Joomla Software solutions Template

Payday loan

„ДОН КИХОТ” - РАЗУМЪТ НА БЕЗУМИЕТО

В1553 г, Карл V издава закон, с който забраня­ва печатането на рицарски романи в американс­ките владения на Испания. Две години по-късно Кортесите настояват за забраняването им в сама­та Испания. Но това, което не е по силите нито на краля, нито на Кортесите, успява да направи Сервантес. „Дон Кихот” унищожи рицарските романи. като постави пред тях кривото огледало на пародията, той отне всяка охота за сладникава и сантиментална идеализация на рицарството. „Дон Кихот” снижи традиционните образи и пред­стави за рицарството до най-нелепо смешните им форми, величественото той смъкна до възможно­то му най-комично отрицание. Блестящият рицар се играе от застарелия съсухрен идалго, чевръс­тият оръженосец - от дебелия непохватен негов съсед, блестящите доспехи са заменени с някол­ко ръждясали останки, лъскавите шлемове - с бръснарски леген, буйните коне - с мършава кра­нта, красивите дами на сърцето - с миризливата селянка. Възвишеното е станало низко, героично­то - безпомощно, тържествено-патетичното - сме­шно, и в тази игра на живота социалните върхове са отправени към низините, „горе” е слязло „до­лу”. Всички изисквания на пародията са изпълнени. Целта е постигната: рицарският роман е смазан.

Пред самия край на втората част на „Дон Кихот”, след като вече са минали всички епизоди и са опи­сани всички приключения, Сиде Амете Бененхели - литературното подставено лице на Сервантес, обяснява каква е била неговата главна и единст­вена цел: „Едничкото ми желание беше да вдъх­на у хората отвращение към измислените и глу­пави истории, описвани в рицарските романи, които след появата на моя истински дон Кихот вече се разклащат и без съмнение напълно ще рухнат” (част II, гл. 74). Няма съмнение, че за­дачата, поставена от Сервантес - Бененхели, е из­пълнена блестящо: след „Дон Кихот” става безс­мислена появата на нови рицарски романи.

Но литературното самосъзнание на Сервантес е също така блестящ пример за нещо друго - за това, колко малко разбира понякога авторът смисъла и значението на собственото си произведение и как той не си дава сметка за неговия действителен ду­ховен размер. Световноисторическото предназна­чение на „Дон Кихот” се оказа различно, безкрай­но по-голямо от определената му от автора непос­редствена литературна задача. Не е случайно, че тъкмо от примера на „Дон Кихот” Хайне извлича разстоянието, на което много често застава гото­вото творение спрямо авторовото намерение: „Перото на гения е винаги по-велико от самия гений, то отива винаги по-далеч от първоначал­ните намерения на писателя” (Въведение към „Дон Кихот”). Напразно Сервантес се е гневял толкова много на онзи литературен разбойник („лъжливия съчинител от Тордесиляс - част II, гл. 74), който „довършил” вместо него „Дон Кихот”. Напразно във втория том на своята велика епопея Сервантес от­деля толкова много място за изобличаването на без­честния плагиатор, та дори и във финала не го забравя: Дон Кихот умира, в просветление прокли­найки безчестника, а нотариусът издава документ, който забранява на всеки друг, освен на Сиде Амете Бененхели, да описва подвизите на знаменития идалго. Но всички тези усилия са напразни, защото човечеството е зорко - поне дотолкова, че да различи Сервантес от нищожеството, протегнало своите нечисти ръце към неговата слава.

***

Не е вярно твърдението на Байрон, че като ос­мял рицарските романи, „Дон Кихот” унищожил рицарския дух на испанците и поради това Испания се превърнала в третостепенна държава. Вярно е обратното: с „Дон Кихот” Сервантес съхрани за поколенията рицарския дух на Испания, показа си­лата и на испанския характер, и на рицарския дух.

Дон Кихот е възможен в страна, излязла от реконкистата, от всенародната борба против мав­рите, в страна, поставила рицаря Родриго Диас де Бивар на пиедестала на Сид. Дон Кихот въплъщава духа на тази борба и го предава по наследство. Два века след „Дон Кихот” започва истинската гериля - безпощадната борба на испанците срещу френския нашественик. А между реконкистата и герилята се изправя високата и суха фигура на Дон Кихот, на човека, който уби рицарските ро­мани, но възвеличи рицарския дух. „Дон Кихот” е най-испанската книга.

В световната литература има много произведения, народни и национални в най-добрия смисъл на тези думи, които остават принадлежност на народа, кой­то ги е създал, а ако придобиват общочовешко значение, то е само, доколкото такова значение има и нацията, в която са се родили. „Анриада” на Волтер е възможна само във Франция, тя е немислима из­вън френския национален живот. Гьотевият „Гьоц фон Берлихинген” е изключително немски, както немски са Лутер и Мюнцер. Обломов е руско явление, руски са и многобройните купци на Островски.

