Joomla Software solutions Template

Payday loan

aПонеже Стаматов гледа на своите книжовни творения без всяка суета и пи­ше само в ефимерните минути, когато не може да пръска в разговори своето горчи­во наблюдение, своя жесток сарказъм и своите песимистични афоризми, едва ли ня­кога си наумява с тъга, че в тая България, дето прогърмяха ненужно толкова име­на, той е почти неизвестен. Писателят, който е рисувал нашите нрави с един озло­бен дух на отрицание и сякаш с отмъстителност, вижда вероятно в своята литера­турна съдба едно потвърждение на своите мрачни възрения, Тъй Молиеровият Ал­цест се радваше, че ще изгуби своя процес, за да докаже, че наистина не съществу­ва правосъдие.

Инак тая слаба известност на Стаматова е доста странна. По своя дух негови­те разкази трябваше, напротив, да се нравят най-много на нашата интелигенция. Те изразяват наистина нейните настроения на социално недоволство и нравствен бунт. При това, единствен между младите ни белетристи, Стаматов е засегнал тънките и болезнени струни на нашето горе-долу културно общество. Другите са отбягвали тия теми по някаква инстинктивна боязън или нарочно. Едни от тях ни рисуват веч­но еднакви селски сцени, които са ни вече дотегнали със своята плитка психология, с еднообразните си силуети и с някаква блудкавост в състраданието. Други плахо забулват своя взор пред кипящия и грозен, и мъчителен живот и търсят мотиви на творчество в мъртвите легенди на миналото; но вдъхновението е тук изкуствено, ези­кът се труфи с увехнали очарования, и един дъх на суха архаичност вее в тия произ­ведения, които искат уж да се издигнат до наивната и вечно млада поезия на сим­волите,

Стаматов не търси теми в монотонните и повърхностни анекдоти на селския живот, нито протяга груба светотатствена ръка към народните умотворения. По ин­стинкт на човек, който има остро ошущение за нашата съвременност, той насочва погледите си главно върху живота на интелигентните слоеве. В тях той търси нова­та българска душа, формирана под гнета на лютите нужди на новия живот. Лъхна­та от леки веения на чуждата култура, озарена божем от някакви лъчи на идейност, тая душа е сурова в действителност, както е била през тъмните времена. Суха и твър­да, с бездни от егоизъм, сгърчена сякаш в някакво озлобление, тя е способна да се издигне в мимолетни пориви само за да падне пак в своята първична грубост, но вече съвършено овдовяла от илюзии и отрицаеща еднакво небето, нравствения дълг и човешката красота. Тая душа Стаматов не е могъл да ни я представи с нейните остри конфликти, с яростните й устреми, едва скрити зад ново заучените светски гримаси, и с нейното дъно от атавистични страсти, наследени от незнайни и трагич­ни поколения: той ни е дал от нея само някои откъслечни и бързи видения. Но те са тъй призивателни, тъй енергична и люта ръка ги е рисувала, такъв трепет на жизне­на правда носят те, че човекът, който ги е откъснал от живота, е може би един пи­сател с публицистически замах, е може би един лош художник, но във всеки случай той е един творец...

***

При все това трябва да се отбележи, че наистина езикът на Стаматова стра­да от голяма небрежност, Собствено Стаматов няма никакъв стил в художествена смисъл на думата. Той пише като човек, който разказва анекдоти във весела компа­ния.  Никаква любов няма той към хубавата фраза и даже не се съзира в него нито сянка от чувство на звучност, за колорит, за хармония. Стаматов сякаш не подози­ра за онова фино наслаждение, което дава художествена реч; и ако му кажете, че "думите са тайнствените пътища на душата", той ще ви отговори, че думите имат това значение, което имат чашите - когато в тях се налее бира.

Небрежен, хром, ту претрупан с паразитни епитети, ту брутален в своя лаконизъм, често мъти в разрив със самия строеж на българската фраза и понякога отрицаещ дори и духа на нашия синтаксис, езикът на Стаматов се нрави със своята ес­тественост, едно непринудено движение, бихме казали, с един вид бон гарсонизъм. Толкова наши белетристи ни дразнят със своята несръчна маниера да подражават наивността и еднообразния ритъм на народната реч, толкова от тях ни мъчат със своите претенции на декадентска изтънченост или на психологическо вглъбление, че по контраста Стаматовият език ни обезоръжава някак със своята прямота и с раз­пуснатата си искреност.

