Joomla Software solutions Template

Payday loan

ИВАН ВАЗОВ - „ПОД ИГОТО“

„ОПИЯНЕНАТА” ОТ СВЕТЛА НАДЕЖДА ЗА СВОБОДА ДУША НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

През 1889 г. се появява първият художествен летопис на българската духовност. Това е романът „Под игото” на Иван Вазов. Творба, отразила любовта на автора към родната земя и изразила нескритото му възхищение от духовната дързост на един малък, от векове поробен народ да воюва сам за свободата си. Колективният образ на българския народ израства с монументалната пластика на първото романово изображение в нашата литература. Родината и нейната националноисторическа съдба е основна тема в творчеството на патриарха на българската литература, но винаги интерпретирана от нов художествен ракурс. Защитената авторска позиция е немислима без открито заявеното патриотично чувство, което е стилова, индивидуална особеност на Базовото художествено изображение. Това е неговото човешко и творческо пристрастие към темата за България и традициите на българската духовност. Затова и романът „Под игото” с основание може да бъде определен като първата „най-българска” книга. В нея завинаги остава отразен духът на.България, достигнал най-светлите мигове на национално пробуждане. Историята става колективно дело. „Простите орачи и копачи”, „цървулани и универсанти”, както пише Вазов, пожелават свободата си. Вярват в колективната сила на духа си. Написват най-светлата страница от историята на националноосвободителната епопея на българския народ. Духът на България достига неподозирани висоти. Вярата в близката победа озарява душите, които в романтичен порив напускат малкия свят на битовото всекидневие. Откъсват се от робската действителност и в празнично опиянение политат към най-светлата мечта - българската свобода, чакана от векове. Това е „пиянството на един народ”, повярвал в себе си и своята национална съдба: „...един народ, жеден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота... Идеята със стихийна сила пронизваше всъду, обхващаше всичко - и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и Килията на монаха... Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си и цървулани и универсанти, и гугли и фесове, и калимявки и капели. Както във всичките прогресивни борби на България, нацията и кръстът, сиреч духът, стоеше на първи ред... Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път...” Цял народ вярва в свободата си. Вазов посочва духовната принадлежност към България и националноосвободителната кауза на всички слоеве от населението. Всички са докоснати от огнения, революционен дух на епохата. Не социалната, а родово-българската принадлежност към духовната съдба на България е единствен Критерий за национална колективна идентификация и ангажираност с проблемите на времето. Историческият прелом в душата на българина е пробудил националното съзнание, „запалил” е колективната „искра” на бунта. Народът намира своето единение. Свободата е неговото единствено бъдеще. То принадлежи на всички - и на „цървулани”, и на „университанти”. Вярата е всеобща, крепка и единна. Тя е изстрадана, затова е дълбока и искрена. Едно романтично „опиянение” обхваща цял народ. В Контекста на историческите реалности и последвалия трагичен край на Априлската епопея от 1876 г. то наподобява своеобразна „лудост”, но съдбовните обрати в историята на всеки народ са белязани със знака на изключителното.

Сюблимният миг за българския народ и неговата „опиянена” от свободолюбив копнеж душа настъпва през пролетта на 1876-а:

Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост... отрезнели от цял ред исторически примери, се чудим... какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа...?

Изключителни по сила като вътрешно душевно преживяване са възторгът и патриотичното Въодушевление, обхванали българите в навечерието на Априлското въстание. Вазов е трогнат от тази по детски наивна вяра, че „Турция ке падне, 1876-о лето”. Той е съвременник на събитията. Преживял е „опиянението” на духа, трагедията от разгрома на въстанието, а скръбта по загиналите в него отваря дълбока рана в душата му. Авторът на „Под игото” познава контрастите в историческия път на своя народ към така чаканата и заплатена с толкова скъпи жертви свобода. Затова и в композиционно отношение романът „Под игото” е изграден на принципа на художествения контраст. Повествователното действие започва през май 1875 г. и завършва отново през този най-красив пролетен месец, но една година по-късно. Финалът на романа отразява разгрома на Априлския бунт, а началото - разцъфналата като пролетно благоухание човешка надежда за по-добри дни, в която се оглежда непредубедената вяра в близкото освобождение. Когато люляците цъфтят и природата кипи от новопробудилите се сили на живота, Вазов въвежда читателя в задушевната атмосфера на един български дом. Всеки, прочел първите редове на тази „най-българска” книга, остава очарован от романтичния уют в семейството на бай Марко, събрано на вечеря в двора, сред тихата прохлада на майската вечер. Меката светлина на фенера огрява лицата. Те оживяват. Един дом гостоприемно разтваря врати и Вазов въвежда читателя в двора на бащината си къща в Сопот, защото в романа „Под игото” родният град на писателя е място на действието. Прототип на художествения образ на чорбаджи Марко е бащата на твореца - Минчо Вазов, известен търговец и уважаван гражданин в Сопот или Бяла черква, както е назован подбалканският град в повествованието (превод от турското название Акча Клисе).

