Joomla Software solutions Template

Payday loan

Аз не искам да съм Дон Кихот.

Есе

Поради прекаленото четене не рицарски романи Дон Кихот загубва разсъдъка си. В този момент рицарските романи се намират в изобилие на испанския книжен пазар. В тях се разказва за фантастичните походи на легендарни рицари и са единствения начин да се откъснеш от действителността – безделието и бедността.

Сапунените опери, излъчвани всеки дневно по всички телевизии са рицарските романи днес. Но вместо легендарни рицари има богати и преуспели хора, фантастичните походи са заменени от постигането на живота-мечта. Обикновено главните герои в този вид сериен филм да от латиноамерикански произход, които благодарение на собствените си качества и с помощта на съдбата достигат до невероятно щастие и блаженство в живота си – материално и духовно богатство. След много обрати, тайни и изневери бедността отстъпва място на лукса, любовта и щастието. Обикновения телевизионен зрител е запленен от този друг живот. Сапунените опери се превръщат в нещо повече от отдих и развлечение. Животът е труден и не всеки има сили да се бори. По – лесно е да си представиш, че живееш там, в собствената си сапунена опера. Прекрасно е, аз си го представих. Гледах, гледах и гледах сапунените сериали. Гледах преди да осъзная, че само с гледане моят живот никога няма да наподоби този на героите от филмите. А само ако запретна ръкави и сама се погрижа да получа шанс в живота си. После всичко ще си дойде на мястото- и любовта, и приятелите, и кариерата.

Аз не искам да съм Дон Кихот, защото не искам да живея в измислен идеален свят и примерно, когато ям мусаката на баба, да се самозалъгвам, че всъщност това е изискано ястие, приготвено с много скъпи продукти от известен френски майстор готвач. Или когато гледам мизерния интериор на училището ми, да си казвам, че това е последния писък на модата – изкуствено състарен паркет, мебели от талашит, с по-модерното наименование ламинат, с чудати форми, постигнати чрез отстраняване на части от тях, пердета в невероятни цветове, купени от най-реномирания магазин за платове втора употреба. Или когато в училище е по-студено отколкото навън, да си го обяснявам с проблеми с новата климатична инсталация.

Не искам, защото ме боли, че моят живот не е така съвършен и безгрижен, както на екрана. Макар че Дон Кихот де Ламанча преодолява материалните несгоди на това да си странстващ рицар, нощуващ в приказни замъци (кръчми) и защитаващ слабите и неоправданите (затворниците). Макар че той остава рицар почти до края на живота си, аз не искам да съм Дон Кихот. Аз искам да съм здраво стъпил на земята реалист. По-добре да приема фактите и да се боря - живота не е лесен.

РЕЦЕНЗИЯ В стила на есето си. Нещо ти отбягва от образа на Дон Кихот. Тезата да се докаже по-точно. ***********************************************

Ето едно доказателство колко съм добре в писмен вид. Това е най-доброто ми есе, което сама съм писала. Имам петица на него. Всъщност не обичам да карам другите да ми пишат домашните. Определено не ми харесва и да ме карат да ги пиша.

Колко хубаво! Пак е Събота и не сме на училище. Стоя си в удобното кресло и разлиствам старите си тетрадки по Литература. Чета си старите теми и изведнъж попадам на заглавието „Дон Кихот – един луд или герой?” -Я,колко интересно! Хубава книга беше. А и Дон Кихот с всичките си геройства беше уникален. В тази връзка започвам да си мисля:” Има ли герои днес, толкова години след написването на книгата? И какво значи въобще да си герой? Дали и те са смятани за луди? И как можем да ги познаем?”

Героите днес не носят доспехи и не спасяват принцеси от непристъпни замъци. Не живеят през девет планини в десета. Те са сред нас, вътре в нас. Да си герой значи ежечасно, ежеминутно да се бориш с несправедливостите и нелепостите на чудото, наречено Живот, да бъдеш непримирим към лицемерието и подлостта, да търсиш истината и справедливостта. С две думи - да бъдеш човек и да вярваш в доброто у човека.

Но героите са самотни. Те са като една капка роса в блато от кал и тиня, капка, която непрестанно се бори за своето място и не иска да се слее с мръсотията. Всеки ден героите биват заливани от завистта и злобата на околните. Но те не губят вярата си в истинската любов и в нейната пречистваща сила. След всяко нещастие, след всеки провал те се изправят и продължават с усмивка. Защото са герои. Човек си мисли, че е невъзможно да ги срещне, а всъщност е нужно толкова малко. Ако само се огледаме внимателно и ще ги видим. Те са в градския транспорт-бледи, измъчени майки с бебенца в ръце. Те са на улицата – дрипави възрастни хора, които не разбират защо другите ги гледат с такова презрение. Героите са и в училище – онези малцина ученици, които въпреки подигравките и обидните думи като „зубър” не губят желание да учат и скромно казват: „Аз не преписах, аз го знаех.” Всички тези хора са герои, но парадират ли с това? – Не! Може би дори не го знаят. А всеки ден за тях е поредното изпитание. Притиснати от грижи и проблеми, уморени от човешката злоба, те намират сили да продължат без омраза. Те знаят, че никоя цел не е толкова висша, че да оправдае изплозването на всякакви средства.

