Home Литература Ние и другите в Алековото творчество

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Ние и другите в Алековото творчество ПДФ Печат Е-мейл

НИЕ И ДРУГИТЕ, БЪЛГАРИЯ  И СВЕТЪТ  В  Алековото творчество

При възприемането на художествените творби неизбежно възниква проблемът за идентификацията. Поставят се въпроси доколко е възможно самоотъждествяването на читателя с някои от персонажите на една или друга творба, доколко то е търсено от автора и какви са последствията в нравствено-естетически, а понякога и в социален план.Подобни въпроси, занимаващи литературните изследователи, са особено актуални за творчеството на Алеко Константинов, което се отличава със засилена диалогичност, осъществяваща се на няколко равнища : писател – възприемател, творец – творение /“Бай Ганьо”/, герой – читател , герой – разказвач, герой – герой...Тази комуникативност  се дължи може би и на факта,че една част от произведенията на Щастливеца са възникнали във връзка с молба на негови приятели да материализира и по този начин да съхрани във времето своето сладкодумие / “До Чикаго и назад”/ . Всъщност Алековите творби до голяма степен са плод на авторовото общуване с хората и със света / в противовес на Кантовото обобщение, че изкуството е плод на необщителността /. А всяко общуване предполага срещата, а най-често и противопоставянето на позициите, които могат да бъдат изразени чрез личните местоимения “аз” / “ние”/ - “той”/ “те”/ .

Опозицията “ние” – “другите”  в творчеството на Алеко Константинов не може да бъде разглеждана , без да бъде уточнено съдържанието на тия две понятия. От една страна, това е различието между българи и чужденци. За разлика от предосвобожденските традиции в българската литература  обаче, тук липсва еднозначното противопоставяне  по линията “добро” / “наше”/  и “зло” / “чуждо”/. Наблюдава се последователен стремеж българското и чуждото да бъдат обективно  съпоставени и оценени . На едно друго, нравствено и духовно равнище, авторът, разказвачите от “Бай Ганьо”, героите – резоньори и предполагаемите съпреживяващи читатели  сформират групата на честните, съвестните, интелигентните “ние”, противостоящи на безнравствените,  безскрупулните, нискокултурните “те”. Друга характерна особеност на Алековото творчество е невинаги категоричното разграничение между “ние” и “другите”, дотолкова, доколкото “аз” понякога, макар и с болка открива, че някои от чертите на “другия” не са му чужди; че носи трагичната вина на родовата принадлежност към една общност, от която той /”другия”/  идва . На едно от тези равнища  Бай Ганьо е част от “своето”, българското, но на друго /морално-етично/ ниво този най-популярен герой от българската литература е от “чуждите” за разказвачите в творбата, за автора и за идентифициращия се с Алековата нравствена позиция читател.

Една изцяло диалогична творба, по своята същност, е пътеписът “До Чикаго и назад”.В комуникативни отношения влизат не само повествователят и читателят, но и отделни елементи на художествения текст : впечатленията от американската действителност / чуждото, новото/ и знанията, които пътуващият носи със себе си за Европа / своето, познатото/ ; любознателността и откритото за света съзнание на интелигентния български пътешественик и носителят на байганьовското начало и т.н. Диалогът е едно от средствата, чрез които търсещата личност споделя своите открития за света с другите . Именно по този начин Алеко разказва за българина и българското, ситуирани в една чужда и по- развита, в техническо отношение, страна. Личностното присъствие на пътеписеца ярко се налага чрез прямо и открито изразените пристрастия и преценки, със саморефлективността и емоционалната си ангажираност.

Алековото повествование в пътеписа е заредено с много свеж хумор и самоирония и в същото време се отличава със задълбочен анализ на взаимоотношенията между нас, българите, и чуждия свят. За разлика от популярния си герой Бай Ганьо / два от прототипите му впрочем , Ганьо Сомов и Айвазиян, са герои на “До Чикаго и назад”/ , туристът с деликатна и чувствителна душевност нееднозначно възприема другостта. Той си дава сметка за разминаването между културите, чиято жертва / както навсякъде по света/ става новопристигналият в чужда страна / да си спомним например “Глупаци в чужбина” на Марк Твен / .С добродушна самоирония в пътеписа са коментирани редица комични ситуации, в които попадат разказвачът и неговите спътници. Това са конфликти на неовладения етикет , които пътешественикът, преодоляващ не само географски, а и духовни разстояния, напълно осъзнава. Осъзнава и изолираността на своята малка страна в големия свят, където България е непозната / каквото и да пишат българските вестници/ --  случката с митническия чиновник в Ню Йорк, който никога не е чувал името на държавата ни. Но самокритичността на интелигентната личност не се изражда в комплекс за малоценност, който потиска аналитичната мисъл.

Духовният пътешественик си тръгва от Америка, след като е преживял и осмислил разнообразни и противоречиви впечатления. Отдавайки дължимото възхищение на монументалността и разнообразието в американската архитектура, на конкуренцията в стремежа към преуспяване, която е задължителен фактор за индустриалното и икономическо развитие, Алеко Константинов си дава сметка, че има нещо нечовешко в този забързан начин на живот, в тази показност и стремеж към успех на всяка цена, изместващи стойностното и акцентиращи върху външното благополучие, в това превръщане на хората не просто в машина за пари,а в чаркове на подобна машина, от която капят долари, отново влагани в нея – един порочен кръг – метафора , внушаваща безнадеждност. Не с подозрителността и безусловното отхвърляне на непознатото, присъщи на Бай Ганьо, а с аналитичността и обективността на интелигента се отличава позицията на разказвача в “До Чикаго и назад” .  Европейският пътешественик внушава, че другата страна на достойния за възхищение технически напредък е зависимостта, в която той поставя човешките същества – своите създатели. В текста тази идея е внушена чрез контраста между големината, количеството и динамиката, от една страна, и човешката “микроскопичност “ и уязвимост  -  от  друга. Освобождавайки се от робството, хората са си създали нов кумир – парите. Завладени от стемежа към материално благополучие, като самоцел, жителите на Новия свят като че ли  са забравили, че животът може да има по-висока цел, подменили са истинските ценности с илюзорни.