Авторът рисува картина от своето детство. Битът на българина е представен чрез одухотворения спомен на Вазов. В неговото романтично пространство е вписан реализмът на художественото изображение:

Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.

Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени, фенерът светеше, окачен на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта.

Романтични са проблясъците на художественото изображение, но битовата картина от живота на едно българско семейство, нарисувана от автора, е автентична с реално очертаните взаимоотношения. В тях е скрита силата на българското родово чувство, нравствените устои на патриархалния морал и духовното оживление, обхванало човешките души. Българският бит неусетно се слива с новото духовно битие на пробуденото национално съзнание. Оживлението на вечерята в двора на бай Марко е колкото с битова, толкова и с духовно битийна окраска. Времето с общите предреволюционни настроения е отразено в атмосферата на семейните взаимоотношения. Мисълта за освобождение присъства, макар и неафиширано, в темите за разговор. Придава особен романтичен привкус на казаното и придобива значението на колективно споделена, интимна семейна тайна. Голямата надежда, която стопля сърцата, е свързана с Русия. За чорбаджи Марко няма съмнение, че свободата ще дойде само оттам, от страната на Дядо Иван. И той обръща разговора към Русия:

- Кажи нещо за Русия.

- Кое? - попита Васил.

- Например за Ивана Грозния, за Бонапарта, когато запалил Москва.

Човешката душа се топи от сладки надежди. Гори от желание час по-скоро да дойде съкровеният миг на освобождението. Познатите, разказвани толкова пъти събития от историята на Русия доставят нескрита радост за бай Марко. Унася се в мечти. Блаженството на душата доближава надеждата до реалния, зрим миг на историческото сбъдване на тайната му мечта да види България свободна. Бай-Марковото семейство живее под въздействието на романтичния, предреволюционен кипеж на епохата. Неговият трескав, задъхан ритъм влиза като пролетна буря в идиличната картина на патриархалния дом с неочакваното пристигане на Иван Краличът. Той е нечаканият „гост” на вечерята в двора на чорбаджи Марко и главен герой в романа „Под игото”, разбудил духовете и променил начина на живот в малкия подбалкански градец. Но в майската прохладна вечер появата на Иван Краличът е не само нетипична, но и тайнствено мистериозна. Тя предизвиква противоречиви чувства, объркване и смут:

Марко не довърши думата си. Изрухтя нещо в тъмното дъно на двора, керемиди паднаха с трясък от стряхата на зида. Кокошките и пилците изкудкудечиха уплашени и се разхвърчаха насам с настръхнал перушиняк. Слугинята, която събираше там прострените ризи, изпищя и завика:

Хайдути! Хайдути!

В двора настана страшна смутня.