Да, страшно трудно е да бъдеш герой. Понякога просто ти писва дотолкова, че се чудиш: „Защо не съм като другите? Защо не мога да мисля само за себе си?” Но има нещо в сърцето ти, което не позволява да си като останалите. Тогава се оглеждаш и виждаш, че си заобиколен само от скотове, от подли същества, готови на всичко за да се доберат до целта си. Изкачвайки се по стълбицата на успеха, повечето от тях мачкат всичко по пътя си. Понякога се интересуват само от своето жалко съществуване и от своите интереси. Забързани, увлечени, затворени в тясната рамка на ежедневието си, хората забравят и потъпкват изконните традиции и непреходните патриархални ценности. По една оживена улица на един голям град, например, трима хулигани ритат и пребиват почти до смърт едно хлапе, а стотици хора си вървят спокойно без да обърнат внимание. Вървят, вървят и накъде отиват? Нима работното им място или близкият бутик са по-важни от живота на това хлапе? – Не, но някъде по пътя към прогреса се губят човещината и морала. Човек е склонен да реагира само на това, което засяга пряко интересите му. В противен случай просто отминава с думите „Ами не ме засяга.” Само че има неща, които засягат всички. Без значение раса, пол или социално положение подлостта си е подлост и несправедливостта си е несправедливост. Това, че нещо не накърнява нашите интереси не означава, че е справедливо.

Наш дълг е да се борим за един по-хуманен свят, защото има неща, които са много по-ценни от парите.Трябва да има! Аз искам да вярвам в това. И затова всеки ден се опитвам да бъда герой. Знам,че не мога да направя целия свят по-добър, но истински се старая да не го правя по-лош. Една лястовичка пролет не прави, но каквото и да става, аз живея с чувството, че изпълнявам своя човешки дълг!

Живеем в комерсиален свят. Свят, в който моралните ценности и норми са изместени от ежедневните проблеми на съвременният човек. В различните моменти и ситуации, всеки реагира по свой различен начин, заставайки на страната доброто или злото. Така битката между тях остава актуална. Малко остават хората, които още съхраняват и държат на духовните добродетели и отстояват истински ценните неща.

В тази ситуация, където злото взима превез "пазителите" на доброто греят като звезди. Да се бориш в името на доброто не се състои само в поредица от постъпки, а е тип поведение. Те са тръгнали в честна борба в името на справедливостта. Да се борят за възтържествуването на истината. Това са и основните акценти в характера на Дон Кихот. Носещ в себе си храбростта, героизмът, мечтателността и честността героя на Мигел Де Сервантес е прекрасен пример за човек защитаващ слабите и беззащитни. Идалгото не прави това за слава или натрупване на гордост, а защото е възпитан така. Той е рицар на идеала за доброто. Отстоява правдата и мрази лошото и пошло, независимо от това в каква форма е то. В него се съчетават човечност и справедливост. Носител на чистата и светла идея, отстоявайки моралните ценности. Въпреки, че главният герой е създаден като карикатурен образ, за да се осмеят рицарските романи, в себе си той е мъдър. А мъдростта е в следствие на голям опит от преживявания. Видял е много и е успял да съобрази кое е добро и кое не. Пречупил всичко през своят поглед, Дон Кихот е готов да признае своите грешки, а това може да направи единствено човек, който има достойнство и чест. Именно те са лицето на добротата. Тя не се придобива в последствие, тя се ражда заедно с човека.

Чрез образа на Идалгото пореден път се утвърждава хуманистичната перспектива. Пред всеки от нас, чакащ да дойде "златното време". Авторът представя пред цялото общество към какви идеали трябва да се стреми всеки от нас. Създавайки вечният и неповторим образ на великият рицар Дон Кихот. Идалгото попада в редица комични ситуации, изправя се пред много препятствия. Сблъсква се с хорското мнение. Това не го разколебава,а му дава сила да продължава напред. Именно такива са малобройните успели да съхранят доброто в себе си.

Роден преди пет века под безсмъртното перо на Мигел де Сервантес,образът на Дон Кихот днес често поражда спорове , размисли и нови тълкувания.Дали, пренесен във времето , ние с нещо сме променили смисъла и първообраза на героя, виждайки в отделни моменти на битието си част от него в себе си или на човека до нас? Разсъжденията за непреходните общочовешки ценности и добродетели доминират в едно ново осъвременено възприемане на този образ . 

