Joomla Software solutions Template

Payday loan

С голямо внимание  и вълнуващо вдъхновение Стефан Коларов изследва проблемите от историята на българската литература. Върл ценител на хубавото в нея, той не се колебае да отправя сърдечни хвалебствия към наистина  качествените творби и съответно техните автори така, както не се притеснява да критикува пошлостта и нискостойностните произведения. Самата негова биография е достатъчно показателна за притежаваните от него качества на талантлив любител на родното и чуждестранно литературно творчество.Редактор на списание „Народна младеж”(1967), сп.”Обзор”, (1969-70),аспирант на академик Георги Цанев, научен сътрудник (1979) и старши научен сътрудник (1988) в Института за литература при БАН са само част от дейностите, допринесли за цялостното му професионално и творческо развитие.

В своята книга „Литература, медии, творчески влияния”,излязла от печат през 2008 г. от университетското издателство „Св.св. Кирил и Методий” Велико Търново той обхваща най-различни аспекти на книгоиздателската дейност, в отделните глави са озаглавени: „Родното книгоиздаване между традицията и модерния свят”, „Поетът неговият биограф и другите”, „Едно знаменателно научно и творческо сътрудничество”( проф.Иван Д. Шишманов и проф. Михаил Арнаудов), „Безпощадна полемика и страстно родолюбие”, „Читателят като сизиф и читателят като Одисей или когато Слави и Мадона изместват Вазов и Сервантес”, „Националният литературен процес и чуждоезиковото обучение”, „Хуманизъм и интелектуална свобода”, „Безкрайно търсене”, „Библиотеки, четене, комуникации и предизвикателствата на ХХI век”.

ГЛАВА I. „Родното книгоиздаване между традицията и модерния свят”.

Тук доцент доктор Стефан Коларов, който имам честта да ми преподава в учебните дисциплини „Нова българска литература” и „Теория и практика на масовата комуникация”, занимава с проблемите на книгата и упреква,както той сам се изразява,”ловките спекуланти и лъжедемократи,които нахлуха в храма на книгата и нанесоха тежък удар върху непреходните национални ценности”.

След множеството отрицателни явления,които преживя родината ни,тя не спря да търси нови демократични пътища на развитие, а въпреки рухналата идеология,макар и бавно ”съзряват новите идеали,търсят се морални и етични опори”.

Издателствата като институции в миналото и в наши дни са претърпели положително развитие като се има предвид,че допреди десетина години у нас е имало 20 държавни издателства, а сега, според литературната статистика, наброяват 3600,някои дори посочват цифрата 7000. Според автора това е доста голяма крачка напред за една малка и бедна страна с език,който не е световен. Няма да коментирам и негативното ( меко казано) влияние на робството, заради което България изостана с десетилетия от културното развитие на останалите европейски страни. А пък и за родината ни е „по-здравословно да никнат като гъби издателства,отколкото кръчми и кафенета” . Много тревожна е битката,сблъсъкът на интереси между сериозните издатели и печалбарите,които без никакви скрупули атакуват свещения храм на книгата, гаврейки се с нейната стойност за сметка на личната си изгода. Издателствата биват разграбвани и плячкосвани, въпреки че са отбелязали завоевания, отразяващи професионализма на книгоиздаването ни и превърнали се в негова емблема, което доста подпомогна финансово ловките и хитри печалбари. В тази битка не издържат доста добри издателства като ”Отечество”( създадено от покойния Николай Янков), което възпита няколко поколения българи благодарение на многобройните си библиотеки. Не успяват да оцелеят и

