Joomla Software solutions Template

Payday loan

Фолклорното и модерното в поемата „Ралица”

(Интерпретативно съчинение)

Роден през 1866г., Пенчо Славейков пише в края на ХIХ и началото на ХХ век – в период на преход и изпитание за националните идеали и нравствените ценности. Творчество му е пример за отражението на тези обществени промени върху темите и проблемите на българската литература от онова време. От една страна, поетът остава духовно свързан с талантливия си баща и с традиционните възрожденски идеи, застъпени в текстовете на Петко Р. Славейков. От друга страна, младият Славейков членува в модернистичния кръг „Мисъл”, където попада под влиянието на разнообразни новаторски концепции от западна Европа. От преплитането на тези два фактора се раждат редица произведения, които обръщат поглед към фолклорното мислене, придавайки му ново звучене. Сред тях е и поемата „Ралица”.

„Ралица” се отличава с художественото единство между традиционните стилови и езикови похвати и етични норми и една модерна психологическа проблематика. Славейков черпи основни сюжетни схеми, теми и мотиви от фолклора и използва изразните средства на народната песен, за да рамкира българския патриархален космос и постави начални щрихи по главните образи в поемата си. Вглеждайки се в миналото, той извежда и утвърждава най-стойностните качества на българина, но и ги преосмисля за целите на новаторския си творчески замисъл. На основата на традицията Славейков създава един по-реалистичен и многопластов свят. В този нов свят поетът отделя важно място на проблемите на индивида в обществото, психологическия аспект на събитията, и изразява прозрения за човешката същност. Като поставя в центъра идеята за силата на човешкия дух, който надмогва личното страдание и отстоява своя избор, Славейков окончателно се откъсва от фолклорните традиции в българската литература.

Поетът използва фолклорните и модерни елементи още в описанието на времето и обстановката в „Ралица”. Споменаването на сезонните промени и съпътстващите ги празници от народния календар създава представа за изминаващо време: „Кръстовден мина”, „гората пожълтя”, „зимна впелица”, „вече великденските пости преваляха”,”при пролет се помина”, „есента доби рожба” и др. Така Славейков очертава познатата от народните песни и предания цикличност на времето, която подсказва затвореността на обществото. Но тук поетът заимства този фолклорен елемент само за да го разруши, като преобърне класическата подредба на сезоните. Започвайки с есента, а не с носещата живот пролет, Славейков смело излиза от традиционния модел и внушава, че външните процеси на природата влияят на човешкия живот по непредвидими начини. Затова хората не трябва да разчитат на постоянство от външния свят, а трябва да се концентрират върху обладаването на вътрешните сили. Описанието на пространствата в „Ралица” носи подобни универсални послания. Битът на българина и типичната атмосфера на патриархалния свят с неговите празници, седенки и сватби присъстват осезаемо. Опоетизирани са делникът, празникът и най-характерните моменти от народните обичаи – срещите при извора, хорото, сватосването. Поемата „развежда” читателя из познатите от народната словесност места: седенките, чешмата, дворовете, домашното огнище. На този фон се разиграват човешки драми, които обговарят непреходни добродетели - част не от бита, а от битието. Най-категоричният пример за това как традиционното място се превръща в символ на една човешка ценност е срещата на Ралица и Стоичко на чешмата. По принцип това е типична среща между най-прекрасната девойка на селото и нейния изкусител; същият сюжетен елемент присъства и в „Изворът на Белоногата” от Петко Славейков. Наситена с фолклорна стойност, тази среща активира драматичното напрежение в поемата и допринася за психологическата характеристика на героинята. Сцената освен това очертава вечния проблем в изкуството за несподелената любов.

- Пусни!... Сърцето силом се не зема.

Не е то пита, то се не ломи!

Този отговор наистина придава друго измерение на характера на Ралица. Така също се извежда една универсална, модерна ценност - силата на волята и способността да се защитава правото на свободния и естествен порив на сърцето. В крайна сметка Славейков излиза от бита – или традиционното, за да се пренесе в битието – модерното.

Самият образ на Ралица съчетава най-висшите традиционни ценности с модерните идеи на времето за силата на човешкия дух. Началният портрет на героинята е изваян под влиянието на народните песни. За него е характерна колоритната лексика и фразеология и разширените епически сравнения. Типичните фолклорната поетика и стилистика са представени с напевността на стиховете, разговорните интонации („Блазе й…Ех, кабил ни край не е…), традиционни сравнения (“той беше строен явор столоват, тя тънка, вита, кършена лоза”), епитети и метафори („бели менци” , „вакли очи” , „кръшна половина”). Ралица е истинско въплъщение на светлината и чистота, внушени най-точно от сравнението „като оназ вечерница в небето…” Тя изразява патриархалните добродетели, идеала за жена, съпруга и майка в синхрон с традицията. Освен че представа физическата красота във фолклорен план, Славейков я извисява до култ към жената по принцип. Той  съчетава в образа й висшите битийни, патриархални ценности – вярност, безкористност, всеотдайна обич, с модерните идеи на времето за силата на човешкия дух при надмогване на страданието и за верността към себе си. Тихата усмивка се превръща в постоянния символ на тези ценности. Така както усмивката на Мона Лиза може да бъде интерпретирана по различни начини, усмивката на Ралица изразява цяла палитра от емоции. Тя е най-силният израз на човечност и жизненост, знак за нравствен стоицизъм и духовна чистота. В нея е съсредоточена цялата душевност на героинята. И най-вече усмивката въплъщава изстрадания оптимизъм, роден от болката:

…и пак оная хубава усмивка

на устните й цъфва, от живота

ненадломента – с несломено сърце.

Злото не успява да сломи героинята, защото тя е приела, надмогнала страданието и се съпротивлява срещу силата на съдбата и обстоятелствата. Загубата не я ограбва, а я прави душевно по-богата и я зарежда с енергия да посреща предизвикателствата и в тях да отстоява своята независимост като личност. Подвигът й е в духовно-нравственото надмогване на страданието и в способността да възкреси от руините своя свят, да намери нова опора в майчинството. В крайна сметка образът на Ралица е създаден по фолклорен модел, но многоаспектността на нейните преживявания надхвърлят рамките на фолклорен психологизъм и се пренасят в сферата на универсалното човешко. Съчетавайки фолклорното начало с модерната нравственост, Славейков подсказва, че зад конкретното битово пулсират общочовешки проблеми, които трябва да се приемат борбено и неотстъпчиво.

Подобно на образа на Ралица, Славейков представя и темата за любовта като преплита фолклорни и модерни похвати. Отново двамата млади са представени като типични герои на народна песен: той има „вакли очи”, а тя е „една в село”. Обичта им също е описана според обичаите: „двама лика/ и прилика, един за друг родени…” Сравнението на младите влюбени със „строен явор столоват” и „тънка, вита, кършена лоза” е поредната прилика с фолклорната традиция. Животът им след сватбата е също толкова предвидимо построен: „живяха честито”, „не смъгли му щастието нищо”. Свенливата любов („той, с усмивка дяволита”, „причерви се свенливо”) ги свързва по-скоро с фолклорното отколкото с модерното разбиране за отношенията между съпрузите. Традицията обаче преминава в новаторство, когато типичната любовна история не завършва по типичния начин – тя рухва. Славейков подсказва, че е отминало времето на идилията и любовта не е просто силно и драматично чувство. Съвременният свят е един сложен лабиринт от етични дилеми  и в него волята и устойчивостта на героите трябва да бъдат проверени в страданието. Затова авторът изненадващо избира преодоляването на болката на Ралица, а не щастието й с Иво, за идейно-емоционалния център на поемата.

На последно място, Славейков използва традиционни и новаторски техники при многопластовото изображение на негативния герой на творбата – Стоичко. Той е обсебен от демоничното начало в човешката душа: „мисли зли”, „и недобър гореше плам в очите му”. Скритите страсти са представени в много психологически детайли: „мрак обзе душата”, „тъмен поглед”. Свързвайки образа на Стоичко с мрака, поетът го противопоставя директно на светлината, строяща от Ралица, и така засилва драматизма. Подобен контраст между двойката главна героиня – антагонист се открива и между Гергана и везира от „Извора на Белоногата”, където се разработват фолклорни мотиви. Стоичко обаче не е обрисуван едностранно, а е потърсен „человека в звяра”, както Славейков младши се зарича в „Олаф ван Гелдерн”. Неспокойната съвест, разкаянието и бягството на героя свидетелстват за сложността на неговата психика. Разкривайки една мрачна и противоречива натура, поетът поставя модерните проблеми за греха и възмездието, престъплението и наказанието, любовта и нейната греховна същност. Той успява да излезе извън фолклорната плоскост, за да представи своите модерни възгледи за човешкия характер.

Фолклорното и модерното в поемата „Ралица” се преплитат в описанието на обстановката и времето, за да изградят един по-реалистичен и сложен свят. Главната героиня се превръща в символ на народния идеал за женска красота и нравственост, съчетани с постоянна сила на духа въпреки страданията. Трагичното рухване на нейната любов е не само върховното изпитание за тези ценности, а и доказателство Славейковото модерно виждане за щастието. Новаторският му похват при развитието на традиционния образ на антагониста в поемата също свидетелства за уникалните творчески експерименти на поета. Преобръщайки различни фолклорните техники в нашата литература с „Ралица”, а също и с „Неразделни” и „Бойко”, Славейков синтезира модерния светоглед на съвременния човек и създава нова митология за българския народ.