Joomla Software solutions Template

Payday loan

Трагедията „Едип цар” на Софокъл е призната за съвършена драматична творба в старогръцката литература. Главният герой Едип, който е цар на Тива, според Аристотел е идеалният трагичен герой. Същността му се определя от факта, че е поставен между нравсвено-етичните норми и крайните проявления на човешкия характер.

Митът за цар Едип е част от т.нар. Тивански митологичен цикъл. Той съдържа няколко основни момента, а това са родовото проклятие над Кадъмовия род, опитът на Лай и Едип да променят съдбата, убийството на Лай, възцаряването и женитбата на Едип и разкриването на истината и изкуплението й. Произходът на мита е много древен и за първоначалното му функциониране в архаичното общество могат да се правят само догадки. В основата на трагедията „Едип цар” е залегнал митът за извършването на две тежки, но несъзнателно сторени гряха. Това са отцеубийството и кръвосмешението. Те са в разрез с ценностната система на хората и не могат да бъдат опростени никому. Културолози, социолози и етнолози тълкуват древния смисъл на мотивите и образите в него, като разглеждат най-вече тези двете главни събития. Убийството на Лай има двоен смисъл, т.е. то е убийство на царя и едновременно с това и отцеубийство. То може да се свърже с мотива за намалената жизнена сила на царя. Основание за това дава и мотива за мора, който съпътства краят на управлението на стария цар Лай. Същевременно властта се оказва предадена по наследство. Мотивът за мора отсъства в други варианти на мита, но Софокъл го въвежда като художествено средство за създаване на драматическо напрежение. Моментът когато градът изпада в кризисна ситуация и търси помощта на царя за разрешаването й представлява завръзка на драматичното действие. Отцеубийството и женитбата с майката са крайни прояви в символиката на възмъжаването. Отцеубийството вероятно има връзка с ритуалите на инициацията, въвеждането на юношата в зряла възраст. То изразява посегателство към свръх архаичните закони, а цареубийството – посегателство към социалния ред. В мита за Едип споменът от архаичните ритуали се вмества в морала на по-новото време. Едип е убиец на царя и като такъв наследява царството и царицата. Нарушенията от гледна точка на морала – отцеубийството и инцестът – са оправдани с неведението на героя и по този начин са представени не като умишлени нарушения, а като случайни грешки, заради което в крайна сметка получават опрощение. На различни стилови равнища митът чрез символен разказ разкрива пътя за оцеляване на родовия колектив и задава правила за социално поведение на хората в обществото. Той представя човека като елемент от всеобщия космически ред, в който всяко нещо има точно определено място. Човешката съдба според гръцкото религиозно мислене е предварително определена от висши сили – боговете. Човекът трябва да приеме съдбата си такава, каквато е, защото всеки опит за промяна нарушава цялата хармоничност на битието и космоса. Митът за Едип се споменава мимоходом в различни литературни творби от древността, но най-пълно е интерпретиран от Софокъл. Предполага се,че за основа той е взел сюжета на изчезналата циклическа поема „Едиподии”. Майсторството, с което Софокъл разгръща външното и психологическо действие, задълбочва конфликтите и мотивира логическия ход на събитията, превръща я в „трагедия на трагедиите”. Най-важното е не неволното престъпление на Едип, а стълкновението между свободна човешка воля и божествената воля. Тук намира най-силен израз античната идея за съдбата. Силният човешки характер в лицето на Лай и Едип не се подчинява на предопределението и проявява самостоятелна воля, като търси начин да го избегне, но победата на човека над боговете се оказва невъзможна, а борбата – съпроводена с огромни страдания. Трагедията „Едип цар” е изградена върху митологичен сюжет – митът за Едип, но древногръцкият трагик променя смисловата насоченост на мита като родово проклятие и вина. В творбата проблематично е заложен стремежа на човека да узнае истината за себе си и активно да гради своя живот и съдба, дори като се противопоставя на божествената воля. Според Аристотел героят на трагедията Едип е наказан заради действия извършени от незнание, героят е достоен, но има недостойни деяния. Ето защо той страда, а зрителят изпитва състрадание и страх за него. Състрадание, защото той е наказан възмезден, макар и да е достоен, а страхът за героя се поражда от знанието на публиката и незнанието на самия персонаж. Едип не притежава трансцедентното знание, т.