”Наука и изкуство”, „Български художник”, „Свят”, „София прес” и др. Но въпреки неокуражаващите метаморфози на книгоиздаването ни, Стефан Коларов не смята, „че е настъпил потоп за него и неговите деятели”.,макар местата на десетки творци и редактори да бяха замени от амбициозни измамници,       показващи нисък вкус и оскверняващи храма на книгата. Тук авторът подема въпроса „Има ли ренесанс в родното книгоиздаване?” Отговорът тук може да бъде даден с една кратка илюстрация на площад „Славейков”.Той „се пука по шевовете от книги”,което е хубаво- масово излизат нови заглавия. Едни от най-престижните издателства,които впечатляват със сериозността на своята дейност са „Христо Ботев”, „Захарий Стоянов”, „Труд”, „Хермес”, „Колибри”, „Прозорец”, „Сиела’’, „ЛиК”, „Стрелец”, „Слънце”,”Анубис”, „Слово”, „Пан” и др. Естествено из книжното богатство на площад „Славейков” се срещат и книги на други издателства,чиито имена(от които лъха истинска екзотика) са достатъчно показателни що за творби разпространяват те. Такива са „Кибеа”, „Летера”, „Емас’’, „Парадокс’’, „Сиби”, „Леге артис”, „Инфодар”, „Обсидиан”, „Рива” и др. Прецизният,професионален подбор на книгите  е една от най-старите традиции в нашето книгоиздаване. Както сам изтъква доцент Коларов „Петко Славейков, Любен Каравелов и Христо Ботев в най-сурови времена положиха своя талант в темелите за творчество и просвета, живяха и работиха при неимоверно трудни условия, но издигнаха критерия  за ярко и непреходно слово,за оценка на българската и чуждата книга”. Не бива да се пропуска и фактът, че в „неравния двубой срещу чуждестранното нашествие ’’родната книга безпомощно отстъпва. Нарушената мярка с преводната литература,която безспорно има своите предимства и място под слънцето, води до подценяване на родните творби, довежда до безкритичност и всеядност.  С еволюирането на книжновността на пазара започват да се продават не само всеизвестните ‘’розови романи”, но и книги с атрактивни заглавия,които макар и без всякаква стойност се продават като топъл хляб именно заради провокативния си сюжет. Такъв е случаят с „Порно” от Ървин Уелш. Именно съперничеството между различните издатели предизвиква появата на произведения с лесен и шумен успех, които носят пари. В Бермудския триъгълник на времето завинаги ще остане неравната борба между българските писатели и българската книга и чуждестранните автори и заглавия. Коларов отбелязва, че биографията е един от жанровете,които нямат богата традиция у нас. Яна Язова има сериозен принос в биографичния литературен жанр с написаното за Левски и Бенковски, но негов първосъздател е Захарий Стоянов с неговите книги за Левски и Ботев с които слага началото.

Стефан Коларов не пропуска да обърне внимание и на печатните медийни издания,които на своите страници отделят място за книгата. Такива са „24 часа”, „Новинар”, „Монитор”, които имат постоянни страници „Книги” или „Книжарница”, както е в „Новинар”, „Труд”, „Сега”, „168 часа”. Вестниците „Дневник”, „Капитал”, „Дума”, „Политика”. „Поглед” от своя страна предлагат „по-специално приложение и обширни отзиви”.

Важен фактор е и умението да се привлича читателското внимание към конкретна книга. И това става  по-лесно с подбора на сюжети, включващи „жертви, кошмари, секс, интриги, кръв, вампири”. „Сексът и градът” на Кандис Бушнел например предизвиква нечуван медиен бум, особено след екранизацията му и последвалата голяма реклама. Общо взето, за търсачите на силни усещания ще е трудно да направят своя избор. Мистерията на най-продаваните книги се корени в различните класации на продавачите от сергиите на книги. Но това „класиране” не става според художествената стойност на дадена книга,а според възможността за бързата и продажба.

Поредният въпрос, който вълнува доцент доктор Стефан Коларов е „Умира ли книгата?” Не! Тя винаги ще има своите ценители и печатното слово ще тържествува въпреки неизчерпаемите сериали като „Дързост и красота” и мрачните прогнози. „Нацията ни е преживяла жестоки исторически погроми, плащала е с кръвнина и свещени късове от своята земя, но нашето слово не е помръквало никога, не е загубвало своя блясък…” С тези свои думи авторът на „Литература, медии, творчески влияния” изразява своята непоклатима  вяра в българското, в родната книжнина и будния дух на българина.

Авторът набляга и на едно мащабно дело, оставило своя отпечатък върху нашето книгоиздаване,а именно енциклопедията ‘’ Българска книга” (2004) от издателство “Pensoft”,която въпреки някои необясними пропуски и недостатъци има непреходно значение за „духовния устрем на човека към красота”.

