Joomla Software solutions Template

Payday loan

Стендал – „За любовта”

Първото издание на „За любовта” през 1822 г. бива прието благосклонно от критиката, но няма успех сред читателската публика. По този повод издателят пише на автора: „Господине, едва успях да продам четиредесет бройки от вашата книга. Общо взето, почти никой не се докосва до нея.”, на което Стендал не пропуска да отговори духовито:  „Никой не се докосва до нея, защото..... е свещенна!”

Така или иначе, достойнствата и недостатъците на тази книга са обект на немалко полемики от тогава, та до наши дни. Най -  често посочваните грехове са от композиционно и метедологично естество: композицията е произволна и хаотична, а към разбора на това неясно поетично чувство, каквото е любовта, е подходено в повечето случаи с отблъскващ в своята педантичност аналитизъм. Но може би наи-точен в оценката си е френският критик, който бе казал лаконично: „Това е книга, в която всеки отделен детайл струва повече от цялото.”

И наистина Стендал компенсира горепосочените простъпки с вълнуващата мъдрост и психологическа достоверност на своите съждения за любовта. За това не малка роля играе неговата искренност, тъй като „За любовта”  е своего рода изповед. Изповед на самия Анри Бейл за безутветната му любов към Метилда Дембовска. Така че става дума за едно есе върху кристализацията, самото то плод на кристализация. Кристализацията, този „психологически закон”, по силата на който, за наше щастие или нещастие, един ден обкичваме с гроздове красиви илюзии някой по-малко или по-вече достоен представител на противоположния пол е, всъщност централен, ключов момент на книгата. Този ‘бейлистки” начин на виждане на процесите на идеализация при любовта в последствие не остава без ехо във френската литература.

От една страна в „За любовта” Анри Бейл изразява пренебрежително отношение към тъй наречената „физическа любов” и засвидетелства способноста си за най-романтични изживявания, а от друга, в средите, в които се движи в Милано и в Париж, минава за циник и либертин, който не пропуска възможност да се възползва от моментното благоразположение на някоя млада дама в малко салонче. Но вероятно и едното, и другото са ръководени от подтик към „гонитба на щастието”. В тази гонитба на щастието е включена и гонитбата на любовта, в която само страстите, и то искренните страсти, имат някаква стойност. За отбелязване е, че от тази позиция в самия разцвет на реставрацията Стендал стига до критика на буржоазния брак. Достойно за уважение в любовта е само онова, което е естествено, искренно и истинско. Но било под натиска на обективни обстоятелства, било под този на субективни фактори, това естествено е трудно достижимо. Тъкмо протягаме ръце към щастието, то се стопява пред нас, за да ни накара отново да хукнем по следите му.

Според авторът има четири вида любов: любов-страст, любов-влечение, физическа любов и любов-суета. В цялата си книга той разглежда различните видове любов, заедно с чувствата и емоциите, които ги съпътстват. Авторът категоризира любовта именно според тези чувства и емоции, които предизвиква в индивида.

Първият тип любов – любов-страст е тази на португалската монахиня, любовта на Елоиза към Абелар, любовта на капитан Везел, любовта на жандарма от Ченто.

Вторият тип любове любовта влечение, която преобладаваше в париж през 1760 г ., и която може да бъде открита в мемоарите и романите от това време у Кребийон, Лозен, Дюкло, Мармонтел, Шамфор, мадам д’Епине и т.н. Това е картина, в която всичко, дори и сенките, трябва да бъде розово, където неприятното не бива да се прокрадва по какъвто и да било предлог, понеже то било в разрез с обичая, с добрия тон, с тактичноста и прочие. Човек от добър произход от рано опознава всички похвати, които ще се наложи да използва, и с които ще се сблъсква в различните фази на тази любов; при отсъствието на всякаква страст и непредвиденост, в нея често се среща повече изтънченост, отколкото при истинската любов, защото разумът е неизменно на лице; сравнена с картина на някой от Карачите, това е студена и красива миниатюра; докато любовта- страст ни кара да жертваме всичките си интереси, любовта-влечение знае как да се съобрази с тях. Наистина, ако отнемем на тази бедна любов суетата, от нея почти нищо не остава. Лишена от суетата тя прилича на болник, оздравяващ, но все още тъй изтощен, че едвам се влачи.