Лишен от формална хубост, езикът на Стаматова има обаче едно важно качес­тво: неговата енергия на израза. Това, което той не може да изкаже с гиздави и звучни думи, той го призовава с образи. Неправилният и груб език на Стаматова доби­ва чрез тях някаква странна сила и става чудесно годен за психологически анализ, защо то често пъти един сръчен образ открива душата и озарява нейните глъбини по-сигурно, нежели няколко страници на многоглаголие, облечено в претенциозни психологически фрази...

* * *

Освен образната си и енергична реч разказите на Стаматова имат и друго едно качество: иронията. Тая ирония не е от много фино естество. Тя не се явява ка­то у западните писатели в бегли, едва усетими алюзии. Тя е, напротив, силно под­чертана, надъхана със злост, ядовита и на места брутална. Тя се изразява в сурови, некнижни фрази, които миришат на дим, коняк и тютюн. Те носят сякаш лютия звук на Стаматовата жива реч, блестяща, парадоксална, разхайтена, дръзко-песимистична като у някой хъш, който би прочел Шопенхауера, и страстна като у някой биб­лейски пророк, който би приказвал в някоя бирария, играейки на покер. И всеки не­гов ироничен афоризъм го извиква във въображението ни, беседуещ неизменно с ча­ша в ръка, възбуден със своите живи и трескави очи, със своето сухо и нервозно ли­це, със синкавите си и люти устни, с нещо особено в цялото му същество, което го прави крайно мил даже в минутите на горчивина и раздразнение. И това е твърде странно, тоя глас, който остава приятен въпреки своите остри и болезнено звучащи ноти; и тоя характер, който подкупва неотразимо въпреки своите чести пориви на нападателна философия. Може би иронията на Стаматова като causeur да ми се виж­да особено прелъстителна на мен, който го познавам лично, защото той забулва своите резкости с очарованието на своята личност, която е искрена, гореща и доб­ра. Но чувствам, че тя подкупва и в разказите му, макар да е лишена от книжна тънкост. Защото това нейно действие произлиза не от формата, която е небрежна, а от вдъхновението, което има жизнена правда.

Иронията на Стаматова наистина е ефектна, защото тя съдържа винаги едно вярно наблюдение, изразено по остроумен начин, или някакъв образ, който отнача­ло поразява със своята ненадейност и сетне пленява със своята мощна истина. И по­вечето силуети в разказите на Стаматова, тъкмо ония, които ни дават най-силно впе­чатление на живот и индивидуална характеристика, са скици рани само с няколко сръчни иронични черти...

...Тоя силен дар на психологически анализ, който съставлява господстващото качество на Стаматова и определя неговата характеристика като писател, се про­явява най-блестящо, когато той скицира женски силуети; и той добива един вид злорадствен релеф при описанието на тоя дълбок, непримирим и лют конфликт, който се таи в съпружеския живот. Тоя дар на душевна характеристика личи, макар и в по-малка сила, и в мъжките портрети на Стаматова. Разказът ^ИВ миши дупки" е в то­ва отношение бележит. Саркастичният дух на Стаматова, неговото остро и вярно наблюдение са ни дали тук за жалкия вътрешен мир на нашия чиновник едно виде­ние, ужасяващо по своята грозна истина.

От всички разкази на Стаматова най-издържан по душевна характеристика и сравнително най-съвършен по строеж и по развитие е обаче "Бившият Лермонтов". Никъде Стаматовият горчив дух на разочарование, неговата художествена сухост на душата, която не се смилява пред никакво страдание, никъде неговият суров песимистически поглед върху нашия живот не бяха се изразили с такава безпощадна правда. "Бившият Лермонтов" няма да остане като тип в българската белетристи­ка, защото Стаматов нито има достатъчно интуитивна сила, за да схване отведнъж тая съвкупност от съществени черти, която съставлява един „тип”, нито обладава нужното търпение, за да даде пълнота и съвършена моделировка на своите портре­ти. В "Бившият Лермонтов" той е доловил обаче някои характерни черти, които по вярност и релеф са безподобни в нашата нова белетристика.