В стремежа си към обективност , добросъвестна оценка и анализ на фактите, Алеко Константинов не отминава и други достойни за възхищение страни от американския начин на живот, наред с гигантския технически напредък : редът по улиците, равноправието и доброто самочувствие, на което повечето американски граждани се радват, независимо от произхода и професиите си ; любезността и добрите обноски  / все неща, които в нашето отечество са рядкост/. Но чрез подмяната на някои устояли на времето духовни ценности с безусловната власт на капитала / все още непозната в добрата стара Европа /  се е изгубила връзката на обитателите на Новия свят с отечеството, от което някога са дошли праотците им. Светът на американците, макар и безкрайно интересен, е чужд и непонятен за родния пътешественик

Обединението и духовното единение между вечно делящите се на “ние” и “другите” хора е възможно само пред величието на природата  - видимото въплъщение на Бога, пред когото всички са равни. Бързайки към мечтаната цел – Ниагара , Щастливеца не престава да наблюдава хората около себе си и извисяващото въздействие, което им оказва природното чудо. Тук липсва противопоставянето на “аз”-а на останалите. Напротив, описанието на израженията на другите , благоговейно застинали при вида на “творението божие”, илюстрира и преживяванията на разказвача.

Но разказвайки за световното изложение, Алеко Константинов отново акцентира върху непреодолимите различия между прогресиращия технически свят и изостаналия в това отношение, почти примитивно изглеждащ на фона на другите, български павилион.Той снизходително е наречен от автора с умалителното съществително “дюкянче”. Чувството срам и тягостното впечатление на интелигентния български посетител се пораждат и от обстоятелството, че там се среща и с ниската култура, с балканската дребнава пресметливост  и прагматичен манталитет на Айвазиян и  Ганьо Сомов – прототипите на Бай Ганьо.

За популярния Алеков герой от десетилетия се водят спорове  - националното, балканското, социалното или универсалното преобладава в неговия образ – гениално хрумване на един творец с противоположна нравствена доминанта. Тези въпроси са породени от необходимостта да се уточнят обектите и субектите на идентификация, неизменно свързани  с понятията “ние” и “другите”.Художественият замисъл на този образ е толкова широкомащабен, че той съдържа в себе си всички тези аспекти, без да се препокрива с тях. Алековата творба съдържа разгърната алегория, в чиято основа е обобщение за българската обществено-политическа действителност в края на 19 век, /когато се разгръща  байганьовският тип поведение/ : “Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия  -- и всички решиха, че бай Ганьо е вече цял европеец”. Чрез алюзиите за чуждата помощ при освобождението от османското владичество, за конституцията по белгийски модел  и за сляпото подражателство на Европа още във встъплението Бай Ганьо се превръща в синоним на исторически определена национална и социална същност. Тази тенденция към типизиране се уравновесява от своеобразно митологизиране / Румяна Йовева/, т.е. надхвърляне на конкретното, достоверното чрез символно обобщение. Тайнството на преобличането е своеобразен ключ към желанието на героя да се представи за европеец и невъзможността да скрие истинската си природа. В това въведение, както и в паралелното му, завършващо първата част от произведението , твърдение “Европейци сме ние, ама все не сме дотам...” е заложена една от основните за Алековото творчество опозиции, инвариант на “ние” и “другите” – противопоставянето между българи и европейци. Както отбелязва Милена Цанева, Бай Ганьо пътува в материалното, но не и в културното пространство на Европа. Затова неговата комуникация с хората от другите държави е невъзможна, те не са способни да разберат мотивите за поведението на странния “черноок, чернокос, че даже и чернокож” българин. И той, от своя страна, отказва да вникне в техните мотиви на поведение, в тяхната същност, аргументирайки се с пренебрежителното: “знам ги аз тия” ; “Бай ти Ганьо не е прост”.

Колоритната собствена реч на героя, заедно с паралингвистичния език на жестовете, са сред най-изразителните похвати за изграждането на образа и за постигането на комичен ефект при представянето на опозицията “ние – другите “.Своеобразният стил на Байганьовата реч често се вплита и в стила на самото повествование, създава съответстваща на героя повествователна среда. “Езикът на Алеко Константинов в “Бай Ганьо, изтъква Цветан Минков, е освободен от всякаква книжност и изкуственост и диша с пэлнокръвния патос на битовата реч”. Писателят изобилно използва фразеологизми, звукоподражателни думи, междуметия, изграждащи колоритната речева характеристика на персонажа : “Имал си бол пари – платил си я”, “знаеш, алъш-вериш е то, не е шега...”, “Бре! Килимчето ми...”; “Ц...ц...ц”; “Браво! Е-е-ех!...Има си хас!”В езика на Бай Ганьо словотворческият гений на народа съжителства с примитивизма и грубия натурализъм, в този смисъл само условно може да се приеме за представителен по отношение на българското.