Иван Краличът - романтичният герой на „Под игото” - е въведен в художественото действие като избягал заточеник от Диарбекир, гонен от турската власт. Присъствието му в битовата и художествена среда на повествователното изображение е със знака на изключителното, внася елемент на загадъчна, героична романтика. Той е тайнственият герой, участник в четата на Хаджи Димитър, осъден на вечно заточение в Диарбекир, но верен на природата си, приема предизвикателствата на националната освободителна съдба. Озовава се в Бяла черква в навечерието на нов предреволюционен кипеж. Иван Краличът носи идеята за освобождение в своя най-чист, нравствено извисен, патриотичен аспект. Той е въплъщение на националния дух на времето. Неслучайно неговото официално представяне пред обществото на подбалканския градец е на празника на светите братя Кирил и Методий - 11 май - ден на всенародна почит към духа на първоучителите. Иван Краличът е вече Бойчо Огнянов или бъдещият апостол на свободата в Бяла черква. На годишния изпит в девическото училище е неговата романтична среща с Рада Госпожина - една от обаятелните героини в „Под игото”. Пламва голямата любов между две чисти, трагично обречени души. И двамата ще изгорят в пламъците на бунта. Според творческия замисъл на автора, тяхната красива смърт ще бъде трагичен финал на романа. Срещат се през май, намират смъртта си отново през май - този най-красив и благоуханен пролетен месец. Изминала е една година от идването на Бойчо Огнянов в Бяла черква. Но в тези дванадесет мига от човешкия живот е преживян цял „океан” от радост и възторг, мъка и разочарования. Предстоят събития в личен и националноосвободителен план, за които разказва повествованието на романа „Под игото”.

Всички се готвят за въстание. Очакват пролетта, когато в душите ще разцъфне неудържимият духовен пламък на бунта. Лични човешки съдби и национална участ ще се слеят.

За Бойчо Огнянов и Рада предстоят много радости и разочарования, съмнения и болка, но при първата си среща (в XI повествователна глава „Радини вълнения” от романа „Под игото”) те са още далеч от всички драматични преживявания и от трагичната си кончина - красив героичен финал на високо патриотичната Вазова творба. На годишния изпит Иван Краличът, вече Бойчо Огнянов, е въведен в обществения живот на Бяла черква. Влиза В първия си нравствен сблъсък с кириак Стефчов - „млад човек, но с ръждиви понятия”, който „братува” с турците и с видимо злорадство предава родните. Полюсните измерения на българската нравственост, положителното и отрицателното се „срещат” чрез личностното поведение на двамата Вазови герои. Бойчо Огнянов и кириак Стефчов неслучайно влизат в диспут за националните стойности на българската история, защитавайки различни позиции. Кириак Стефчов - на отчуждения и отроден българин, безразличен към настоящето и бъдещето на своя народ, и Бойчо Огнянов - на родолюбивия, пламенен патриот, готов да жертва живот и лично щастие за свободата на родината. Пътищата на двамата герои конфликтно се пресичат, въплъщавайки нравствените полюси на времето, в което живеят. Те изразяват Вазовата органична представа за борба и единство на противоположностите. Кириак Стефчов и Бойчо Огнянов са различни характери с противоположни стойности на човешката нравственост, но и двамата са българи. Вазов не забравя същественото значение на този индивидуален щрих при разкриване на духовната им същност. Българското в тях е определящо при очертаване на художествените образи на двамата герои. Малката, но съществена подробност, че кириак Стефчов все още не е забравил българската си принадлежност, има особено значение при психологичното уплътняване на отрицателното в неговия твърде чужд на епохата нравствен облик. Предателството е типично за характера и нрава на този герой. То дискредитира българското в душата му, но независимо от цялостния отрицателен образ на кириак Стефчов, той все пак носи и човешка погнуса от „низките инстинкти” и отмъстителни страсти на собствената си природа. Това е деликатният щрих на Вазовата „реабилитация” на героя при очертаване на отрицателното в нравствения облик на българина: „Днес, в кафенето, първи път му хрумна жестоката мисъл да погуби неприятеля си чрез предателство... Но кириак, при всичката поквареност на душата си, чувстваше още гнусотата на това дело, само че нямаше сила да се въздържи от него. Бясната жажда за отмъщение го гореше.”

Стефчов ще предаде Огнянов след поредица от нравствени сблъсъци между светлата духовност и покварената душевност. Високото и ниското в духовния и нравствен облик на епохата се срещат, за да очертаят обаятелния образ на апостолски предания на родината - Бойчо Огнянов, и отблъскващия деформиран лик на българина предател - кириак Стефчов. Те обогатяват психологизма В художественото извайване и представяне на българската народопсихология в навечерието на Априлския бунт.