Физическата любов се характеризира много добре със следната въображаема ситуация: да срещнем по някое време на лов красива и свежа селянка, която тича из гората. Всеки познава любовта, основана на удоволствието от този род. Колкото съх и нещастен характер да има човек, той започва така на шестнадесет годишна възраст.

Огромното мнозинство от мъжете, особено във Франция, желаят да притежават жени, които са модни, също както се притежава красив кон, като нещо необходимо за лукса на младия човек. Тук имаме на лице четвъртия тип любов – любов-суета. Повече или по-малко поласкана, повече или по-малко разпалена, суетата поражда пориви на възторг. Понякога, но съвсем не винаги, тук може да се срещне физическа любов. Но в повечето случаи няма дори и физическо удоволствие. При такава посредствена връзка най-щастливият случай е, когато физичеките удоволствия са подсилвани от навика. Тогава спомените му придават някакво сходство в любовта. Понякога навикът или липсата на надежда за по- добро превръщат суетната любов в нещо подобно на приятелство, наи-непривлекателното от всички приятелства.

Самото зараждане на любовта е ключов момент в живота на човека. В този изискващ време период на зараждане се сменят поредица от чувства и мисли. Стендал ги подрежда така: на първо място се преминава през възхищението, после идва моментът в който си казваш „Какво удоволствие е да я целунеш, да получиш от нея целувки!” и т.н., след това идва надеждата. В мига на надеждата дори у най-сдържаните жени очите почервеняват, страстта е тъй силна, удоволствието така живо, че признаците, коитоневолно го издават, са поразяващи.

След надеждата настъпва четвъртия етап – любовта е родена. Да обичаш означава да изпитваш удоволствието да гледаш, да се докосваш, да чустваш със всичките си сетива, и колкото може по-близко едно същество, което обичаш и което те обича.

Следва първата кристализация. Доставя ни удоволствие да кичим с хиляди съвършенства жената, в чиято любов сме сигурни, в подробности и с безгранично самодоволство си припомняме нашето щастие. Нещата се свеждат до там, че преовеличаваме великолепното, паднало ни като дар от небето владение, което непознаваме, но в чието притежание сме уверени. Това, което Стендал нарича кристализация, е онзи умствено-душевен процес, койти извлича от всичко, до което се докосне, откритието, че обектът на любовта обладава нови съвършенства.

За да се фиксира вниманието се поражда съмнението. Влюбеният започва да се съмнява в щастието, което е очаквал. Той се отнася строго към доводите за надежда, които му  се е сторило че съзира. Той иска да се насочи към другите удоволствия на живота и открива, че те вече не съществуат. Обхванат от страха за някакво ужасно нещастие, той задълбочава своето внимание.

Започва втората кристализация, която формира като диаманти доказателствата на мисълта: „Тя ме обича”. Влюбеният непрекъснато блъждае между три идеи: 1. В нея всичко е съвършенно; 2. Тя ме обича; 3. Как да постъпя, за да получа от нея най- голямото доказателство за любов. Най-мъчителният миг за още младата любов е онзи, в който влюбеният забелязва, че е направил неправилно умозаключение и трябва да разруши цяло клонче от кристали. Той започва да се съмнява в самата кристализация.