Според доц. Коларов е наложително да се дискутира за литературата, за творците,които тя ражда, за нейната роля и място в живота като цяло. И пак според него, неизчерпаемата сила на словото се дължи именно на това, че то носи надежда,въпреки крайните гледища и негативизма.

ГЛАВА 2. „Поетът,неговият биограф и другите”.

Тук авторът е отразил живота и творчеството на Димчо Дебелянов, неговите страсти и неволи въз основа на книгата на Владимир Русалиев „Бездомник в нощта” (1996). Дебелянов е роден поет, който със своята житейска и творческа съдба не се побира в никакви еснафски рамки. „Българският Верлен”, както го нарича Константин Константинов  е имал нелека участ,а книгата на Русалиев разкрива правдиво образа му, максимално ни доближава до неговия свят, който е тъй нeподправен и искрен, понякога дори скандален, но въпреки това привлекателен. Той е живял само двадесет и девет години,шест месеца и четири дни, но в тежки страдания, неволи, безсънни нощи, тревоги и несгоди. Неговото нещастие започва със смъртта на чичото, след която бащата не може да преодолее загубата и умира на 26 юли 1896 година. След това семейството остава без семейна опора и издръжка и всяко от децата трябва да започне своята борба за оцеляване. Две тежки години изминават в мизерия и недоимък, бъдещият поет, погълнат от грижите за собствената си издръжка и живеещ в оскъдица  и за миг не спрял да чете усилено любими произведения и автори, като приоритет за него бил Пенчо Славейков. Сред непрестанните си лутания в стремежа си да живее нормално, вече двадесетгодишният Димчо открива своята изгора в лицето на една прекрасна девойка, наречена Иванка Дерменджийска, до която в една студена нощ пише първото си любовно писмо (1908). Това е жената,която той не спира да обича пламенно до края на живота си, въпреки няколкото други увлечения. На нея посвещава първите си песни.

През 1911 година една друга девойка завладява сърцето на Дебелянов- Елена Петрунова, но която, за жалост има твърде ранна и тежка гибел. Собственият и баща я застрелва по необясними причини. В края на тази мъчителна за младия поет година,той среща друга пленителна девойка- Лалка Ганчева с която той споделя симпатии дълго време. А когато научила скръбната вест за смъртта на Димчо, тя залиняла, разболяла се неизлечимо и след шестгодишна агония умира.

Поетът имал романтична връзка и с Мария Василева, на която посвещава голяма част от творбите си. Тя заминава за Козлодуй,където се разболява от туберколоза и обичащият я безумно поет скоро научава за нейната участ. На нея той посветил елегията „Аз искам да те помня все така”.

Гьончо Белев- пръв другар на Дебелянов споделя пред Русалиев, че „само когато страда,той твори”. Когато умира майка му- на 8 октомври 1913 година той написал елегията „Да се завърнеш в бащината къща”.

В началото на 1914 година Димчо остава без квартира, без здрави дрехи и обувки. По това време той довършва поемата си „Легенда за разблудната царкиня”, която, според Русалиев е неговата ”най-интимна изповед”.

През 1914 година е назначен на служба докладчик във Върховната сметна палата и е освободен от военна служба, с което поетът не е могъл да се примири, след което си подава оставката и заминава на фронта. През тези последни четири месеци от живота си той довършва цикъла „Тиха победа”. Както казва Русалиев: „За фронта Дебелянов заминава с предчувствието,че ще бъде убит”. И така, на втори октомври, десет часа преди пладне Дебелянов пада убит от англичаните.

Владимир Русалиев решава да разпита всички познати на Димчо,за да ни разкрие повече факти около светлата му личност. Николай Лилиев споделя, че когато поетът бил мрачен „губеше вяра във себе си и във всичко”. Дълго е обмислял сюжета на произведенията си и живееше с него.

Георги Райчев твърди, че най-характерното Димчово качество е неговото бързо привързване към хората,особено когато си пийнел разкривал душата си.

Според Тодор Траянов Димчо има голям дял в обновяването на българската поезия.

Николай Райнов споделя с известен сарказъм, че в България е прието едва когато човек се спомине да му се издават творбите, да се пишат за него минографии, статии, от което покойникът не печели нищо. Така се случва и с Дебелянов. Добавя също, че поетът” твореше бавно, дълбоко, с голяма самокритичност: тъй, както трябва  да се твори”.