В полупряката реч авторът облича в думи предполагаемия смисъл в постъпките и жестовете на персонажа: “... бай Ганьо при тоя въпрос погледва с дяволска усмивка Иречека, като че ли иска да му внуши своя възглед за жените : “ А бе жена нали е, какво ще приказваш с нея?” / “Бай Ганьо у Иречека” --  разказ, който е сред най-представителните по отношение на проблема “ ние и другите” / ;”бай Ганьо се облещил насреща му и му отговаря също със знакове : “санким, кого ще уплашиш” / “Бай Ганьо в операта”/. Фактът, че неговите спътници българи безпроблемно тълкуват жестовете и действията му, макар и да ги заклеймяват, може да се възприеме като показателен за изконно заложеното общо помежду им. Затова изследвайки българското в образа на главния герой,  не бива да се пренебрегва фактът , че всъщност в цялата творба българи са опозиция на малокултурното, просташко байганьовско поведение.

Във връзка със своеобразната композиция на творбата / “разказ в разказа”/ това са  младите интелигенти от “Весела България”, които разказват преживелиците си с общоизвестния техен сънародник. По този начин чрез сложно посредничество е представена основната за първата част на творбата дисхармония между поведението на ориенталския пътешественик и цивилизованата европейска среда, сред която е попаднал. Младите санародници споделят впечатленията си от реакциите на чужденците, присъстващи на “подвизите” на Бай Ганьо . В разказа “Бай Ганьо в банята” две синонимни думи в метафорична употреба – “вцепенените” и “окаменяха”, създават представа за въздействието на ориенталския тип поведение над възпитаните и педантични немци: “Снопове пяна бризнаха нагоре и се посипаха по главите на вцепенените от учудване немци...Немците окаменяха на местата си”.

Обикновено разказвачите споделят не само своите наблюденията, но и тягостните си преживявания, поради които дори понякога историите остават недовършени. По този начин всички те – като съградители на “единния епически аз”, изразяват една важна страна от амбивалентното авторово отношение към суверенния му герой – неудобството, срама на младия интелигент ,  усвоил етикета на една по-цивилизована среда, който обаче не може напълно да се дистанцира и отрече от своя съотечественик. В разказа “Бай Ганьо в Дрезден”  българските студенти напразно се опитват да извинят скандалното поведение и неадекватния външен вид на сънародника си с неочакваността на трагичното известие. Единият от студентите е “потънал от срам”, другият умолява, оглушен от “бликналата в главата му кръв”. “Ние се провалихме окончателно” коментира разказвачът абсурдната ситуация, в която сънародникът му започва да раздава носни кърпи “за бог да прости”, миг след като се е изсекнал с пръсти на земята. Интелигентните, възпитани млади хора са едно от доказателствата, че българинът може да се приобщи към европейската култура. Ако, разбира се, подобна цел не издава и дълбоко заложени в народопсихологията комплекси . Защото често опознаването на другия и стремежът към  другия крият риска от загубата на отличителното, същностното, заложено в понятието “ние”. Чрез пътеписа “До Чикаго и назад” Алеко Константинов вече е показал , че за него опасността от омаловажаване на родното не съществува. Но в “Бай Ганьо”  той изследва обратната страна на ниското национално самочувствие – безочливото, безогледно преекспониране на различното, зад което също се крие комплекс за малоценност.

Националноообобщителният аспект на художествения тип достига кулминацията си в разказа “Бай Ганьо на изложението в Прага”. В текста думите “българин” и  “българи” , почти без какъвто и да било преход, се редуват с придобилото значение на нарицателно име Бай Ганьо : “ Охо! Българинът не е прост! Дето имаше възможност, бай Ганьо не пропускаше случай да уязви сърбите, да им напомни Сливница...” ; “А маджарите – смях ! Знаеха – българи туристи!” / по повод на “побългарените” нови вагони/ . Разказвачът дава директен емоционален израз на преживяванията си, свързани с невъзможността /въпреки наличието на искрено желание / напълно да се дистанцира от своя сънародник . Формален знак за това нежелано приобщаване е употребата на личното местоимение в 1л. мн.ч. : “Кръв се хвърля в главата ми от срам, като си спомня поведението, което ние държахме при тая първа среща” / част от българските туристи дори не намират за нужно да заплатят за файтоните, които така радушно са им осигурили чешките домакини /. Първоличното местоимение “ние” всъщност имплицитно присъства в цялата първа част на творбата, като израз на саморефлективното съзнание на автора, че всеки от нас, българите, носи у себе си по нещо от Бай Ганьо. И това е част от проблема “ние и светът”. Освобождаването от байганьовските наслоения е въпрос на осъзнаване и на решение за промяна.

В същото време – чрез поведението и възгледите на отделните разказвачи, авторът показва и другата -- истинската , духовната същност на българското. По свой начин и Алеко, подобно на известния народопсихолог Иван Хааджийски, пише своята “Оптимистична теория за българския народ”, показвайки образа на Бай Ганьо като рожба на конкретна историческа действителност  и на олределен парвенюшки манталитет, а не като проява на българския характер. Според Румяна Йовева Бай Ганьо е еднакво далеч  и от националното, и от европейското. Едното е изгубил в стремежа си към социално проспериране, до другото така и не е успял да се добере. Известно е и обобщението на Владимир Василев, че попрехвълили границата, народните добродетели у Алековия герой са се превърнали в “отрицателни същини” пестеливостта в скъперничество, скромността и свитостта – в затваряне в кожата си и подозрителност ; откровеността и смелостта – в нахалство и арогантност ; примитивните и чисти понятия у народа за хубавото – в дебелашко отричане на всичко по-изискано ; грижата на българина засебе си и за челядта си – в безогледна алчност. Разбира се, добродетелите у Бай Ганьо трябва да се търсят само в деформирания си вид. Лишени от обективност са мненията за “нещо положително и витално” у него или твърденията, че байганьовщината е “бронята на българскиянационален дух”.

В контекста на проблема “ние и другите “ в Алековата творба е изявена и гледната точка на главния герой, но неговата самооценка по правило се разминава с оценката на околните и с обективното съдържание на самата ситуация. Той често се самодискредитира чрез речта си в опита си “да се препоръча” пред другите: “Ама на! Срамежлив съм си от малък.../ Я си дай табакерата, ти пушиш хубав тютюн. Ивановият хич не го бива, на махорка мирише.../” / “Бай Ганьо в двореца”/. Границата между неосъзнатото натрапничество и дебелоочието в поведението на българския турист обикновено е доста крехка. У Иречек Бай Ганьо представя за израз на  любезност и уважение желанието си да се нахрани и пренощува за чужда сметка. Но понякога самонадеяното поведение на пристигналия в чужбина българин е следствие от неосъзнат стремеж към психологическа компенсация. Крещейки “Булга-а-р!” в банята, той “избива комплекси”, присъщи на голяма част от сънародниците му, и се поддава на илюзията, че чужденците му се възхищават. У Иречек нахалството на българина е съчетано и със смешни опити да се покаже като възпитан човек: “Ах, пърдон, извинете, уцапах ви бохчата...”/. Дори след  краткотрайното смущение, когато обиденият бръснар изразява презрението си към скъперничеството му, БайГаньо все пак си взема рестото / “Бай Ганьо на изложението в Прага”/. По всяка вероятност обаче точно тази страна от прокрадващата се в поведението на героя /недоубита от “келепирджилъка”, едва доловима / чувствителност, е дала основание за публицистичното отстъпление, в което Алеко изразява надеждата си, че при промяна в средата и във възпитателите Бай Ганьо би могъл да стане по-добър...

На сюжетно равнище позицията на разказвача във връзка с проблема “ние и светът “ никъде не се сблъсква пряко с позицията на героя. Но оценка се съдържа в самото структуриране на творбата, както и в акцентите на отделните разкази. Алеко с болка преживява унижаващото националното ни достойнство поведение на свои сънародници от типа на Бай Ганьо. Но авторовото отношение е представено , както се спомена по-горе, опосредствено – чрез разказите на отделните байганьови спътници.Младите интелигентни българи почти не се опитват да въздействат на сънародника си . Като негови нравствени и културни антиподи, за тях е невъзможно, а и под достойнството им да слязат до неговото ниво. Дистанцирайки се напълно от него, те все пак духовно надмогват унижението и срама ; побеждават иначе непоклатимия в своето нагло могъщество Бай Ганьо. Това обаче става, както изтъква Стефан Елевтеров, не в сферата на битово—всекидневното , а на духовното – там, в царството на чистия безкористен смях, в шумната компания на “Весела България”, където моралната присъда над героя не може да бъде обжалвана. Там Бай Ганьо не може да поучава , назидава и отрича – “ учените “, чужденците, “другите”.

Нравственото разграничаване, наред с националното /второто равнище на проблема “ние и другите” /, присъства в първата част на “Бай Ганьо” чрез противопоставянето между главния герой и разказвачите. Тази опозиция става водеща във втората част на произведението, където прерасналата в цинизъм  арогантност на “господин Балкански “ се разгръща на българска земя. Дисхармонията във втората част на творбата, както изтъква Румяна Йовева, вече е свързана не с етикета, а с етиката. Това се отразява на композицията и на начина, по който присъства повествователят. Той вече не е “размножен” на отделни разказвачи, чието участие е инсценирано, въведено в сюжета като “поддържаща роля” за разгръщането на Байганьовия образ. Тук , а и в Алековите фейлетони “Разни хора, разни идеали”, ролите като че ли са разменени. От позицията на “ние”, разумните, практичните, успяващите, се изрича нетърпяща възражение присъда към “другите” – “ветрогонците” от типа на Иваница Граматиков / “Бай Ганьо прави избори”/ и племенника, който е “тръгнал да оправя света”, вместо да уреди живота си / “Разни хора, разни идеали”, ІV фейлетон /.

Като един от аргументите за високото си самочувствие Бай Ганьо изтъква своето пребиваване в Европа, общуването си с ценности, които неговите достойни за съжаление сънародници не познават / “живи да ви оплача аз вас!”/.Всъщност българският турист е донесъл в родината си само опакото на европейскат цивилизация, деформирания й образ . Разказите от втората част на “Бай Ганьо” и фейлетоните на Алеко Константинов  разкриват различни аспекти на този деформиран образ.

На пръв поглед ясна и категорична, позицията на Алеко Константинов по проблема “ние и другите” е сложно и многоаспектно представена.” Ние”, това са българите, но в своите различия , които нерядко ги изправят едни срещу други в нравствен план, превръщат една част от тях в “други”. А “другите” – чужденци , въпреки че не отговарят на идеализираните  представи , родени от нравствения максимализъм на Щастливеца, са отишли много по-напред  в своето икономическо и културно развитие. Но това не се отнася в пълна степен за тяхната нравственост и духовност за ценностите, които изповядват. Може би затова повечето от значимите Алекови творби остават незавършени. А и творчеството му, като цяло, оставя впечатлението за отворен финал. Проблемът “ние и светът “ остава открит, не по-малко актуален и днес, отколкото е бил в Алековата съвременност.Бай Ганьо като художествен и житейски тип

Увод: Няма по-жив и заедно с това така нееднозначно възприеман литературен герой в българската културна действителност като Бай Ганьо. Тълкованията на този художествен образ срещат и противопоставят различни, и често пъти непримирими, гледни точки. Националното или социалното; индивидуалното или общочовешкото преобладава в този художествен тип, сътворен в края на XIX век, но предизвикващ дискусии и днес? Мит или реалност е Бай Ганьо?

Интересен е фактът, че неговият създател Алеко Константинов подхожда към собственото си творение като към суверенна, независима от авторовата воля, личност. Като че ли писателят е само посредник между Бай Ганьо и читателите. Това впечатление се допълва и от обстоятелството, че повествователят в творбата “говори” от името на различни разказвачи (младите интелигентни спътници на Бай Ганьо в чужбина), но всъщност позицията му се отличава с вътрешна цялостност и непротиворечивост; с еднинна нравствена и художествена концепция. И тази концепция е неотделима от доминантите в светогледа и нравствеността на Алеко Константинов, които са ярко противоположни на съответните доминанти на неговия герой.

Теза: Според сполучливото обобщение на проф. Шишманов, чрез Бай Ганьо Алеко си е изградил негативен автопортрет, в който всички добродетели на светлата личност на Щастливеца са се превърнали в нравствени недостатъци и пороци. В същото време писателят не е останал при единичната случка, пресъздавайки отделни случаи на поведение, които противеречат на неговите възгледи за добро възпитание и етичност. Алеко Константинов (както отбелязва Стефан Елефтеров) е потърсил по-дълбоката типологична основа в поведението на своите прототипи (Ганьо Чолаков, Ганьо Сомов, Айвазиян, Бончо Раданов и т.н.). По този начин е създал не просто забавен персонаж, а литературен тип, обобщаващ редица национални, социални и общочовешки черти. Разпознавайки житейския тип (носителя на байганьовското), писателят е изградил негов ярък художествен еквивалент с помощта на хиперболата, карикатурата, иронията, сарказма. Бай Ганьо Балкански е художествено обобщение на недостатъците на примитивния ориенталски новобогаташ. В Европа поведението му скандализира с неусвоения етикет, а в България – с отсъствието на каквато и да било етичност във  взаимоотношенията с другите.

Док. част 1. Алековата творба започва с разгърната алегория, в чиято основа е обобщението за българската обществено-политическа действителност в края на XIX век – когато се разгръща байганьовският тип поведение и манталитет: “Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец”. Чрез алюзиите за чуждата помощ при освобождението от османското владичество, за конституцията по белгийски модел и за сляпото подражателство на Европа още във встъплението Бай Ганьо се превръща в синоним на исторически определена национална и социална същност. Тази тенденция към типизиране се уравновесява от своеобразно митологизиране (Р. Йовева), т.е. надхвърляне на конкретното, достоверното чрез символно обобщаване. Тайнството на преобличането е своеобразен ключ към желанието на героя да се представи за европеец и към невъзможността да скрие истинската си природа.

2. Особената композиция на творбата (“разказ в разказа”) има за свое логическо основание  общоизвестността на личността, за която ще се разказва и която е представителна за определен житейски тип, предизвикващ неодобрението и присмеха на младите интелигентни разказвачи : “ – Хайде всеки от нас да разкаже нещо за бай Ганя”. А в смисловата подцялост, озаглавена “Бай Ганьо в банята”, персонажът е разпознат благодарение на присъщи на житейския тип особености – нечистоплътността и новобогаташката самонадеяност. Когато лъхащият от далече “на кисело”, макар и “по европейски” облечен, българин със завидно самочувствие се представя на своя сънародник, студентът веднага се досеща кой разговаря с него. Младият човек коментира пред приятелите си, на които разказва случката: “Нямаше нужда да ми казва, че е Ганьо” (като че ли още преди Алеко да напише своята творба, името на героя му е било нарицателно за простащина). Така в самия художествен текст се съдържа потенциалният заряд на онзи единствен по рода си случай в националната ни култура, когато литературният герой не само се превръща в нарицателно име, но привлича и нови явления от извънтекстовата реалност.

3. а) Отделните разкази в “Бай Ганьо” са обединени по т. нар. цикличен принцип. Общ сюжет, в класическия смисъл на тази дума, липсва; трудно могат да бъдат открити и някакви причинно-следствени връзки между отделните епизоди, особено в първата част. Но всички те са подчинени на логиката на един сатирично изграден художествен тип. Образът на Бай Ганьо е лишен от психологизъм и многопластовост, защото е създаден по линията на определена нравствена доминанта. Но въпреки наличието на предварително изградена концепция, авторът не “дирижира” явно постъпките на героя си – оставя го да се саморазкрива в съответствие със ситуациите, в които попада, и на това се дължи усещането за естественост, за “живост” на персонажа.

От голямо значение за колоритността на художествения образ е и портретното описание, в което авторът акцентира на надмощието на физическото над духовнто, а по отношение на облеклото – върху ориенталското, което влиза в дисхармония с европейския начин на обличане и поведение. За пръв път физическият портрет на героя е представен в разказа “Бай Ганьо в банята” , през погледа на Стойчо: “един широкоплещ, черноок, чернокос и даже чернокож господин...” Колоритният български турист обикновено е с ботуши, с калпак и бастун и дори под редингота си носи широк червен пояс. Прозрачна е и алюзията за скритата под стремежа да мине за европеец ориенталска природа на героя.

б) Художественият замисъл не предполага нито подробна биографична мотивация на Байганьовото поведение (загатнат е само произходът на имотите му), нито задълбочен психологически анализ на неговите подбуди. Обратният подход би се оказал в несъответствие със своеобразната отчужденост на повествователя от персонажа (която се дължи на споменатата вече противоположност между нравствените доминанти на двамата). Верен на принципа си за “ненамеса” в постъпките на своя герой и за дистанцирано “посредничество” между него и читателя, повествователят изразява индиректно своята позиция в иронично “съпричастие” и “разбиращо” обяснение на постъпките му: “Бай Ганьо от бързина, види се, беше забравил да тури в дисагите закуска” ( и в следващия сюжетен момент практичният “разсеян” българин е уловен да похапва от храната на спътниците си). Другаде разказвачът с ирония твърди, че Бай Ганьо “от любопитство” не пропуска случай да опита “иностранните продукти” (“Бай Ганьо на изложението в Прага”).

в) Колоритната собствена реч на героя, заедно с паралингвистичния език на жестовете, са сред най – изразителните похвати за изграждане на образа и за постигането на комичен ефект. Своеобразният стил на Байганьовата реч често се вплита и в стила на самото повествование, създава съответстваща на героя повествователна среда. “Езикът на Алеко Константинов в “Бай Ганьо”, изтъква Цветан Минков, е освободен от всякаква книжовност и изкуственост и диша с пълнокръвния патос на битовата реч.” Писателят изобилно използва фразеологизми, звукоподражателни думи, междуметия, и много турцизми, изграждащи колоритна речева характеристика на персонажа: “Имал си бол пари – платил си я”, “аз, знаеш, не си поплювам, пооблещих му се насреща...”, “знаеш, алъш-вериш е то, не е шега...”; “Бре! Килимчето ми.”, “Ц...ц...ц”, “Браво! Е-е-ех!... Има си хас!” В езика на Бай Ганьо словотворческият гений на народа съжителства с примитивизма и грубия натурализъм. Повествователят дори е принуден да се извини пред читателите заради своя герой: “ако ти можеш да изобразиш бай Ганя без цинизми – заповядай!”.

г) В полупряката реч авторът облича в думи предполагаемия смисъл в постъпките и жестовете на персонажа: “...бай Ганьо при тоя въпрос погледва с дяволска усмивка Иречека, като че ли иска да му внуши своя възглед за жените: “А бе жена нали е, какво ще приказваш с нея?” (“Бай Ганьо у Иречека”); “бай Ганьо се облещил насреща му и му отговаря също със знакове: “санким, кого ще уплашиш” (“Бай Ганьо в операта”).

4. а) В първата част на Алековата творба е акцентирано върху дисхармонията между Бай Ганьовото поведение и цивилизованата европейска среда. Това е представено чрез сложно посредничество. Младите разказвачи споделят впечатленията си от реакциите на чужденците, присъстващи при “подвизите” на Бай Ганьо. В разказа “Бай Ганьо в банята” две синонимни думи в метафорична употреба - “вцепенените” и “окаменяха”- създават представа за въздействието на ориенталския тип поведение над възпитаните и педантични немци: “Снопове вода бризнаха нагоре и се посипаха по главите на вцепенените от учудване немци... Немците окаменяха на местата си”.

б) Често разказвачите споделят не само наблюденията си върху реакциите на околните, но и своите лични преживявания. По този начин всички те изразяват една важна страна от амбивалентното авторово отношение към суверенния му герой – неудобството, срама на младия интелигент, усвоил етикета на една по-цивилизована среда, който обаче не може напълно да се дистанцира и отрече от своя съотечественик. В разказа “Бай Ганьо в Дрезден” българските студенти напразно се опитват да извинят скандалното поведение и неприличното облекло на сънародника си с неочакваността на трагичното известие. Единият от студентите е “потънал от срам”, другият умолява, оглушен “от бликналата в главата му кръв”. “Ние се провалихме окончателно” – коментира разказвачът абсурдната ситуация, в която сънародникът му започва да раздава носни кърпи “за бог да прости”, миг след като се е изсекнал с пръсти на земята.

5. Национално-обобщителният аспект на художествения тип достига кулминацията си в разказа “Бай Ганьо на изложението в Прага”. В текста думите “българин” и “българи” почти без какъвто и да било преход се редуват с придобилото значение на нарицателно име Бай Ганьо: “Охо! Българинът не е прост! Дето имаше възможност, бай Ганьо не пропущаше случая да уязви сърбите, да им напомни Сливница...”; “А маджарите – смях! Знаеха – българи туристи!” (по повод на “побългарените” нови вагони). Разказвачът дава директен емоционален израз на преживяванията си, свързани с невъзможността (въпреки наличието на искрено желание) напълно да се дистанцира от своя сънародник. Формален израз на това приобщаване е първоличното местоимение “ние”: “Кръв се хвърля в главата ми от срам, като си спомня поведението, което ние държахме при тая първа среща” (част от българските туристи дори не намират за нужно да заплатят за файтоните, които така радушно са им осигурили чешките домакини). Първоличното местоимение “ние” всъщност индиректно присъства в цялата първа част на творбата, като израз на саморефлективното съзнание на автора, че всеки от нас – българите, носи у себе си по нещо от Бай Ганьо и това е част от проблема “ние и светът”. Освобождаването от байганьовските наслоения е въпрос на осъзнаване и на решение за промяна. В същото време – чрез поведението и възгледите на отделните разказвачи авторът показва и другата – истинската, духовната, същност на българското. По свой начин и Алеко, подобно на известния народопсихолог Иван Хаджийски, пише своята “оптимистична теория за българския народ”,  показвайки образа на Бай Ганьо като рожба на конкретна историческа действителност и на определен парвенюшки манталитет, а не като проява на българския характер. Бай Ганьо е еднакво далеч и от националното, и от европейското. Едното е изгубил в стремежа си към социално проспериране, а до другото така и не е успял да се добере.

Известно е и обобщението на Владимир Василев, че попрехвърлили границата, народните добродетели у Алековия герой са се превърнали в “отрицателни същини”: пестеливостта в скъперничество, скромността и свитостта в затваряне в кожата си и подозрителност; откровеността и смелостта – в нахалство и арогантност; примитивните и чисти понятия у народа за хубавото – в дебелашко отричане на всичко по-изискано; грижата на българина за себе си и за челядта си – в безогледна алчност. Разбира се, добродетелите у Бай Ганьо трябва да се търсят само в деформирания си вид. Лишени от обективност са мненията за “нещо положително и витално” у него или твърденията, че байганьовщината е “бронята на българския национален дух”.

6. В текста на Алековата творба е изявена и гледната точка на главния герой, но неговата самооценка по правило се разминава с оценката на околните и с обективното съдържание на самата ситуация. Той често се самодискредитира чрез речта си: “Ама на! Срамежлив съм си от малък...(Я си дай табакерата, ти пушиш хубав тютюн. Ивановият хич не го бива, на махорка мирише!)” (“Бай Ганьо в двореца”). Понякога се губи границата между неосъзнатото натрапничество и дебелоочието в поведението на българския турист. Например посещението у Иречек, където търговецът на розово масло  представя като израз на любезност и уважение  желанието си да мине за чужда сметка (защо ще си дава парите за ресторанти и хотели!) . Но понякога самонадеяното поведение на пристигналия в чужбина българин е следствие и от стремежа му към психологическа компенсация на някаква неувереност, която бегло се прокрадва в съзнанието му. Крещейки “Булга-а-р!” в банята, той “избива комплекси”, присъщи на голяма част от сънародниците му, и се поддава на илюзията, че чужденците му се възхищават. У Иречек пък настъпателното  нахалство на Бай Ганьо е съчетано със смешни опити да се препоръча за цивилизован (“Ах, пърдон, извинете, уцапах ви бохчата...”). Но разколебаното понякога самочувствие и едва прокрадналото се, неосъзнато усещане за малоценност не означават решение за промяна. Дори след краткотрайното смущение, когато обиденият бръснар изразява презрението си към скъперничеството му, Бай Ганьо все пак си взема рестото (“Бай Ганьо на изложението в Прага”). По всяка вероятност обаче, точно тази страна от прокрадващата се в поведението на героя (недоубита от “келепирджилъка”, едва доловима) чувствителност, е дала основание за публицистичното отстъпление, в което Алеко изразява надеждата си, че при промяна в средата и във възпитателите Бай Ганьо би могъл да стане по-добър.

7. На сюжетно равнище позицията на повествователя никъде не се сблъсква с позицията на героя. Но оценката се съдържа в самото структуриране на творбата, както и в акцентите на отделните разкази. Алеко с болка преживява унижаващото националното ни достойнство поведение на свои сънародници от типа на Бай Ганьо. Но авторовото отношение е представено опосредствено – чрез разказите на отделните спътници на забележителния български турист. Младите интелигентни българи обаче почти не се опитват да въздействат на вездесъщия си “всезнаещ” сънародник. Като негови нравствени и културни антиподи, за тях е невъзможно, а е и под достойнството им да слязат на неговото ниво. Дистанцирайки се напълно от него, те все пак духовно надмогват унижението и срама; побеждават иначе непоклатимия в своето нагло могъщество Бай Ганьо. Това обаче става не в сферата на битовото, всекидневното, а на духовното – там, в царството на чистия безкористен смях в шумната компания на “Весела България”, където моралната присъда над героя не може да бъде обжалвана. / Стефан Елевтеров/. Там Бай Ганьо няма думата, за да назидава, да поучава и дава своята категорична парвенюшка оценка на “учените”.

8. а) След изчерпването на темата “ние и светът” явлението, т.е. байганьовщината, е “изследвана” в България. С промяната в мястото и във времето (след като българският новобогаташ вече е “изръшнал” много свят), се променят и условията за изява на персонажа и естеството на неговите постъпки.Тук в поведението на Бай Ганьо не се забелязва и отсянка на разколебано самочувствие или желание да се съобрази с етикета на чуждата, непозната нему култура. Дисхармонията във втората част на творбата, както отбелязва Румяна Йовева, вече е свързана не с етикета, а с етиката. И това се отразява дори на композицията и на начина, по който повествователят присъства в творбата. Той вече не е “размножен” на отделни разказвачи, чието участие е инсценирано, въведено в сюжета като “поддържаща роля” за разгръщането на Байганьовия образ.