Настроенията са противоречиви, чувствата - различни, а мненията и Коментарите - по човешки индивидуални и многовариантни. Но всички са тайно обединени от общото предчувствие за близкия исторически прелом в националната съдба на България. Очакват свободата, като едновременно изпитват радост, опияняваща надежда и естествен човешки страх от новото, неизвестното, което предстои, макар и свързано със свободното бъдеще, чакано от векове. Вазов не скрива истината за противоречивите преживявания на своите герои. С това реализмът на изображението се уплътнява, а контрастите на епохата, имплицитно присъстващи в типа човешки характери, придават особена пластичност на повествователната динамика в разгръщането на художественото действие. То рисува и бита на българина, и неговото духовно битие - един „океан” от страсти, въодушевление, радост и мъка.

Но целият „калейдоскоп” от неочаквани събития и странни обрати на сюжетната интрига (похват, познат на Вазов от жанра на приключенския роман на Западноевропейския романтизъм: Евгени Сю, Виктор Юго, Александър Дюма) е подчинен на основната художествена цел - подготовката на човешките съвести и българските души за въстание.

Бойчо Огнянов е основен двигател на революционния кипеж в Бяла черква. Той е моралното упование и духовната сила на всички, повярвали, че кръстният знак на свободата е белязал и техните съдби: „От няколко месеца насам, кажи от появяването на Огнянова, както бе съгледал и Стефчов, забелязваше се някакво кипение на духовете, което всеки ден се усилваше, особено подир септемврийското движение в Стара Загора... говореше се за въстание, открито; манастирските околности цял ден ехтяха от пушечна стрелба, на която се обучаваха младежите. Бунтовните песни... проникнаха всъду... изместиха... любовните песни на песнопойките...”

Оживлението е всеобщо, а духовният подем - всенароден. Искрата на бунта пробужда за нов живот всяко българско сърце. Поривите са революционни, а целите -високи, националноосвободителни. На художествения фон на всенародния духовен подем Вазов представя с пряк авторски коментар извисения апостолски образ на Бойчо Огнянов: „Осемгодишното му заточение в Азия, теглилата и климатът бяха го застарили и съвсем изменили. Изгнанието и теглилата, вместо да охладят в него жара към идеята, за която беше пострадал, връщаха го тук още по-възторжен, идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм и честен до самопожертвуване.”

Този достоен син на България осъществява мечтата си. Умира за свободата на родината. Макар и да не я дочаква, дава всичко от себе си, целия духовен жар на родолюбивата си човешка природа в подготовката на въстанието. Отрича се от лично щастие и интимна споделеност на любовното чувство, за да подготви народа за бунт и достойна среща със свободата. Бойчо Огнянов остава докрай верен на освободителната идея, посреща с достойнство смъртта. Вазов изразява почитта си към светлата саможертва и паметта на своя герой чрез гневната необуздана реакция на Мунчо - лудия в Бяла черква, оказал се единственият българин, осмелил се да протестира срещу зверствата на турците при потушаване на въстанието. Той е загубил разсъдъка си след жесток побой в миналото, нанесен му от не по-малко побеснели и диви в страстите си турци. Но дълбоко в помътеното му съзнание завинаги остава чиста искрата на родолюбието. Той не забравя българската си принадлежност. Мрази турците и обича Русиян, както нарича Бойчо Огнянов. Вярна на българската си природа, душата на Мунчо „разпознава” пламенния патриот, жертвал всичко за родината, от предателя, който унижава себе си, като застава на страната на озверелия поробител. Лудостта на Мунчо е част от „лудостта” и „пиянството на един народ” да въстане срещу Отоманската империя, воден единствено от патриотичното въодушевление на духа си и от голямата вяра в себе си и в светлата идея за национална свобода.

Обичта към Русиян, заявена импулсивно, без всякакви задръжки, от Мунчо в последните редове на романа, е своеобразен художествен израз и на Вазовия протест срещу зверствата на турците, и на неговата дълбока почит към паметта на загиналите:

С дивашки викове сганта дойде в града. Той беше по-пуст и по-мълчалив от едно парясано гробище,.. Само един човек се мяркаше там, като един призрак. Той беше Мунчо. Като позна главата на любимия си Русияна, той вторачи яростни, безумни очи в нея и изригна - една колосална попръжня против Мохамеда и султана.

Обесиха го на касапницата.

Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.

Любовта към родината е водещо чувство в романовото изображение на епични, сюблимни мигове от националноосвободителния летопис на България в романа „Под игото” - най-съкровената изповед на българското в душата на Иван Вазов.