Димитър Подвързачов споделя,че през годините,през които тъкмо е разцъфтявал младият поет, никой не го е зачитал, нито се е интересувал от него. „И той си отиде огорчен, необикнат…”.

Тихомир Павлов казва, че Димчо осъзнавал какво носи в душата си и „вървеше по своя път с изправена глава”.

Сестрата Мария Дебелянова-Григорова споделя,че от всички жени в своя  живот брат и обичал най-много Мария Василева. И продължава :”той не купуваше дрехи и обуща,а книги”.

На Йордан Тодоров Димчо споделял,че бленува да има дом и семейство,както и условия за работа.

Братът Петър Григоров до последния си час не преживял факта, че друг е взел билета за отпуск на брат му и, че ако това коварство не бе се случило,той навярно щеше да още жив.

Иванка Дерменджийска споделя с Русалиев грижливо пазените Димчови писма, в които, както той сам казва: „ страданието е велико, любимата жена е свята, а любовта- вечна и безсмъртна”.

ГЛАВА 3. „Едно знаменателно научно и творческо сътрудничество”.

Тук Стефан Коларов отразил  делото на професор Иван Д. Шишманов и неговият сътрудник, професор Михаил Арнаудов относно  приноса на Николай А. Рубакин  към библиотекознанието.

Той работи като библиотекар в продължение на 26 години и е неуморен читател през цялото време. Работейки в областта на книгоиздаването, той захваща да изучава четящата публика,книгата и нейното въздействие. Проявява завидна редакторска дейност, успявайки да подготви издаването на над 200 книги (оригинални и преводни). Но тъй като нарастващото му влияние сред народа не се гледа положително от властите, той напуска Русия и се заселва в Швейцария, носейки със себе си 40 хиляди тома книги. Пред Шишманов Рубакин е споделил, че възнамерява да издаде своята популярна енциклопедия на основните европейски езици, което неимоверно много би повишило знанията на българския читател. Живо се интересува от проблема с библиотеките и това, те да не се превърнат в „гробище от книги”. Но в никакъв случай той не е нито книжен червей, нито библиотечен плъх, а пълководец на книгите, какъвто трябва да е и всеки съвестен библиотекар. Руският учен дава на света библиографическата психология. Тя разглежда въпроса какво да се прави и какво да не се прави за книжовното дело, как да се четат стойностните книги без да тънат в прах и паяжина по лавиците. Рубакин изтъква, че добрият библиотекар трябва да съумява да пуска в движение всички книги, да се интересува от тяхното въздействие върху читателя ,така че ползата от библиотеката и четенето да е налице. А психологията на читателите е и библиологическата психология- психологията на четенето, на четената книга, психология на автора и неговото творчество като цяло, влиянието на словото му върху масите и отделната личност конкретно, както и въздействието му върху нацията и човечеството като цяло. Библиопсихолог - такъв трябва да бъде всеки един библиотекар според Рубакин. Да се вглежда в читателската си аудитория, сортирайки я по групи (психологически и социални). Всеки читател има свой характер, темперамент, свои чувства, интереси, привички и т.н. и е нужно да се „изследва” душата му, за да може да му се предложи най-подходящата книга. Групирането на читателите може да  е въз основа на умствен багаж (едни мислят конкретно или абстрактно, други- аналитично или синтетично, трети- индуктивно или дедуктивно), чувства (егоистични или алтруистични, морални или естетически, социални, религиозни), деятелност (има хора съзерцателни и мечтателни, реалисти, борци, но има и подаващи се, безхарактерни), воля (рефлексивни и въздържани хора). По психическа индивидуалност  руският учен групира и самите книги. Четенето на „любими автори” създава най-голяма хармония в душевността на читателя. Техните творби възбуждат по-силно вътрешния му свят, от колкото който и да е друг автор. За това беседването на библиотекаря с читателя е наложително за постигането на по-ползотворни резултати. Различните типове книги се класифицират в следните категории: 1. Конкретни, 2. Абстрактни. Конкретните от своя страна се делят на книги, с подробно описани факти (например Руската история от Костомаров, Сичовски) и такива,в които те не са подробно описани. Абстрактните книги Рубакин дели на анализиращи и синтезиращи. По-нататък, в своята класификация той поделя книгите на такива от емоционален тип, разсъдъчни, волеви тип (въздействащи върху волята на читателя). Класификацията според трудността на разбиране на книгата също е наложително,например за такива с  основно, незавършено средно образование, средно или висше образование.