е. знание за ред, един надчовешки свят. Той не може да разбере словото на Тирезий, алегорически изговарящ истината, също така и поведението на Креон и останалите му обкръженци, страхът на Йокаста, поведението й. От гледна точка на трагедията вината на Едип се състои в неспособността да прозре истината за себе си. Популярността на мита позволява на драматурга да изгради пролога в два логически плана – реален и иносказателен. В реалния план събитията с лекота се подреждат в логическа последователност. Бедствието става повод да бъдат припомнени заслугите на царя за града ( спасяването от Сфинкса ) и да се изтъкнат достойнствата му. Едип е представен в разцвета на царуването му, постигнал е много успехи, доказал е на думи и на дело, че е мъдър и грижовен владетел. Поданиците му го почитат и величаят, уповават се на него, между водач и народ цари разбирателство, хармония и взаимно уважение. Разкриването на истината за бедствието е в интерес на целия колектив и особено важно за Едип като главна фигура в него. Той не иска да има тайни от народа, защото сам страда заедно с него. Единомислието между тиванци и техния цар ги представя като благочестиви хора, които следват божиите закони и се подчиняват на съдбата. Вторият план на пролога Софокъл изгражда иносказателно, като си служи със средствата на иронията – словесен похват, при който прекият смисъл на едно изказване се разминава с действителния. В началото на трагедията Едип е представен като добродетелен човек с благороден характер, но лесно изпада в гняв и без да знае извършва голям грях, който става обективна причина за неговото нещастие. Той е предопределен да преживее собствената си страшна съдба в дълбоко незнание за трагичните обстоятелства, пред които ще го изправи животът. Като убива баща си Лай, Едип не подозира, че в миг на гняв става отцеубиец. Неговата вина на се поражда от гневливостта му, защото разгневен, Едип става и несправедлив, което опетнява добродетелният му характер. Страданието на героя може да се мотивира и чрез вина, която не е лично негова. Много истории за родовото проклятие са митологични сюжети, запазени и в старогръцката литература. Древните гърци живеят с разбирането, че проклятието над рода е инструмент на съдбата, която наказва разбунтувалите се срещу предопределеното. В драмата престъплението ( убийството ), което Едип е извършил на младини, не е споменато до момента, в който смътни догадки обвързват смъртта на Лай със случилото се. Гневлив по характер, Едип убива в състояние на емоционален афект, реагира според отрицателното в характера си, оказало се трагично за героя. Не случайно убийството е извършено на кръстопът. Самият Едип застава на трагичния кръстопът на своя живот. Остава верен на природата си, но променя съдбата си. Носи трагична вина, която не осъзнава. Тя е предизвикана от незнание. Това е предопределеното наказание на съдбата – следствие от тежките престъпления : отцеубийство и инцест. Неговата вина и произтичащите от нея страдания на Едип са художествена цел на драматургичното действие. Разкрива се същността на трагичното: всичко, което се случва на героя е предсказано, предопределено. Едип изживява своята лична драма. Станал жертва на съдбовна обреченост, той извършва страшното престъпление, за което дори не подозира. Въпреки ористта си тиванския цар упорито върви към предначертаната от самия него съдба, която носи и собствената му трагична родова вина. Тя обаче не трябва да се търси в отцеубийството или в инцеста ( кръвосмесителен брак с майка си ), а в собственото му поведение, в гневливостта му, в хюбриса ( неконтролируемия честолюбив гняв, стигащ до безразсъдство ), в който изпада. Тъй като съдбата му е предопределена от характера, от избора на действие, тази избухливост води до личната му човешка трагика. Нарушената хармония трябва да бъде възстановена. Страданието, възмездието и покаянието са стремеж към равновесието и излизането от хаоса. Героят на Софокъл сам избира своя трагичен път, воден от желанието да бъде полезен на общността и да защити един морален принцип. В хода на действието се оказва, че той е воден от лични мотиви – да се утвърди като добър и справедлив цар. Той пожелава щастие за себе си и за своя народ, застава срещу съдбовната предопределеност на живота. Със силата на разума Едип побеждава Сфинкса и убивайки чудовището освобождава народа на Тива от страха. По този начин той заслужава уважението и любовта на своите съграждани, става славен герой и получава царския престол по достойнство, като дар за героични дела. Този сблъсък между благородни намерения, героични дела и незнание е в основата на трагичната ирония. Тя е част от драматизма на изживяванията. Трагедията разкрива страданието на тиванския народ, изправен пред нови беди, които задълбочават трагичната му съдба. Едип търси причината за човешкото нещастие и е готов да помогне или да сподели участта им. Още в първите думи на главния герой Софокъл очертава контрастът между добри намерения и страданието на народа, следствие от неосъзнатата вина на Едип. Той страда заедно с всички, но осъзнава само безпомощността си. Благородният