"Бившият Лермонтов" е това, което французите наричат un rate, т. е. един чо­век, който не е успял в своята художническа амбиция. Такива типове са били често рисувани в европейския роман. Те изобилстват в творенията на Алфонс Доде, кой­то ни е оставил една незабравима галерия от rates. Но каква разлика между тия rates на културните народи и нашите "бивши лермонтовци"! Ония остават с болезнена любов верни на своето безплодно призвание и издъхват със своята трагична мечта за творчество. "Бившият Лермонтов" изнемогва при първия неуспех и се отвръща от своите мимолетни пориви. "Да, той имаше талант, в туй беше убеден днес. Но той мислеше, че талантът ни оре, ни копае, а пада право от небето. А слава, купена с труд, талант, над който трябва да бдиш дене и ноще, с пот на лице и с кръв на сърце да накараш хората да пеят твои песни - иска се време, чакане, търпение. А той чувстваше, че преди всичко е българин..."

Бидейки българин, "бившият Лермонтов" се отчайва още в първия момент и предава поезията на забвение. Други мечти, по осезателни, го мъчат сега. Той иска да вземе добра служба. И тая амбиция е по-повелителна, отколкото книжовната слава. „Я предложи на някой българин да бъде Достоевски или главен секретар - за да видиш какво ще приеме той."

В такъв ироничен дух Стаматов рисува не само характерите; с подобен род чер­ти той ни скицира и обстановките.  Славин и Зора отиват привечер на разходка към градската градина. Стаматов не ни говори за небето, по което се носи една феерия от бегли нюанси, нито за дрезгавината, която неусетно пада по полето, нито,за дър­весата които си шъпнат в тихата агония на деня. Въобще той никъде не рисува пей­зажи, нито има грижа да свързва с тях настроението на своите герои. Природата отсъства почти съвършено в творенията на Стаматов. Казва ни само за сведение, че когато Зора и Славин тръгнали към Борисовата градина, бил "чуден софийски ден". Но вижте с каква иронична картинност рисува той публиката...

Това сатирическо настроение на Стаматова, което лъха във всички негови раз­кази и съставлява даже основният тон на някои от тях, като напр. в чудесния разказ "Миши дупки" или "Голгота", дават повод на някои да наричат тия творения фей­летони. Наистина в тях има нещо, което ги уподобява на карикатури, Но това не отнема на Стаматовите разкази тяхната литературна ценност. Напротив, иронията, която искри в тях и която усилва релефа на някои верни черти, им придава особено очарование...

...Забележката, че духът и маниерата на Стаматовите разкази имат нещо срод­но със съвременната карикатура, е вярна. Тя е вярна въобще за целия натуралистически роман, под чието прямо влияние тя се развива напоследък по вдъхновение и мотиви. Отличителните черти на съвременната художествена карикатура: песими­зъм, дух на отрицание, социално недоволство, жестокост в изображението на чо­вешките недъзи, сухост на душата и известна бедност на въображението, се забеляз­ват наистина в Стаматовите разкази. Ученик на френските натуралисти, Стаматов е наблюдавал българската действителност с техния остър и безпощаден взор. Няма съмнение, че руската литература е изтънчила у Стаматова естествения му дар на пси­хологически анализ и наклонността му към ирония. Тъй също и неговият темпера­мент на револте, възбуждан безспирно през стоенето му във войската като офицер, грозотата и дребнавите страсти на нашия обществен живот, с които той тъй рано бе влязъл в конфликти, живеенето му в революционна атмосфера в Женева, всичко това обяснява отрицателния дух, крайния песимизъм и бунтовническото чувство, ве­ещо в неговите разкази. Но произведенията на френските натуралисти, главно Зола,

Мопасан и Октав Мирбо, са упражнили най-могъщо действие върху неговия дух и цялото му творчество носи следи от тяхното влияние.

Това влияние се забелязва не само в духа, но и в самата техника на Стаматовите разкази. Казахме вече, че в езика си Стаматов е енергичен и дързък като тях. И в построението на разказите си той също напомнюва натуралистите, особено Мопа­сана. Известно е, че в своите разкази Мопасан скицира лицата с няколко черти, ко­ито се явяват в момента, когато той ги изважда на сцената: той не търси тяхното цяло битие, нито развитието на техния характер. Стаматов има същата маниера: ние не знаем нищо за миналото на неговите герои, те излизат и ред нас с формиран ве­че характер и даже когато ги виждаме ясно, те имат за нас нещо загадъчно и нез­найно. Ум опасана обаче лицата са очертани с такава майсторска ръка на творец, щото те застават пред нас с един осезателен реален образ и в пълна интимност със средата, в която ги виждаме и която авторът е нарисувал с две-три линии, У Ста­матова остава, напротив, едно впечатление на непълнота, неясност. Откъде се е взел у нас тоя Венски, който се решава тъй лесно да се самоубие, защото не може да зап­лати в определения срок сумата, изгубена на карти? Къде е добил той това тънко, остро, болезнено чувство на оная специална чест на картоиграч, тъй невероятна и фактически несъществуваща в нашето общество? Тая очарователна и крехка Зора, която напуска мъжа си и отива да живее при Славина, отде е намерила тая смелост в решенията си, тоя кураж да направи един скандал в София и да понася тъй твър­до клюките на тая среда, с която бе свързана по положение и с която въпреки всич­ко остава сродна по душа? А Славин, гениалният художник, който сякаш е излязъл измежду страниците на някоя книга на Ницше, как е можал да се появи в нашето общество, отгде е взел това абсолютно презрение към задълженията на тая стара нравственост, с която ние сме някак инстинктивно свързани даже когато я отрицаваме на теория?