От всичко казано дотук от Иван Шишманов става ясно, че през целият си живот Николай Александрович Рубакин е служил всеотдайно на книгата, на нейното богатство и на това, тя да бъде пълноценен помощник на човечеството.

Професор Михаил Арнаудов е последовател и ученик на Шишманов и след смъртта му през 1927 година, Арнаудов продължава достойно делото на своя учител. Става редактор на списание „Българска мисъл”, където отпечатва статията „Какво значи „Книгата влияе върху читателя?”, чиито автор е Рубакин. В нея подробно се описва влиянието на книгата върху читателя, основаващо се на следните фактори: обстановка, исторически момент,време, раса (на читателя), социална среда. Това несъмнено е голям принос за книгоиздателската и библиотечна дейност по цял свят. Умението да се общува с книгата, да се усвоят тънкостите на библиотекологията, да се гали душата на читателя както от самата книга, така и от вниманието  на библиотекаря- към това се стреми Рубакин и на това посвещава живота си. А то никак не е малко и е достойно за уважение, и заслужава адмирации. Защото да общуваш с книгата е изкуство, изисква много старание,а  не е просто отбиване на номер.

ГЛАВА 4. „Безпомощна полемика и страстно родолюбие”

Тук Стефан Коларов се уповава на Николай Хайтов и на неговата книга „Кой и защо унищожи гроба на Васил Левски”(2004). Сюжетът се базира на намерения скелет Nо 95 при археологическите разкопки в столичната църква „Света Петка Самарджийска” през 1956 година. Имайки предвид, че това се отнася за великата личност на Апостола, чувствата, които ни навява тази история са пропити от ужас и гняв. Николай Хайтов влага огромна енергия през последните 15 години от своя живот  на мистерията около зловещата находка. На 23 април 1956 година със заповед на директора на Археологическия институт с музей (АИМ) при БАН академик Кръстьо Миятиев  са разпоредени археологически разкопки при църквата „Света Петка Самарджийска”,в северната половина на олтарната основа е намерен скелет с необичайно положение. Малко по-късно се явява версията, че става въпрос за препогребването на Левски в олтара на църквата. Друга версия, отразена в книгата на Хайтов е ,че Дяконът е заровен в Позорните гробища на София. Авторът не доумява как „не се е намерил поне един сърцат да го прибере от там. Това е една от най-коварните в историята ни манипулации.” Той, естествено, нито приема, нито отрича тази версия, но се възмущава от подобна ужасяваща вероятност. Освен това Апостолът е бил йеромонах и близките му софийски духовници не биха останали безучастни. Авторът в подробности описва перипетиите, през които е преминало разследването, отношението на властите и, волностите на археолозите, обвиненията отправени към него и неговите съмишленици, че са „гробищари” и т.н. Изводът от всичко това е ,че нашето равнодушие и безразличие могат да принизят миналото ни, озаряващо историческия ни път. В това се състои и посланието на Хайтов, който показа на България какво е разследваща журналистика. Той с такт и финес подхожда към подобни заплетени казуси, с цената на много и дългогодишни усилия и непрестанни главоболия и ни дава да разберем, че книги като неговата са ни нужни и играят огромна роля в извисяването на великите исторически личности и очистването на името им от обидите на лицемери и мними родолюбци.

ГЛАВА 5. „Читателят като Сизиф и читателят като Одисей или когато Слави и Мадона изместват Вазов и Сервантес”.