Стендал описва различията в зараждането на лщбовта при двата пола по много интересен и необикновен начин. Жените се привързват в зависимост от своята благосклонност. Тъй като деветнадесет двадесети от обичайните им мечти са свързани с любовта, след встъпването в близки отношения мечтите и мсе съсредоточават върху един единствен обект. Те започват да оправдават една тъй необичайна, тъй решителна и противоречаща на всички целомъдрени навици постъпка. Такъв процес при мъжете не съществува. Женското въображение премисля на воля прелестните мигове. Тъй като любовта ни кара да се съмняваме и в явно доказани неща, жената, която преди интимността е била така сигурна, 1е нейният любим стои над пошлите подбуди, само да реши, че няма повче какво да му откаже, започва да трепери да не би неговата единствена цел да е била да прибави още една жена в списъка си.

Най – учудващото в любовната страст е първата стъпка, странните промени, които се извършват в човешката глава. Висшето общество с блестящите си празненства подпомага любовта като олеснява тази първа стъпка. Като начало простото възхищение преминава в нежно възхищение: „Какво удоволствие е да я целунеш” и т.н.

Одухотвотените и нежни жени, но с плаха и недоверчива чуствителност, които н адругия ден след появата си в обществото си припомнят хиляди пъти и с болезнен свян онова, което са казали или са позволили да се отгатне, лесно привикват с липсата на красота у мъжете и това почти не е препятствие за тяхната любов. По същата причина мъжете са почти безразлични към това до каква степен е красива обожаваната жена, отнесла се прекалено сурово с тях.

Както красотата, така и първото впечатление е важен аспект на любовта. Душата, надарена с въображение е нежна и недоверчива, дори прекалено наивна. Тя може да е недоверчива без сама да знае това. Животът и е поднесъл толкова много разочарования! Затова всичко предвидено и официално при запознанството с някой човек, плаши въображението и отдалечава възможността за кристализация. И обратното, любовта от пръв поглед тържествува при обстоятелствата, напомнящи тези, които се описват в романите. Нищо по-просто: изненадата, която ни е накарала дълго да мислим над нещо необикновенно, сама по себе си вече е половината от мозъчния процес, необходим за кристализацията.

Любовта от пръв поглед е израз, който би трябвало да бъде променен, въпреки че самият факт съществува. Нужно е не недоверие, а отекчение от недоверието и така да се каже нетърпелива смелост спримо случайностите в живота. Без сама да знае душата, отегчена да живее без любов, обедена мимо волята си от примера на другите жени, продоляла всички страхове в живота, недоволна от нерадостното щастие на гордостта, незбелязано си е създала образец на съвършенство. Един ден тя среща същество, което прилича на този образец, кристализацията разпознава своя обект по безпокойството, което той предизвиква в нея и се отдава завинаги на господаря на своята съдба, нещо, за което отдавна е мечтала. Тъй като любовта от пръв поглед е следствие на оная скрита досада, която катахизисът нарича добродетел, и на скуката, навявана от еднообразието на съвършенството, Стендал е склонен да мисли, че тя най-често може да бъде предизвикана от онези, които обществото нарича негодници. Тя с среща рядко, защото сърцето, което обича от по-рано, има макар и малко усещане за ситуацията, в която се намира, и любовта от пръв погле дстава невъзможна. Жена, която нещастията са направили недоверчива, не се поддава на такова душевно сътресение. Нищо не олеснява любовта от пръв поглед така, както хвалбите предварително отправени, и то от други жени, по адрес на лицето, което ще стан енейн обект.

През целият си живот жените слушат мъжете да говорят за тъй наречените големи неща, за големи парични печалби, за военни успехи, за хора убити на дуел, за жестоки или забележителни отмъщения или т.н. Онези от тях, които имат горда дъша чустват, че тези неща са недостъпни за тях и че не могат да проявят гордост, която да направи впечатление въз основа на онова, което я крепи. Те усещат в гърдите им да бие сърце, което по силата и гордиостта на своите пориви превъзхожда всичко около тях, а същевременно виждат как и най-жалките мъже изпитват по между си по-голямо уважение, отколкото към жените. Те разбират, че имат възможност да проявяват гордост само по отношение на незначителни неща, или за неща, които са важни самоп в областта на чувствата, и за които трето лице не би мигло да бъде съдник. Измъчвани от угнетяващата несъвместимост на една позорна участ и една горда душа, те се стремят да предизвикат уважение към собствената си гордост чрез пламенността на нейните изяви или чрез непреклонната твърдост, с която отстояват взетити под нейно въздействие решения.