Образът, гротескно обрисуван в различни рицарски подвизи, далечни по смисъл и време от нас, не може да скрие и замаскира идеята на Сервантес да опише типаж обикновено обитаващ, а именно във всекидневната реалност на съвремието. И накак простичко си спомняме , че той Дон Кихот говори и за нас: ”…Удобствата, разкошът и почивката са измислени за изнежените дворяни, а трудът, грижите и оръжието са създадени за ония, които светът нарича странствуващи рицари, и колкото недостоен , аз съм един от тях, макар и най-дребният...“Та нима нашият живот не е изпъстрен в търсене, в труд и грижи?Та нима точно сега не сме тръгнали по света да търсим своето щастие и късмет? Не сме ли се въоръжили с частица от Дон Кихотовия оптимизъм и непреклонност? Не по-малко от него ние вярваме “че съдбата винаги оставя в хорските беди вратичка отворена, през която може да се потърси утеха” …
Нашият непоправим оптимизъм за бъдещето и мярата ни за приобщаване в общество извън пределите на страната ни са вписани съвсем простичко в нравоучителните съвети на Дон Кихот към Санчо:”…Знай, Санчо,че не си нищо повече от другите хора, ако не вършиш нещо повече от тях. Всичките тия бури , през които минахме са знак, че времето ще се поправи и че ще ни тръгне добре. Защото не е възможно, злото или доброто да са дълготрайни и щом злото е траяло дълго,доброто вече е наблизо”...Това е простичката философия на надеждата и вярата в доброто, във вечния кръговрат - борба на противоположностите , в която вече няма нужда да ни убеждават!
Вярващи в божественото начало и в християнските ценности вече възприемаме, че “…всеки носи собствения си грях; има Бог на небето, който да се грижи да накаже злия и награди добрия и не е редно честни хора да стават палачи на подобните си , особено ако нямат нищо общо с тях…”.Може би в това е скрита концепцията за отмяна на смъртното наказание у нас в предишното десетилетие? Това в други държави и общности е факт с по-ранна дата ! Вярата във божието възмездие, а за невярващите в Бог- природното възмездие придобива по-зрял, хуманен характер.
Нима възприетия ден за прошка по християнски не е израз на един по-мирен и човечен свят, или на преодоляване на противоречия , обтягащи отношенията ни дори с най-близките ни? А той-Дон Кихот е и християнски мъдър в съветите си :”…Лош християнин си , Санчо, защото никога не забравяш обидите, които са ти нанесени.Трябва да знаеш прочее, че щедрите и великодушни сърца не отдават значение на подобни детинщини…”
Внимание, топлота грижи…Всеки ден някой прави нещо за нас, без да чака благодарност, признателност. Тихо, безмълвно ние приемаме това за даденост. Виждаме ли достатъчно добре, как винаги всеодаен за нас е този който ни обича? Дали успяваме да стоплим сърцето му с едно простичко “Благодаря” всеки път?Или отминаваме и…забравяме? Но, можем ли тогава да забравим как добронамерено и нравоучително Дон Кихот препоръчва:”…Благородните хора остават признателни за доброто, което им се прави и един от греховете , който най-вече оскърбяват Бога е неблагодарността…”
Понякога- на всеки от нас се е случвало да претърпи загуба, душевно корабокрушение или нещо, което е оказало неблагоприятно влияние върху емоционалното му равновесие .Тогава сякаш изгубил почва под краката си , се страхуваш да предприемеш каквото и да било, за да не сбъркаш отново…Страх от неизвестността , от бъдещето ти пречи да се справиш с елементарни проблеми. Страх ли ? Какъв страх? А, ако вече знаеш урока на Дон Кихот по безстрашие:”…Страхът,който те е налегнал ти пречи да виждаш и да чуваш правилно. Защото едно от действията на страха е да смущава чувствата и не позволява на човека да вижда нещата такива каквито са. Щом толкова се боиш дръпни се настрана…”
Ентусиасти ли сме днес тинейджърите? Може би, но толкова…толкова колкото Дон Кихот –не! Искат от нас да сме разумни. Как тогава ? Най-рядко разумът е съчетан с ентусиазъм! Ентусиазъм има в нашето въображение, в нашите фантазии, в игрите, които все още играем…Само, че Дон Кихот не е тинейджър-той е възрастен! Не, все още не съм срещал толкова ентусиазиран възрастен, така , че да проумея , до какво води това.
Безсмъртните мисли на Сервантес в изказ на свободолюбивия дух на неговия герой “…Свободата, Санчо, е един от най-скъпоценните дарове, които небето е дало на хората…”си струват да бъдат запомнени от всеки човек, защото съм убеден, че над всичко, което ни трябва , за да бъдем щастливи и пълноценни като хора стои СВОБОДАТА!
Общовалидни и до днес, пренесените през вековете човешки ценности и добродетели на героя Дон Кихот могат да бъдат откривани в обкръжението ни. Във всеки от един нас се крие един Дон Кихот, само че все още ….с неизвестни подвизи!