В тази глава доцент Коларов размишлява около метаморфозите на съвременният свят, обезценяването на духовните ценности, изместването им от модерното и новите привички на XXI век. Уповава се на Алвин Тофлър и на информационната революция,над която той размишлява и стига до извода, че тя е „свързана с демасовизирането на икономиката и увеличаващото се социално разнообразие”. Той анализира развитието на човечеството, правейки опити да проследи по-важните етапи и  да покаже своите виждания по въпроса за пътищата,които предстои да бъдат изминати. Тофлър изтъква, че само четенето може да е двигател на духовното развитие и нито Интернет,нито  новите технологии, навлизащи масово в живота ни не могат да се сравнят с неостаряващите произведения на Данте и Петрарка, на Шекспир и Гьоте, Виктор Юго, Достоевски, Толстой и т.н. Заражда се един много актуален и притеснителен проблем- завоюването на територията на книгата в информационното пространство. Словото има определена хуманитарна мисия и заема подобаващо място в  човешкия свят.  Формирането на личността,  въпреки технологиите и иновацията, не може да стане без незабравимите стихове на Дебелянов, без патриотичните песни на Ботев и Вазов, без художествените шедьоври на Талев и Димов. Все по-масовата индустриализация на обществото засилва страховете около умирането на книжовните ценности. Четенето е един от „най-естетическите пътища към вътрешния духовен мир и дава на модерния човек още една възможност да възстанови нарушеното равновесие на своя свят, разтърсван от динамиката на техническия прогрес и неговите стресове”. Коларов  отразява и проблема за битката за книгата, както и засилващия се спад при четенето през последните години. Започна се неравен двубой между нея и електронните медии и най-вече телевизията.Типичен пример за това е САЩ, където 70 на сто от американците се информират предимно от нея. Според Тофлър както книгата, така и телевизията имат своите предимства, но втората ”по-често предлага лесно смилаема храна за ума”. Тя популяризира много имена в  шоубизнеса и е една своеобразна машина за звезди.Така например „Шоуто на Слави” се радва на голям успех сред млади и стари, но безспорен е фактът, че шоуменът има качества, достойни за уважение и доста колоритна биография. Още една причина една сред най-търсените книги да е „Слави Трифонов  за стърчането” на Любен Дилов-син. Но както въпросното шоу по bTV жъне успехи, така би пожънала успех и някоя хубава книга,ако по същата тази телевизия би се излъчила премиера на такава. Но реалността е друга-нито кадър за български писател или книга, макар че в НДК ,където се помещава въпросната телевизия се представят всяка седмица различни автори и произведения,които заслужават внимание и място в медийното пространство като Антон Дончев, Леда Милева, Павел Матев и др.Телевизионните медии са по-изкусителни от четенето, а изводът е ,че разминаването с големите творци е предизвестено. И както казва Стефан Коларов: „Вазов и Сервантес се заменят със Слави и Мадона”.

Истинското четене изисква не само да се „напомня” на хората за съществуването на книгите, а при четенето на такива да се налагат   съзнателни ограничения, превъзмогване на съблазните на реалността и пълна концентрация върху текста. Това е така нареченото Сизивфско четене, благодарение на което словото достига до висините на духа. За Атанас Далчев книгите се превръщат в пагубна сила, защото е „лишила онзи, който им се е посветил от простите радости”.

ГЛАВА 6. „Националният литературен процес и чуждоезиковото обучение”.

Тук доцент доктор Коларов обръща внимание на чуждите езици, чрез които творецът прониква по-задълбочено в една друга традиция, опознава достиженията на големи автори, разширяват се идеите относно литературното си творчество. Но това не означава нелепо чуждопоклонство или пренасяне на “европеизма” на всяка цена. Мнозина български автори започват кариерите си благодарение на чуждите езици и  различните страни,които са посетили. Така е с Христо Ботев, Любен Каравелов, Вазов, Петко Славейков, Яворов и други. В „Литература, медии, творчески влияния” Коларов подробно описва за приносите на чуждия език, за различните преводни творби и познанията на отделните автори по един или друг език. Като цяло Алеко Константинов чрез произведението си „До Чикаго и назад”, описвайки видяното в САЩ, характеризирайки социално-политическата нагласа на следосвобожденския човек, е много показателно за ползата от езиците. Патриотизъм в смесица със сарказъм пропива сюжета на този роман, но и показва доста достойнства на българското. Но има и такива като Д. Кенаров, който избира да се срамува от българската литература и който със своите статии осмива родните автори и произведения.

В общи линии изучаването на чужди езици у нас има дълголетна история, но в никакъв случай не трябва да се превръща просто в отбиване на номер, а в нещо нужно и ползотворно,което да развива литературния дух в човека.

ГЛАВА 7. „Хуманизъм и интелектуална свобода”

През далечната 1976 г. Д.С. Лихачов издава „Големият свят на руската литература”, което безспорно е събитие в литературния ни живот. Той е от малцината, които се опитват да проникват в бъдещето на литературата, дава своя принос  в текстологията в качеството си на отличен познавач на националното и литературно богатство. Проследявайки историята на руската литература, той прави знаменателни открития с които допринася и за развитието на нашето литературознание с богатата ерудиция и” живото, неподправено чувство” на неговото слово. При посещенията си в България той често става събеседник на известната наша журналистка Калина Канева,лред която споделя: „Запазването на културната среда е задача, която е не по-малко важна от запазването на обкръжаващата природа. Ако природата е необходима на човека с оглед на неговия биологичен живот, то културната среда е потребна за духовния, нравствения живот, за”духовната уседналост” на човека, за неговата привързаност към родината си, за неговата нравствена дисциплина и социалност.”

ГЛАВА 8. „Безкрайното търсене”.

Тук става въпрос за думи като политика, депутат, елит, за изплували от небитието банкери и бизнесмени, „силните на деня”, които безпощадно мачкат всеки на пътя си. Безкрайното търсене на и лутане на духа сред безкрилата пошлост и ловките нагаждачи, сред чалгата и луксозните заведения,където никнат като гъби бездарни изпълнители. Стефан Коларов е цитирал едно много  поучително изказване на Карл Попър „повечето от нас знаят датата и мястото на раждането си, но малцина знаят кога и как е започнал техният интелектуален живот.” В своето интелектуално развитие Попър сочи марксизма като основно събитие и добавя: „Тя ме научи на мъдростта на Соктратовата фраза ”Знам, че не знам”, ‘’ Тя ме направи фолибилист и насади в мен ценността на интелектуалната скромност…”

През 1992 година той пише „Послепис към марксизма, 1992” във връзка с преиздаването на своята автобиография, където отбелязва дълголетието си, но и много тъжни факти като смъртта на най-близките му роднини и приятели.

Макар че книгата „Безкрайното търсене” се малко по-късно на български е постижение, което дори да не ни склони към същите убеждения,които изразява великия учен Карл Попър, не може да не ни достави истинско удоволствие усилието му да ни научи на солидарност и съпричастност към  „безкрайното търсене на човешкия дух и човешката мисъл”.

ГЛАВА 9.” Библиотеки, четене, комуникации и предизвикателствата на ХХI век.”

 Тук Стефан Коларов за пореден път подчертава дебело, че четенето е една от онези дейности, без които не би могло да се осъществи нито едно завоевание на ума. В така динамичното общество съдбата на книгата и  опасностите за печатното слово да проблеми с непреходно значение, които заслужават  внимание. Да, определено е доста трудно е  в днешното информационно общество да си представим образа на Ирина и Борис или малкият Лазар Глаушев. Няма го предишния плам и ентусиазъм да се четат книги, представата за които сега е доста объркана и раздвоена между новите средства за масова комуникация и традиционното общуване с богатствата на библиотеките. Нравите и разбиранията за четенето като изкуство са коренно различни от тези през XVIII век и е абсолютно възмутително Хари Потър завинаги да измести Ян Бибиян или героите от „Дързост и красота” да са по-известни от Вазовите образи. Несъмнено има защо да се тревожим за бъдещето на съдбата на книгата. Нужно е да намерим баланса между  комерсиалното и духовното, така че да няма никакви нравствени и емоционални щети в духовния ни свят..

От друга страна небивалият интерес,който предизвикват Нобеловите награди по литература е доказателство, че все пак има четяща публика, която се радва на постиженията на словото. И както казва незабравимата Дорис Лесинг „За да може да се пише, за да се твори литература, трябва да се подържа здрава връзка с библиотеки, с книги, с Традицията”.

С този свой труд доцент доктор Стефан Коларов ни отвори очите за много впечатляващи факти и събития около развитието на библиотечното дело и книгоиздаването. Неговите критически статии и размисли имат своя принос в просвещаването на непросветените ,в духовното обогатяване на бедните духом. На достъпен език предлага набор от сведения, които определено ще оставят отпечатък върху четящия от пръв прочит и заслужава своето достойно място  в българската литературна съкровищница.