Joomla Software solutions Template

Payday loan

Анализ на новела

В художествената литература новелата е известна още през Ренесанса в Италия – новелите на Бокачо в сб. “Декамерон”. Създаването на класическата новела в “Декамерон” включва редица съществени моменти като: прехода от по-малката към по-голямата повествователна форма, драматизацията на конфликта, риторическата стилистична обработка и не на последно място “освобождаване” на художествената функция на новелата от “дидактичността. За повишаване на жанровия статут от значение е и сближаването и взаимодействието на различни повествователни жанрове, жанрови варианти и мотиви.

На основата на предренесансовата традиция в Англия Дж. Чосър (“Кентърберийски разкази”) постига частичен синтез между легендата, баснята, фаблиото и рицарския роман. В новелите му (както и в тези на Бокачо) остротата на анекдота се свързва пряко не с изходния момент в развитието на действието, а с повратния. Парадоксалното преминава от една ситуация в друга и създава ефекта на неочакваността.

През епохата на класицизма и романтизма се забелязва отслабване на жанровата специфика и тенденцията за създаване на нов жанров вариант. Стеснява се тематичният обхват, преживяванията се социологизират, засилва се психологизмът (действието се изявява едновременно като външно и вътрешно).

Силно се редуцира разказвателният елемент за сметка на изясняване на характера (Маргарита Наварска – Франция, Лудвиг Тик, Брентано, Клайст, Хофман – Германия).

В постромантичния период структурата на новелата почти не се променя. Променя се тематиката, сведена до семейни и нравствено-етични проблеми. В края на ХІХ век (времето на възникването на разказа) новелата, макар и за кратко, се обръща отново към анекдота, използвайки и съвършенно нетрадиционен материал (Мопасан във Франция; Чехов в Русия).

В класическата форма на новелата анекдотът се явява основният структуроопределящ фактор, който влияе върху организацията на произведението, предопределя йерархичността  и подчинеността между елементите, описването на сцените и подбора на езиковите структури. Той е съществената причина сюжетното развитие да преминава от една към друга, съвсем различна точка, ориентирано изцяло към възникналото противоречие. То преобръща посоката на действието и настъпването на кризисния момент, премотивира поведението на персонажите и променя хода на протичане на времето. Неочакваното събитие (противоречието) е в основата и на асиметричната постройка, в нарушената причинно-следствена връзка между елементите на новелата, напрегнатостта на действието. Противно на заложения в античността (елинистичната литература) центричен модел на изграждане композицията, центърът в новелата е маркиран от неочакваното събитие. Доближаването до него е свързано с постепенното ситуиране на смислово-емоционалното ядро на художественото изложение. Единствено в този случай финалът придобива особен композиционен статус, който предлага отвореност на изложението.

В новелата постъпателното движение назад във времето е също така едно от често срещаните композиционни решения. Връщането назад е с цел да се осъществи връзката с настоящето. То предполага стремеж към изчерпване на обекта, явява се компенсация за отсъствието на подробно описване на детайлите. Смислово-композиционната цялост на произведението е в многообразието и съотнасянето на различните гледни точки. Не на последно място причината за този тип организация е и фактът, че в новелата времето на изначалното събитие е едно, съвсем друго е времето на неочакваното. Тяхното съотнасяне остава единствено в непосредствена връзка с гледната точка на повествователя. Този начин на организация на сюжета е и причина основното съдържание да се “подлага” на “съмнение” и конкретизация с ново съдържание. В него се създава впечатление за забавено протичане на две сравнително несвързани по законите на епическото сцепление линии, които кореспондират постоянно помежду си, за да се свържат в едно в самия край. На същия този двуделен принцип се подчинява и изграждането на персонажната система. В новелата персонажите се изявяват сякаш независимо един от друг, групирани не само по сюжетен, но и по концептуален принцип. На тях е присъщо активното самонаблюдение, мисловното и психологическото начало в поведението им.

И основните и второстепенните елементи в новелата са фокусирани така, че да спомагат за възпроизвеждане на явлението като цяло, т.е. да се постигне единство на впечатлението. От съществено значение за нея е рамкирането, както и цикличната организация.

В основни линии анализът на художественото произведение следва предложения модел за анализ на кратките епически форми – разказа и повестта. Сходството е продиктувано от родовите белези и повествователното начало в тяхното изграждане. В такъв аспект обект на внимание са сюжетно-композиционните особености, формата на повествование, функцията на персонажната система, езиковите елементи. Разкриването на тяхната същност е свързано с изпълнение на следните задачи:

–                       съставяне на подробен план и изясняване ролята на всяка една смислова част в съдържанието на новелата;

–                       проследяване на вътрешните връзки между нейните елементи и откриване особеностите на сюжетно-композиционното й изграждане;

–                       определяне на основния персонаж, около който е организирано развитието на сюжета;

–                       откриване на връзката между отделните събития и действията на персонажите;

–                       характеристика на персонажната система.

На основата на предренесансовата традиция в Англия Дж. Чосър (“Кентърберийски разкази”) постига частичен синтез между легендата, баснята, фаблиото и рицарския роман. В новелите му (както и в тези на Бокачо) остротата на анекдота се свързва пряко не с изходния момент в развитието на действието, а с повратния. Парадоксалното преминава от една ситуация в друга и създава ефекта на неочакваността.

През епохата на класицизма и романтизма се забелязва отслабване на жанровата специфика и тенденцията за създаване на нов жанров вариант. Стеснява се тематичният обхват, преживяванията се социологизират, засилва се психологизмът (действието се изявява едновременно като външно и вътрешно).

Силно се редуцира разказвателният елемент за сметка на изясняване на характера (Маргарита Наварска – Франция, Лудвиг Тик, Брентано, Клайст, Хофман – Германия).

В постромантичния период структурата на новелата почти не се променя. Променя се тематиката, сведена до семейни и нравствено-етични проблеми. В края на ХІХ век (времето на възникването на разказа) новелата, макар и за кратко, се обръща отново към анекдота, използвайки и съвършенно нетрадиционен материал (Мопасан във Франция; Чехов в Русия).

Същевременно новелистичният тип на изграждане и  изображение изисква и известна конкретизация както по отношение на формалните особености, така и на съдържанието на произведението. Във формален аспект анализът е насочен към развитието на фабулата. Ако разгледаме конкретното събитие в хронологическата му последователност, би могло да се открие и онази присъща на новелата причинно-следствена зависимост в изграждането й, в която всеки следващ момент от протичането на действието сменя предишния и на свой ред се заменя от следващия. Именно в този контекст би могло да се разкрият особеностите на сюжета и композицията, организирани около “изкуствено” възникналото събитие, което отклонява развитието на сюжета от хронологическата му последователност, прави композицията отворена.

Следователно в новелата самото разположение на събитията, свързването на изреченията, представите, образите, действията, постъпките, репликите са подчинени на особен вид художествени връзки.

В практически аспект “разполовяването” на сюжета изисква от една страна, подреждане на епизодите в зависимост от хронологичния ред на протичане на действието и, от друга - в зависимост от разказаната от автора житейска история. Иначе казано, изяснявайки функцията на това разместване, се открива целесъобразността, осмислеността и насочеността на епическото изложение.

Същият подход (на разполовяване) следва да бъде приложен и във връзка с разкриване на съдържанието на епическото произведение. В този случай вниманието е насочено към дистанцираността на автора от изобразеното, което има за цел умножаване на гледните точки.