Няма на света по-бързо наказуемо безрасъдство от това да доверите на някой близък приятел своята любов-страст. Ако онова , за което му говорите е вярно, той ще знае, че във ваш обсег са наслади, превишаващи хилядократно неговите, което пък ви кара да се отнасяте с презрение към неговите собствени. Още по-лошо е междъ жените, тъй като за тях е от жизнено значение да бъдат обект на страсти: а нали самата довереница също излага на показ пред любовника своето обаяние? От груга страна, у съществото, което гори в тази треска, не съществува по-напираща морална необходимост от необходимостта да намери приятел, пред когото да обсъжда страшните съмнения, под ударите, на които душата попада ежеминутно, тъй като в тази ужасна страст плодовете на въображението придобиват реалност.

Ревността е важен фактор на любовта. Ако човек обича то при всеки нов предмет, изплувал пред взора или в паметта, независимо дали това ще се лучи в тясната галерия, където внимателно слуша парламентарните дразги или по време на галоп под вражески огън, той винаги прибавя по някое ново съвършенство към представите си за любимата или открива някое ново средство да я застави да го обича по-силно, което в първия момонт му се струва превъзходно. Всяка стъпка на въображението се награждава с възхитителни мигове. Не е чудно, че в подобно състояние има нещо привлекателно. В момента, когато се поражда ревността, това душевно състояние остава все същото, но за да предизвика обратно действие. Всяко съвършенство, вплетено от вас въвъ венеца на съществото, което обичате, и което може би обича другиго, вместо да ви доставя божествена наслада, пронизва с кинжал сърцето ви. Що се отнася до ревността при жените, то те са недоверчиви, рискуват повече от мъжете, принасят повече жертви в името на любовта, разполагат с по-малко средства за развлечение, и с още по-малко – за проверка на поведението на своите любовници. Жената се чувства унизена от ревнистта. Създава се впечатление, че тя тича след мъжа. Струва и се, че е станала за присмех пред любимия и най-вече, че той се подиграва с нежните и пориви. Тя е склонна към жестокост, а при това не може със законни средства да убие своята съперница. За това женската ревност трябва да е едно още по-ужасно страдание, ако това е възможно, от мъжката ревност. Гордите жени крият своята ревност от честолюбие. В продължение на дълги вечери те остават мълчаливи и хладни с човека, когото обожават, когото се боят да не загубят, и който, както им се струва, не намира в тях достатъчно очарование. Изглежда това е едно от най-големите мъчения, а също така един от най-обилните извори на любовни нещастия.

Любовта, основана на свади, е два вида: когато онзи, който се кара обича; когато не обича; Ако единият любовник има значително превъзходство в ония качества, които са ценени и от двамата, любовта на другия трябва да умре, защото страхът от презрението рано или късно ще дойде и ще преостанови кристализацията.

Стендал разглежда любовта, както и всичките и аспекти в книгата „За любовта”, като и прави една достойна за уважение дисекция. Чрез това раздробяване на любовта можем по ясно да си обясним нейната душевност, защото любовта не е мъртво понятие, тя е най-живата истина в живота на човека, именно тя гради човешкия живот до самия негов край. Стендал не вярва, че старостта, променяйки нашия организъм ни прави негодни за любов. Вашата любима, станала най-близък ваш другар, ви дарява с нови удоволствия, удоволствията на старостта. Това цвете, което сутрин, когато цветята цъфтят, е било роза, вечер, когато розите са прецъфтели, се превръща в разкошен плод.