Joomla Software solutions Template

Payday loan

Като тип “естетическо творчество”, естетиката на Шелинг има по-далечни исторически предпоставки. Авторът тълкува изкуството през философското му конструиране, като изоставя пътя, който тръгва от емпиричния художествен свят. За младия Шелинг, най-висшият безусловен принцип на всяка философия е абсолютното тъждество на субекта и обекта, на идеалното и реалното. Това абсолютно тъждество означава неразличимост. Шелинг вижда в изкуството необходимо явление, което произтича непосредствено от абсолютното. Самото то - разбирано като тъждество между битие и мислене, възможност и действителност.

Главната задача, която Шелинг си поставя във “Философия на изкуството” е  ”да конструира универсума във формата на изкуство”[1].

А това означава не да се създаде реално художествено произведение, а да се разбере вече създаденото.

За разлика от емпиричното познание, философското познание на изкуството прониква по-дълбоко в неговата същност, защото “изкуството прави достъпно за непосредствено съзерцание онова, което философията може да предназначи само за вътрешното, интелектуално съзерцание.”[2]

По тази причина, според автора, философът е способен да види същността на изкуството дори по-ясно, отколкото самият художник. А “доколкото идеалното е винаги по-висш рефлекс на реалното, дотолкова у философа има по необходимост също още един по-висш рефлекс от този, който е реален у художника.”[3]

Ето защо философът е способен да изложи най-добре непонятното в изкуството, да опознае абсолютното в него. А истината, която трябва да представи е тъждествена с абсолютната красота, защото това е истината на идеите.

Ключова категория за философията на изкуството на Шелинг е понятието символ. Самото понятие играе важна роля в епохата на Романтизма.  Почти през целия 18 в. то няма смисъла, който получава по-късно през същия период.

“Едва в Третата книга на Кант, понятието се доближава до съвременното значение, т.е. символът се приема като присъщ на интуитивното и сетивно схващане за нещата.”[4] Гьоте сравнява символа със алегорията, като същевременно обобщава предимствата му пред нея. Символът представлява индиректно обозначаване, той е интуитивен и неговият смисъл е неназовим (за разлика от алегорията, която е директна, рационална и назовима). Сходна е и систематизацията на Шелинг.

“Като Гьоте и Шелинг смята, че символичното е най-близко до природата на естетическото, че символичното вече носи у себе си природата на художественото, а всяко художествено произведение в това му качество вече не може да не бъде символично.” [5]

Според Шелинг, немският език предава превъзходно символа като “образ със смисъл (Sinnbild)”[6] / 95 Но няма как да се достигне напълно до дефиницията и конкретизацията на това понятие, без то да бъде разграничено от две сходни категории, които символът всъщност синтезира, а именно - схемата и алегорията.

“Онова пресъздаване, в което общото означава особеното или в което особеното се съзерцава чрез общото, е схематизъм.

Но онова пресъздаване, в което особеното означава общото или в което общото се съзерцава чрез особеното, е алегорично.

Синтезът на тези две пресъздавания, където нито общото означава особеното, нито особеното означава общото, а двете те са абсолютно едно и също, е символичното.”[7]

Като заключение, може да посочим, че в схемата господства общото, тя е по-скоро правилото за създаване на един предмет.

Обратно, при алегорията особеното означава общо (или се съзерцава като такова), тя е господство на особеното, недостигнало до пълна, абсолютна неразличеност с общото.  А символът е “тяхната пълна неразличеност, висш синтез, абсолютно тъждество.”[8]

Посочените три начина на пресъздаване, според Шелинг, са форми на въображението, “само че единствено третият е абсолютната форма”[9].

Всъщност, и схемата, и алегорията имат право на съществуване в изкуството. Но това, което според Шелинг е “същност и стихия на изкуството, неговата абсолютна форма”  е символът, символичното”[10].

След като видяхме, че символът е същност и стихия на изкуството и въплъщение на художественото произведение, време е да обърнем внимание и върху начина, по който самото изкуство бива конструирано, според представите на Шелинг.

Както вече беше посочено, да се конструира философски изкуството, значи да се конструира философски универсума, видян от автора като висше художествено творение. Във въпросното конструиране, “ключова роля играят антиномиите съзнателно-безсъзнателно и свобода-необходимост. Самият творчески акт и неговият краен резултат – художественото произведение – са осмислени като висш синтез на елементите, образуващи тези антиномии.” [11]

Следователно, художествената творба е сбор, синтез на противоположности, а необходимостта и свободата се отнасят по между си, както безсъзнателното и съзнателното. Ето защо “изкуството почива върху тъждеството на съзнателната и безсъзнателната дейност”[12], а съвършенството на художественото произведение “расте право пропорционално със степента, в която е изразено в него това тъждество.”[13]

Според Шелинг, изкуството става възможно и възниква благодарение на несъзнателни форми на мислене. Той разглежда безсънателната дейност като изначално тъждествена със съзнателната. Това тъждество намира израз в творенията на гения, където се разкрива най-пълното сливане на идеалното и реалното.

“Изкуството има това предимство пред философията, че довежда до (...) точката на абсолютно тъждество “целия човек такъв, какъвто е”, тъй като във всяко отделно художествено произведение напълно се снема раздвояването на противоположните (съзнателна и безсъзнателна, идеална и реална) дейности.”[14]

Именно такова “снемане на противоположностите” се наблюдава и в същността на символа, който единява, синтезира в себе си алегорията и схемата, и отъждествява проявите на идеалното (съзнателното) и реалното (безсъзнателното).

Както символът е тъждество на схемата и алегорията, така художественото произведение е синтез на съзнателната и безсъзнателната дейност. А това ще рече, че безсъзнателното е градивна частица от ядрото на символа, който пък – от своя страна – е “действената стихия на изкуството”. А именно изкуството е онова, което сродява символа с несъзнаваното – то е тяхната пресечна точка.

В крайна сметка, и символът, и несъзнаваното участват в синтезирането на противоположности (символ = схема-алегория; изкуство = съзнавано-безсъзнавано), благодарение на които те се свързват в едно ново тъждество.

Както би казал Шелинг -  “сега понятието за символичното е пояснено достатъчно чрез противоположността..,