и славен Едип не може да бъде безсилен пред трудната съдба на народа си. Това би разколебало вярата и доверието в него. Осъзнатото изпълва с гняв героя. Той разкрива разрушителната сила на основната и определяща същност на своя характер – гневливостта. Тя е причина за личната трагедия на героя, резонирала в съдбата на народа. Гневът заслепява разума на Едип. Разбирайки от Делфийският оракул, че единственият начин градът да бъде спасен е да се разкрие убиецът на Лай, той е твърдо решен да положи всички възможни усилия за разрешаването на проблема. Неподозирайки собствената си вина за това престъпление, Едип изрича страшни клетви и призовава божествения гняв да се излее върху главата на убиеца. Без да съзнава, с всяка стъпка, която прави към разкриване на истината за извършеното престъпление, тиванският цар върви към своето собствено разобличаване. Така той усложнява и задълбочава съществуващият конфликт. Опитал се да избяга от съдбата си още преди време, разбирайки, че му е предречено да убие баща си и да се ожени за майка си, Едип напуска всъщност не истинските си родители и земята, на която е отгледан. Тка той прави своята най-голяма грешка и съответно получава заслуженото наказание. Вместо да избегне предначертаното, той се приближава все повече към неговото изпълнение, ускорява последвалите събития. Едип бяга, защото се страхува да не нарани хората, които обича. Чрез личния си избор той сам предопределя трагичния си край. Нещастието на Едип е следствие от нарушени етични норми. Извършеното някога престъпление разрушава хармонията в обществото. Божествените закони изискват възмездие. Дълг на Едип е да възстанови разрушената хармония. Това може да се постигне само чрез истината. Единствено тя може да изведе обществото от хаоса. Едип сам осъжда себе си. Трагичното незнание го прави последователен в търсенето на истината. Той въплъщава престъплението, наказанието и възмездието, предизвикани от ироничния обрат на съдбата му. Най-голяма сила на трагичната ирония Софокъл постига в монолога на Едип в края на пролога. Героят се кълне, че ще направи всичко възможно за разкриването на истината. Намеренията му са искрени, но в контекста на мита за Едип изповяданото звучи иронично. Освен личният избор, определяща роля за съдбата на Едип изиграва неговото поведение – яростта и гневът, на които се поддава. Тези отрицателни черти от характера му се проявяват при сблъсъка му с Креон, както и със слепия гадател Тирезий. Обвинявайки ги в предателство, в организиране на държавен преврат без абсолютно никакви доказателства, готов да ги прати на смърт единствено в името на собствените си подозрения, Едип постъпва несправедливо. Освен това той прави нещо недопустимо от гледна точка на етичните и нравствени норми в света на дребните елини – присмива се над божествените повели. Изцяло убеден в личните си способности, той не зачита боговете, поставя себе си над божественото, над съдбовното. След като получава вестта за естествената смърт на предполагаемия си баща, това чувство на превъзходство се засилва още повече. В своята наглост тиванският цар дори си позволява да се присмее над вътрешно озарения гадател Тирезий, без да знае колко сляп е самият той. В това всъщност е неговата трагична вина, родена от горделивост и презрение към мъдростта на духовните прозрения. Заслепен от гордост, предизвиква трагичната развръзка на съдбата си – пълното узнаване на истината. Научавайки, че самият той е убиецът, Едип разбира своята досегашна слепота и огромната си вина. Истината е началото на страдания, които ще го научат, че най-големите истини се постигат с мъдрия поглед на духовното зрение, че по-страшна е вътрешната слепота. Той е осъден да страда не само поради предопределената си съдба, а и заради дръзката си самоувереност, че е най-умният, знаещ и разбиращ човек. Той се разкайва за делата си и се самоосъжда, осъзнава, че зрението е било белег на духовната му слепота. Зрящ той не успява да се докосне до истината. Едип презира прехваления си разум, ослепява ненужните си очи, които не виждат и не прозират истината. Понасяйки тежкия си кръст, той скита до края на дните си без да може да изкупи вината си. Превръща се в страдащ, трагичен герой, който неосъзнателно греши, нарушава  етичните норми, воден от стремежа си към правда.

Потънал в тъмнината на болката, Едип завинаги остава сам със своята трагична вина. Тя ще остане недоказана, но дълбоко осъзната като непростим човешки грях, който не може да изкупи и вечното страдание. Трагедията „Едип цар” е класическо художествено въплъщение на осъзнатата нравствена вина. Ставайки подвластен разразилите се в душата му стихии, тиванският цар предопределя собствената си участ. Неговата съдба се превръща в ярък пример за обвързаността между личен избор, трагична вина и съдбовна предопределеност.