о,движенье славно,о мрачно движенье”.Вероятно тази двупластовост асоциира с отчуждението на хората в настоящето към идеите и причините за подвизите на техните предци,както и за опозицията “геройство и срам”.Крайни действия предприема народът,което бележи неговото съзряяване.Традиционното поведение се преобръща рязко в една критична ситуация и е признак за проява на героизъм,за една победа,която всеки поотделно извършва в душата си-над себе си и побеждавайки индивидуалното и егоистичното,става част от велико общо деяние.Довчерашните роби стават герои,те надмогват страха и разчупват оковите,в които игото е заключило съзнанията им.Освобождението се случва първо в мислите и сърцето,затова,макар и да не е отбелязано с буквална победа или документ,най-висшата цел на българския народ се реализира в душите на хората от Перущица.Всеки един,участвал в отбраната,е поставе пред неимоверно тежка задача и избор.Огромна решителност,смелост и сърцатост са нужни на всички-на майките с дечица,на старците,които забравят болки и възраст и тичат редом с младите.Но безспорно акцентът на Вазов пада върху чизмаря Кочо и тежката и смела съдба,която той избира за себе си и семейството.Обикновеният човек е изправен пред силна духовна борба-борба на бащата и на свободната личност. Самоубийството на Кочо и неговото семейство е най-широко разгърнатият епизод в лирико-епичния разказ на автора. И това го превръща в сюжетен център на поемата. Но този сюжетен център изиграва същевременно ролята на композиционна развръзка.Въпреки трагизма,който е вплетен в цялата картина,изпъква героичния подвиг и смелото решение на един свободен вече човек.Гордостта и националното самосъзнание у простия обущар Кочо са факт.А освобождението е започнало преди 1878.

Перущица е съпоставена с Картаген и Спарта,исторически имена и събития,които по принцип са символи на най-големите смелост и сила на шепа хора срещу потисниците.И за Вазов,подвигът на хората от градчето надминава дори тях.

В края на произведението,когато сякаш всичко се е случило и изчерпало,Вазов поставя силен,но възмутителен завършек. “И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим”.Бог е апатичен и безразличен към катаклизмичното събитие в живота на обикновените хора.Неговата безучастност пробужда и засилва у нас възмущение и обрамчва сполучливо цялото произведение,като оставя у читателя бурни чувства.

В цикъла си Вазов се движи от подвига и величието на отделната личност мисионер към масовия героизъм на народа,осъзнал се граждански и духовно.”Опълченците на Шипка” е една от най-ярките поетични картини на обединената и силна маса и защита н народното достойнство. Още лирическият увод на творбата е полемика с хулителите на българщината.В него поетът разкрива тезата на клеветниците на българската история и антитезата- на защитниците на нашето национално достойнство.В тезата патриархът на българската литература сякаш се присъединява към хулителите и приема техните аргументи : “нека ни отрича исторьята, века”, но всъщност зад това привидно съгласие прозира болката му от нараненото национално достойнство.В първата част на увода се развива темата за позора.В нея лирическият говорител, който изцяло съвпада с Вазов, с укор възкресява ужасния спомен за тежките и унизителни робски векове: Нека носим йоще срама на челото, синила от бича,следи от теглото... Унижението е реално. Символите на игото- “синила от бича”, “спомен люти от дни на позор” внушават, че покорството, примирението и столетното понасяне на оковите са нанесли непоправими беди на българския народ. За поета много по страшно от физическото страдание е нравственото унижение. Поробителите трайно и сякаш завинаги са очернили името ни. Седемкратната анафора “нека” носи горчивата ирония на Иван Вазов и внушава болката и срама, които изпитва от националното унижение. В страстната полемика със света на отрицателите авторът стига и до последното “Нека!”То носи гнева и възмущението му към хулителите и родоотстъпниците, към тези, които принизяват българския дух.Описанието на боя е силно и показателно за духовното надмощие на българския народ в този момент.Картината е богата на тропи. Особена роля имат контрастите. Те вдъхват на творбата романтическия дух на крайностите и представата за мащабност. Делото на опълченците е велико, защото те са „шъпа“ срещу „гъсти орди“ турци. Те са изключителни, защото физическото им безсилие срещу врага е компенсирано от митична духовна мощ: „патроните липсват, но волите траят“. За това внушение работи преобръщането на обичайните представи, познато от „Кочо“, превръщането на светотатството в подвиг: „Грабайте телата!“ — някой си изкряска,и трупове мъртви фръкнаха завчаска.”Инстинктът за самосъхранение е заменен от опиянението на боя:“...желязото срещат с железни си гърди и хвърлят се с песни в свирепата сеч,като виждат харно, че умират веч ...”.Ефекта, който Вазов търси в цялата „Епопея“ - открояването на духовната стойност на героизма, не на неговите прагматични резултати, тук е кулминационно изявен. Той проличава и в образа на турците от „Опълченците на Шипка“. Като че ли тяхната роля е не толкова да се сражават и да мрат, колкото да се смайват пред подвига на българското опълчение:

“И турците тръпнат, друг път не видели ведно да се бият живи и умрели...”

Контрастността на образите, която в „Кочо“ е осъществена чрез съчетаването на „русите главички и белите власи“, а в „Левски“ - чрез „богатий с парите, сюрмахът с трудът“, — тук добива екзистенциален размах - „ведно да се бият живи и умрели“.

Контрастът засяга и пространствената символика- творбата упорито изтъква, че българите са „горе“, а турците -„долу”.

Вазов избира за развръзка идването на Радецки и руската помощ,за да наблегне върху подвига на малките хора,на народа.Целта на автора,освен историческата обективност е и припомняне и героизиране на българските велики дела.Не отрича неблагодарно ролята на Русия,но акцентира върху героизма на българския народ,за да всели в душите национална гордост.

Появила се на границата между две епохи,стихосбирката “Епопея на забравените” обрисува дълбокото разминаване между тях.Митологизира постиженията на Българското възраждане и очертава със замах духовните измерениямоито определят трайно представите за значимо,героично и велико в българската история

 

 

 

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG