Joomla Software solutions Template

Payday loan

Димитър Михайлов

„НОЩ" - СИМЕТРИЧНИЯТ СВЯТ НА ПОЕТА

Яворовата поема „Нощ" оставя у четящия впечатление­то за необозримост на цялото, внушава представата за един не само безкраен, но и неорганизиран свят, за свят без гра­ници. На емоционално-психологическо равнище четящият като че ли е изправен пред пълен логически отказ от рацио­налното възприемане на текста.

Не е така обаче, ако си поставим непременната задача да търсим логика в целия текст с цел да определим законите, по които се гради неговата структура, и да открием елемен­тите, съставящи цялото. Тогава с радост, макар че може да се окаже прибързана тази радост, бихме „открили", че структурата на поемата е твърде проста и логична. Изгра­дена е от три основни части, рамкирани от въведение и епи­лог. Трите части на творбата са обособени дори графично - с двуредови тирета, които лесно прескачаме при четенето, „грабнати" от високия емоционален градус на текста. А все пак трябва да забележим, че тези тирета-граници започват от средата на един стих и завършват до средата на следва­щия. Тоест, те са своеобразен анжамбман на нещо неказано (което не би могло и да се каже с думи), а текстът след тях отвежда към друг смисъл, към друго състояние, пренася в друга плоскост и в друго време от тези на преживяванията на изповядващия се герой на поемата. Те са внезапно прес­качане от едно състояние в друго, полюсно противополож­но не толкова по смисъл, колкото по степен на обективност и вероятност на това състояние. Тиретата-граници са и тирета-преходи.

Всяка отделна част също се гради по своя вътрешна ло­гика, по която развива и самостоятелен „сюжет". В първата част е показана драмата на разединения от родината и зато­ва виновен пред нея българин. Неговата вина е някак изна­чална, безпричинно зададена. Страдащ от своята нецялост („в душата хаос и тревога"), героят разбира адските стра­дания на разпокъсаната родина. И сам стремящ се към вът­решна хармония, той се кълне пред нея: „ с кръвта си кръст ще начертая ". И този кръст не само ще свърже в едно раз­късаните географски части на родината, но и „ на дух свобо­ден/всегдашния ще бъде път ". Кръстът е знак за събиране, знакът на осъществената хармония. Но за героя той извед­нъж се оказва невъзможен.

Втората част подробно инсценира срещата на лиричес­кия герой с „една Звездица", наречена още и „мечта на моите мечти ", която постепенно придобива визуалния об­раз на каещата се жена-блудница. Сливането на героя с мечтата-блудница, или може би с мечтата любима (предел­ната условност на текста дава възможност за различни тъл­кувания; друг е въпросът дали те са значещи) ще пречисти и двамата от събраната в гърдите им „ отрова люта " и те ше идат „там", „далеч от хората, в гори,/в море широ­ко", за да направят вечен този свой мигновен вътрешен рай. Тази идея също се оказва обречена.

Третата част е белязана в най-голяма степен със знака на обстоятелствеността. В нея е разказана и показана пластич­но една смърт. Но преди това героят ще се види потънал в „хладен гроб", на който последователно ще жалят, ще на­реждат и зоват майката, „една душа" и родината.

Въведението на поемата (първите две строфи) и епило­гът (от последното графично разделяне с тирета до края) изпълняват функцията на време-пространствена рамка, ко­ято формално събира трите части в едно, обединява ги, ситуира по място (в стая) и по време (здрач, нощ, разсъмване) поемното „действие". Отделни елементи от тази рамка се появяват (или се намеква за тях) и при преходите между трите основни части.

От друга страна всяка от частите има своя структура - можем да я наречем структура на плавния преход. Започва с въведение, което превежда героя (и читателя) от реално изобразената от рамката обстановка в друга - нереална, въ­ображаема, - и едва тогава се подема основният мотив. Разказването върви по логиката на постепенното напускане от героя на неспокойното и дисхармонично състояние и доближаването му до хармонична цялост. След което внезапно идва прекъсването на хармонизацията - сякаш някой рязко се намесва отсрани, за да се тръгне отново по вече посоче ната логика: напомняне за рамката, въведение-преход към друго вътрешно състояние и т. н.

Така видяна, структурата на поемата „Нощ" излъчва ве­че пределна яснота и логичност. Друг е въпросът дали с то­ва разглобяване на части и с намирането на определени свързващи механизми ще ни стане по-ясен и нейният сми­съл. Защото сегментирането на текста води и до опростява­не, и до абсолютизиране само на някои от значенията, и до изпускане (умишлено или не) на други значения по проста­та причина, че те не се „съобразяват" с темата, която вед­нъж сме приписали на отделната част. И не на последно място - сегментирането, колкото и да държи сметка за ця лото, колкото и да се стреми след това към синтез, не ще може да го постигне, тъй като то е извършено от една глед­на точка, от една предварително зададена постановка за смисъла на текста. А тази единствена гледна точка, наложе­на ни от съдържателния план на въведението (и изобщо на рамката), схематично изглежда така: героят на поемата, сам и „в треска", се опитва да заспи в „гъстеещия полумрак" на стаята, но истинският целебен сън все не идва. В съзна­нието на героя нахлуват нездрави съновидения, дори някъ­де в критическата литература за „Нощ" наречени кошмари и халюцинации. Така между будното, но трескаво състояние и сънищата-кошмари се мята младият герой, между онова, което болезнено чувства в стаята, и онова, което „вижда" в изостреното си съзнание. Ето това състояние на героя приемаме за изначално, за предварително зададено, то за нас задвижва „сюжета" на поемата, то предопределя постоянните прескачания от един обект към друг.

Приблизително такъв е досегашният модел на възприе­мане на творбата от критиката. И ако тук го „разказахме", то не бе за да го профанираме, а за да покажем, че той, като си поставя голямата задача да даде пълна и цялостна представа за смисъла и структурата на поемата, бяга от някои нейни специфични същности. Моделът, който поемата чер­тае като реален свят и съзнание на героя, се схваща като трихотомичен, строго обособен от три топоса: родина, лю­бима, майка. Този трихотомичен модел лесно се нанася и върху структурата на творбата - в първата си част поемата говори за родината, във втората - за любимата, а в третата - за майката. Разпокъсаното, дисхармонично и болезнено съзнание на героя се стреми към тези три изконни същнос­ти, за да намери упование и хармония в тях и чрез тях. Но ако е така, защо героят, усвоил трите опори на хармонията, в крайна сметка не постига това хармонично състояние?

Моделът на света в съзнанието на героя всъщност не е трихотомичен, а е двойно симетричен. Представата за не­щата като противоположно-съответстващи си се разпрос­тира и върху обективновъншния свят, и върху вътрешно-психологическия свят на личността. Тази симетрична пред­става за света имплицитно присъства още в началните две строфи на поемата. В първата строфа видимият свят е пре­делно психологизиран, а във втората - онова, което трябва да характеризира психологическото състояние на героя, е опредметено. В първата строфа стените са „оголени" (със значение на разсъблечени), гъстеещият полумрак е „ втора­чен ", той „наднича/подава се от всеки кът ", а отворената камина е уподобена на „ уста готови/ проклятие да изрекът". Така одухотворен, предметно-видимият свят съответства на вътрешното състояние на героя.

Във втората строфа, която има задача да определи пси­хологическото състояние на героя, опредметяването е осно­вен изразителен принцип. Мозъкът е „олово", което „ся­каш в разяден череп се разлива ", възглавието е „камък съ­щи ", а „ леглото тръне и коприва ".

Тези две съседни строфи са симетрично отворени една спрямо друга, така че взаимно се допълват, като в същото време всяка от тях илюстрира противоположна на вложена­та в другата строфа гледна точка. Ако в първата строфа ин­териорът е представен през погледа на лирическия герой, то­ест гледната точка е отвътре навън и това предопределя олицетворяването на вещите, то във втората е точно обрат­ното: погледът е насочен навътре, а образите, представящи духовното състояние на героя, са почти фолклорни клише­та. Или с други думи - в единия случай персонажът вижда (макар и деформирано, но тъкмо затова и психологически автохарактеризиращо), а в други - той чувства, обхваща със сетивата си своя вътрешен мир и го обективира.

Този симетрично противоположен модел на мислене е ха­рактерен за цялата поема и е важен за разбиране на смисъла й. Нещо повече - той се превръща в конструиращ принцип на целия текст. Като две симетрични половини на сфера „въ­ведението" и „епилогът" затварят в себе си основния текст. Но и този основен текст, който представя един свят на визии и спомени, в своята същност е симетрично разполовен, като всяка половина съответства огледално на другата. Смислова средищно-разделителна ос на двете огледални половини на текста са стиховете: „ Боже,/все тая нощ! - все тоя сън. " То­ва е единственото място в поемата, където героят се обръща към Бога и споменава неговото име. Бог е този, който съв­местява идеята за вечност, примирява живота и смъртта. И ако от този момент в поемата се опитаме да обгърнем целия текст (вляво и надясно), ще видим неговата смислова симетричност, която се простира на всички възможни нива. Стра­дащият в живота и от живота герой (от лявата половина на творбата) на два пъти се пренася в света на своето въоб­ражение, който, ще видим после, се оказва отвъдният свят. В единия случай той „вижда" ада и зловещата картина на стра­данието и това е знак, който извиква в съзнанието му образа на страдащата родина. В другия случай при него идва неназованата с име „мечта на моите мечти", която постепенно се персонифицира в женски образ, и близостта му с този об­раз извиква представата за рая. Гледната точка на героя в та­зи първа половина от текста е от живота (свят на страдание и мъка) към огледалния му свят отвъд смъртта.

Противоположна е гледната точка във втората (дясната) половина на текста. При хладния гроб на героя последова­телно ще дойдат „ една душа", която, както в първата си­метрична част, приема женски образ, и родината. Редът на появяването им тук е обратен, т. е. огледално съответстващ. Картината на идването на мечтаната любима поразително напомня по своята декоративна пластичност картината на рая от първата част, а с думите си родината пресъздава от­ново онази позната ни вече картина на ада. Но докато в пър­вата половина живият герой се обръща към „ мечта на мои­те мечти " и към родината, тук душата на мечтаната люби­ма и родината говорят, молят, зоват мъртвия.

Образът на майката не е от същия смислов порядък. Тя е посредникът между живота и смъртта, тя превежда своя син от света на живите в света на мъртвите. В началото на втората половина персонажът на поемата допуска в съзна­нието си мисълта за собствената си смърт („И аз да бих се­га умрял") и веднага се появява образът на майката, която, надвесена над него, му пее, както е пяла в детството му „ и сладко,/ и толкоз тъжно ". Тази картина е поразителна в своята двоякост: майката пее „сладко" над своята рожба, както се пее приспивна песен, но в същото време нейното пеене („ и толкоз тъжно ") е оплакване на умиращия. Спо­менът от детството е изтласкан и някак внезапно, но и като следствие от внушението на приспивното пеене-оплакване идват думите на героя: „зная, ще умра". Веднага следва картината на хладния гроб с „ босилек-цвете ", върху който майката плаче и нарежда. Но тя ще плаче и нарежда не само непосредствено след смъртта на героя, но „ и в летен пек и в зимен мраз ", т. е. винаги.

По логиката на друг механизъм са извикани представите на героя за „ една душа " и за родината. Преди тяхната поява е направена уговорката: „ Ще мине време " и „ Ще мине век ". А след изповедите им и след трикратно повторения въпрос-възклицание за невъзможното съединяване на двата свята - на търсещия спасение свят на живите и света отвъд граница­та на смъртта - идва болезненият вик: „ Не искам още да ум­ра!" Сякаш между „зная, ще умра" и „Не искам още да ум­ра! " е заключен само един миг, побрал в себе си представата за онова, което ще се случи след смъртта. В последните две строфи (до графичното отделяне на текста с тирета) е пока­зано във физиологичен план настъпването на смъртта. Цяла­та дясна половина на текста е изградена по следния механи­зъм: Фъртуната пророчества, че в живота героят няма да по­лучи покой („тъй ще бъде и докрай"), след което идва ми­сълта за смъртта и за майката, която го превежда чрез спомена-представа в отвъдния свят, следват разгърнатите представни картини, в които „тя" и родината говорят на гроба му, и едва тогава е показано преживяването на самата смърт.

Така прочетена (като смислово разполовяващ се и в съ­щото време като симетрично окръглящ се текст), поемата изгражда един раздвоено-систематизиран свят на изповяд­ващия се лирически герой. Неговият дух е раздвоен между живота и смъртта, намира се в състояние между безсъница­та и съня, дори тялото му е между здравото и болното („ в треска"). И в същото време това раздвоение е проектирано във визиите на героя в поразително стройна симетрична система. Тези визии и от двете страни на разделителната ос са свързани с два женски образа, които са всъщност негови двойници - родината и мечтаната любима (или „ мечта на моите мечти"), „видени" още и като ад и рай.

Намирането на подобна огледална симетричност в пое­мата и търсенето на съответните смислови механизми, кои­то пораждат симетричността, съществено се отличават от познатия „трихотомичен" модел на нейното четене. Ако предложеният тук вариант на четене се задълбочи с тълку­ване на още подробности от текста както на смислово, така и на структурно, че даже и на езиково равнище, ще се види, че той се простира и върху тях. Подобно тълкуване беше вече показано с първите две строфи на поемата. Тук само мимоходом ще отбележим някои детайли, илюстриращи същия този противоположно-огледален модел на света на лирическия герой. В текста на лявата половина четем: „до­лавям... зловеща песен ", а по-късно: „ Не песен слушам!". В ада „звънят окови-железа", а по-късно и самият герой се оказва във „вериги". В дясната половина най-напред е из­речено: „И аз да бих сега умрял... ", а после: „Не искам още да умра!". Важни са още много други подробности и тях­ното изреждане може да продължи.

По-важното обаче е какво означава тази симетрия, какво внушава тя, какви са нейните функции. Този въпрос се превръща в особено значещ, ако обърнем внимание на фак­та, че всички творби от първата Яворова книга „Стихотво­рения", където е поместена и „Нощ", излъчват по един или друг начин на смислово и на структурно равнище подобна симетричност. Тя е една от главните характеристики на не­говото поетическо творчество, но като че ли в „Нощ" е най-силно „замаскирана" и неозначена на формално равнище.

Двойно-симетричният модел на мислене отвежда към проблема за целостта на модерната личност. Героят на поемата - нецялостен и неединен, разколебан и страдащ - тър­си да намери своята цялост, да определи себе си, да назове своята единствена същност. Проблемът за назоваването и неназоваването е централен за поемата „Нощ". Още в нача­лото отворената камина е пренатоварена с тази функция, после „ дух злокобен шепне и повтаря ", орисниците предве­щават, фъртуната „пророчества сякаш", родината зове и пр., и пр., за да се стигне във финала пак до камината, на ко­ято не текват думите за „най-ужасна клетва". Този проб­лем се превръща в проблем за разпознаването на личността и възможността за това разпознаване. И в този смисъл ро­дината и мечтата-любима (прочее и тя е неназована) изпъл­няват функциите на женски двойници на стремящата се към идентификация личност. Чрез тях тя иска да се познае и от гледна точка на живота, и от гледна точка на смъртта. Неслучайно тези двойници носят белези, по които не е трудно да разпознаем героя на поемата. Родината е със „снага разбита" и в „хиляди рани", безсилна е, робство я заплашва и търси спасение. Мечтата-любима е изплашена и морна, в гърдите й е насъбрана „ отрова люта ", лицето й е в сълзи и в петна от рани, последен стон гърдите й разди­ра, животът й е бил „пустинен път". Тоест, родината и мечтата-любима са онези огледала, в които героят вижда се­бе си, желае да се слее с тези огледални образи, да съедини своя раздиран от противоречия дух с физическата нецялост на онова, което вижда в огледалото на своето въображение. Така е в лявата половина на текста. А в дясната е точно об­ратното: родината и мечтата-любима („една душа"), вече като духовни същности, се стремят към неговото мъртво тя­ло, говорят му, зоват го, търсят от него спасение.

Яворовата поема „Нощ" е големият опит в нашата лите­ратура да бъде „разпозната" и определена личността - в нейните индивидуални и национални същности. Тя е опит за спояване на тези същности и превръщането им в едно цяло. Но тя е и знак за невъзможното им събиране в едно време, в една точка от пространството, в една личност. Чрез дълбоко трагичния опит за разпознаване личността достига до познание (и за света на живите, и за света на мъртвите), но не и до познаване на себе си. Неразрешимото й страда ние идва от неразрешимия проблем как постигнатото поз­нание да се превърне в самопознание. Защото единствено самопознанието поражда цялост, хармоничност, завърше­ност. Огледално-симетричният свят на поемата не е завър­шеният свят на кръговата хармоничност, а е свят на посто­янното отражение на двете половини на сферата една в дру­га, но отражение, при което лявото от една страна е дясно, и обратно. Всъщност два свята, образите на които никога не ще съвпаднат, макар толкова много да си приличат.

Героят на творбата постоянно поема ролята на Спасител (тук аналогиите с Христос могат да се окажат полезни) - той се кълне пред родината, обрича се да служи на идеята за постигане на нейната цялост (какво друго, ако не разпя­тие е този кръст, който героят чертае с кръвта си?), а след това тя го призовава да я спаси; мечтата-блудница ще наме­ри спасение при него, а след това „ една душа " ще го при­зовава пак за спасение. Образът на страданието, който при­съства в поемата, е съизмерим може би само с Христовото страдание. Но аналогиите с Христос би трябвало да свър­шат дотук, защото героят е и Спасителят,.който търси да на­мери своето спасение чрез сливане с родината и с мечтата-любима. И тук, когато се взираме само във функциите на централния персонаж на поемата, непримиримата му двоякост идва да внуши огледалното противостоене на същнос­тите в неговата личност.

В предговора си към второто издание на Яворовата кни­га „Стихотворения" Пенчо Славейков казва: „Ако г. Яво­ров, в по-нататъшното си развитие като поет, излезе побе­дител из борбата, която ни рисува в „Нощ", в негово лице ний ще имаме един наследник на Ботева, на онези елементи от неговата поезия, в които поетът-воевода се явява изрази­тел на националния дух." Но всъщност целта на Яворов не е да търси победител в тази вътрешна борба, в това лич­ностно и национално страдание, а да изрази самото страда­ние. Това ще се превърне в емблема и на неговото по-ната­тъшно творчество.