б) Втората част на творбата, макар че започва пак с разказана в приятелския кръг случка, в много по-голяма степен създава усещането за непобедимост на примитивизма, наглостта, безочието, цинизма. Те са се превърнали в обществена сила, на която не може да се противопостави дори разтоварващият и “лекуващ раните” дружески смях на младите интелигентни българи (изключение прави само първият разказ – “Бай Ганьо се върна от Европа”). Духовният отпор срещу байганьовщината става все по-малко осезаем, създава се внушение за самобитност и незащитимост на доброто. Злото е редуплицирано[1] чрез образите на Байганьовите съмишленици и помощници – Дочоолу, Бочоолу, Гуньо адвокатина, Данко Харсъзина (имена, асоцииращи се с анахронизма на-току що отхвърленото турско иго). На равнището на художествения сюжет единственият опит за противопоставяне срещу безнравствеността в обществения живот е свързан с образа на Иваница Граматиков (художествен двойник на Алеко Константинов – също неудачно кандидатирал се в предрешените от политическите му противници избори). Логиката на сатиричната доминанта предопределя решението на повествователя да напусне, макар и за малко, позицията си на дистанцираност и да даде директен израз на своята болка в “Писмото до Граматикова” : “Народът, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, роб...И пак този народ е клет и нещастен, трижд нещастен...Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си?...” Риторичният въпрос акцентира на чувството за безнадеждност, на безизходицата в българския обществен живот в края на XIX век.

в)  Бай Ганьо се превръща в художествено въплъщение на чертите на проспериращата политическа личност, която не подбира средства в стремежа си към власт. Страшен и практически непобедим става някогашният самонадеян, но дълбоко в себе си неуверен пътешественик в Европа. Алеко Константинов не си е поставил за цел да изследва причините, психологическите предпоставки за превъплъщението на безобидния хитричък простак в безогледен политиканстващ парвеню. Акцентът в художествената типизация е изместен към социалната роля, която е в състояние да си присвои един примитивен, посредствен човек, за да компенсира онова, което му липсва и да се издигне в обществената йерархия.

Според Балзак, властта не променя човека, тя придава величие само на великите. При Бай Ганьо тя “заостря” неговите нравствени недостатъци и пороци.

г) Като един от аргументите за високото си самочувствие Бай Ганьо изтъква своето пребиваване в Европа, общуването си с ценности, които неговите достойни за съжаление сънародници не познават (“живи да ви оплача аз вас!”). Всъщност българският турист е донесъл в родината си само опакото на европейската цивилизация, деформираният й образ. Разказите от втората част на цикъла разкриват различни аспекти на този деформиран образ. Хиперболата и гротеската само подчертават уродливото в житейската първооснова на пресъздадените събития. В “Бай Ганьо се върна от Европа” акцентът е поставен върху политическото хамелеонство. Комичният ефект се дължи главно на самодискредитирането на Бай Ганьо и другарите му чрез диалога, който водят. Оценките за личността на вече падналия Стамболов в адресираната до царя резолюция светкавично биват заменени с противоположните (“...вместо “человека” ще турим “свирепия звяр”, ”не, по-добре тури “бясното чудовище”; “...А пък аз мисля да турим “Геена огненная...”; “По-добре да турим “мръсния кръволок”). Градацията подчертава не само войнстващия примитивизъм на депутацията, но и цинизма й, който намира израз и в реплики като: “Сега да обърнем наопаки” и “11000 видни граждани! Ха-ха-ха-ха! Махни хилядите, колко остава?” Гротескното в байганьовщината и деморализиращата й роля в българския политически живот са заострени в разказа “Бай Ганьо прави избори”, в който се чувства интертекстуалната връзка с Алековото фейлетонно творчество, особено с “По “изборите” в Свищов”. Христоматийната Байганьова закана “Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара!” характеризира безскрупулността на устремените към властта хора във всяко кризисно време, когато стойностите сменят местата си и обществените пластове се разместват. Не е отмината и продажността на печата, от която Алеко, общественикът, има преки впечатления, отразени във фейлетоните “Сеятели на рабски чувства” и “Що значи “народът ликува”. И в “Бай Ганьо журналист” писателят разобличава циничното преобръщане на събитията, замяната на истината с полуистини или с откровени лъжи, дискредитирането от съдържание на понятия като “свобода”, “демокрация”, “народно величие”, “народът ликува”. В устата на Бай Ганьо Алеко влага думи, които макар и в заострена форма, обобщават “принципите” на продажната безскрупулна журналистика: “Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда!) па псувай наляво и надясно.”

д) В България демонстрираната от Бай Ганьо пред Иречек политическа “платформа” е приведена в действие: “...келепир има в тия работи...” За байганьовци участието в политиката е само средство за постигане на лично благоденствие. Безответен остава Алековият въпрос дали има кой да съживи “триж” нещастния народ и да го поведе след себе си. Обобщавайки в образа си безогледното користолюбие и неудържимия стремеж към властта, Бай Ганьо принадлежи не само на времето, в което е създаден. Предпоставки за живота и дълговечността му се съдържат както в отворения финал на творбата, така и в съдбата на неговия автор. Големият български карикатурист Илия Бешков пише, че в никое друго наше литературно произведение няма такава съдбовна връзка между автор и герой. Едва ли е случайно, че най-живият образ в нашата култура е Бай Ганьо, както не е случайно раждането на Дон Кихот в Испания. В този смисъл лекомисленият смях над похожденията на знаменития българин, без размисъл над подтекста, би бил проява на опасно самоуспокоение.

IV Заключение: В образа на своя герой Алеко Константинов е обобщил характерни черти и постъпки, присъщи на житейския тип, който от Алековата съвременност до днес определяме като байганьовски. Но тъкмо защото образът на Бай Ганьо е плод не само на наблюдателност и аналитичност, но и на изключително интуитивно прозрение, той се превръща в безсмъртен художествен тип, чиито значения непрекъснато се обогатяват. А едноименната творба запазва отворения си финал и възможността да бъде “дописвана”, допълвана с вариации на байганьовско поведение и световъзприятие, присъщо на синовете, внуците и правнуците на знаменития Алеков герой.

 

 

 



[1] редуплицирано - размножено

 

WWW.POCHIVKA.ORG