Ние не знаем това. Стаматов не ни казва нищо. И тия силуети, макар и живу­щи често пъти с интензивен живот, сякаш не се опират на нищо, а се носят пред нас летящи и чужди на нашата среда,

Тук е именно главният недостатък на Стаматова като творец. Ще прибавим, че тоя недостатък се чувства главно в ония лица, които са горе-долу симпатични и които са измислени от него произволно, В отрицателните типове той се забелязва малко. Няма съмнение, че и те са без определен контур и са нарисувани с небрежно нахвърляни линии; но тия линии са тъй дълбоки, те дават на лицата такъв силен ре­леф, че отсъствието на съвършена моделировка не се забелязва, а остава само едно силно впечатление на живот и истина. Силното натуралистическо дарование на Ста­матова се проявява тук въпреки всички негови небрежности в езика, в структурата и плана на разказа. Неговото остро наблюдение е натрупало в неговата памет ог­ромен запас от черти, при sur le vif, и той може да черпи от там с неизменното свое нехайство и да твори живи същества.

Единствената сила на Стаматова е именно в наблюдението. Щом излезе вън от своите впечатления от живота и подчини творчеството си на предпазни намерения, той създава бледи фикции, в които е искал да вложи някоя идея; но на които не е съумял да дари живот. Такъв е например Славин. От всички лица в първия том на разказите му Славин е единственият, когото авторът ни рисува с пълна симпатия. В него Стаматов е искал очевидно да изрази своя инди видуализъм, отрицаващ вся­какви обществени приличия, всякакви нравствени норми, всякакви атавистически гризения на съвестта; въобще да очертае една психология на художник-свръхчовек, който счита, че целият свят е създаден, за да му дава наслаждения и мотиви за твор­чество, и който би казал, че човечеството е един околен път, който бог е избрал, за да създаде няколко гениални артисти. Такъв един тип има в последния роман на младата френска поетеса графиня дьо Ноай. У нея тоя тип е твърде несъвършен. У Стаматова пък той е съвършено безжизнен, несъществуващ, инекзистан. Той е една блудкава и противна фикция, която е в такава рязка дисхармония с нашата дейст­вителност, че аз съм в недоумение как такъв един натуралист като Стаматов се е под дал в тая съблазън.

Трябва накрай да забележим, че индивидуализмът на Стаматова не носи за щас­тие в другите му разкази такъв книжен характер. Тъй в хубавия разказ "За едно кът­че на душата" индивидуалистическият мотив лежи в една дълбоко наблюдавана, вечно вярна психологическа истина: невъзможността да отбулим съвършено душа­та си даже пред най-милите си същества, и катастрофите, които бихме предизвика­ли, ако да имахме чести моменти на безусловна откровеност, И тук фабулата е ня­как неловка (въобще като повечето натуралисти Стаматов няма le don d invention), но душевният анализ е остър, безпощаден и издържан докрай. В същия тоя разказ песимизмът на Стаматов, който другаде се явява във форма на анекдотично наст­роение или пък ни се вижда навеян от жалкия български живот, се издига вече до едно въз зрение върху вечната човешка природа и звучи като един вопъл против фаталността на човешкото битие. "Нищо, нищо няма свето в тоя свят, щом ние сами на себе си не смеем да прощаваме... всичко е жестоко, глупаво жестоко, и ако има за какво да благодарим на природата, то е само за туй, че ние не сме безсмъртни."

От писателя, който тъй дълбоко прониква в душата и който изтръгва от нея та­кива потайни и болезнени истини, българската книжнина може с право да очаква могъщи творения, които да носят суровия отпечатък на живота и трагичния дух на времето.