Но когато в националния характер преоблада­ват общочовешки черти, когато и в произведени­ето на художника те са, които доминират над спе­цифично националното, тогава и произведението придобива общочовешко значение не само пора­ди общочовешкото значение на създалата го на­ция (Франция от епохата на класицизма е духовна норма на Европа), а само по себе си, чрез собст­вените си идеи и образи. Така могат да се разбе­рат Шекспировите италианци, Пушкиновите испан­ци. И в романа на Сервантес рицарят и оръженосецът са общочовешки типове и неслучайно Шелинг, който именно във всеобщото и съдържател­ното вижда най-същественото в мита, схваща „Дон Кихот” -тази модерна епопея, като митология, съз­дадена от гения на един отделен човек. „Дон Кихот и Санчо Панса са митологически личности за ця­лото културно човечество, както историята с вятърните мелници и т. н. са истински ми­тове, митологически предания” („философия на изкуството”). „Дон Кихот” е най-испанската, но същевременно и най-общочовешката книга. Чети­ри века ни делят от нея и ако изключим „Илиада”, и изоставим трудното сравнение с „Фауст”, едва ли ще се намери друга книга с по-славна и по-великолепна съдба.

Пред началото на първия поход Дон Кихот се отдава на мечти: „Щастливо ще бъде времето и щастлив ще бъде векът, когато ще станат из­вестни славните ми подвизи, достойни да бъ­дат излети от бронз, издялани от мрамор или изобразени на платна, за да се запазят в па­метта на поколенията” (част I, гл. 2). Болното съзнание на великия безумец се оказва пророчески вярно. Днес Испания е осеяна с паметници на Дон Кихот и Санчо Панса. И в Стратфорд на Ейвън около фигу­рата на Шекспир са поставени образите на чети­рима от най-популярните му герои и всички те, Шекспир и неговите герои, образуват ансамбъла на паметника. Литературните герои стават толко­ва популярни, те така заживяват в самия живот и до такава степен съучастват на живите в пътища­та и делата им, че вече е все едно дали дошлият по-късно скулптор ще издига паметници за тях, или за другите хора - родените от литературната фантазия ги заслужват точно толкова, колкото и първите представители на нацията - пълководци, държавници, мислители, герои.

***

Пародията е само една - и то не най-важната -особеност на „Дон Кихот”. В романа обективният процес на снижаване, на превръщане на „горе” в „долу”, се осъществява чрез субективния процес на възвишаване, на превръщане на „долу” в „го­ре” в съзнанието на неговия герой Дон Кихот де Ла Манча. Именно тук, в чисто субективните из­мерения на съзнанието на странстващия рицар, които нямат обективна основа, онова, което ре­ално е „долу”, става въображаемо „горе”. Съсухреният идалго се представя като млад рицар, де­белият непохватен негов съсед - като чевръст оръженосец, ръждясалите останки - като лъскав шлем, мършавата кранта - като Росинант, буен кон, по-съвършен от Буцефал, селянката Алдонса Лоренсо, най-сръчната жена в соленето на свин­ско месо - като Дулсинея дел Тобосо, най-краси­вата, най-умната и най-благородната девица в Ла Манча, в Испания и в света. Низкото става възви­шено, безпомощното - героично, смешното – тържествено-патетично. И в тази игра на изкуство ни­зините се въздигат до сиянието на социалните върхове, „долу" се е качило „горе”.

Как става възможен противоположният на обек­тивното снижаване процес на субективно въз­вишаване? В „Дон Кихот” форма и инструмент на тази метаморфоза е лудостта и лудостта е непов­торимото своеобразие на този неповторим роман. Да се разбере лудостта на Дон Кихот и нейното отношение към разума е единственият начин да се разбере и самият роман, онова всеобщо и съ­държателно в него, което Шелинг означава като мит, митологическо предание.

Но за да се прозрат възможностите, които ли­тературата открива пред лудостта, трябва да се осъзнаят рискованите пътища и ограничените рам­ки на разума - дори и в този „най-разумен” се­демнадесети век, който много скоро с устата на Декарт ще запее философските си дитирамби за разума, за да подготви рационализма на следва­щия век, от който вече ще искат и най-справедли­ви социални устройства, и политически револю­ции, и нравственото съвършенство на индивида и на човечеството.

А всъщност от разума става чудесен слуга на раз­лични господари, него го разпъват и разпределят, емоционалното му безразличие (именно като разум) му дава възможност за честна, но понякога и куртизанска служба на най-различни интереси.

В името на разума са убивали хора и за разума са загивали хора. В името на разума са правели революции, но с разума е охраняван и старият ред. Разумен е Галилей, разумни са и неговите инквизи­тори. Разумен може да бъде човекът на духовните пориви и онзи, който изцяло е потопен в практи­ческия интерес.

Какво би бил Дон Кихот, ако не беше Дон Кихот, ако докрай бе останал Алонсо Кехана, наречен за­ради своя характер Добрия. Той щеше да бъде - за себе си и за другите - разумен и добър, толкова разумен и толкова добър, колкото и милиони хора в Испания и в света. Кроткият идалго щеше да управ­лява неголемия си имот, щеше да ходи на лов, щеше да обядва по-често с говеждо и по-рядко с овнешко, да възпитава племенницата си, да прекарва времето си в приятни разговори със свещеника на селото лиценцианта Перо Перес, човек образован, следвал в Сигуенса, и с бръснаря майстор Николас. След ка­то са преминали петдесет години в такъв разумен живот, би могло да се очаква, че нещата няма да се променят за още десет-петнадесет години, докато настъпи също така разумната смърт на никому неиз­вестния кастилски идалго.

Но в жизнения път на хората стават събития, ко­ито променят целия им живот, които, оставяйки ги същите, в същото време ги правят други. Така Савел става Павел, така Алонсо Кехана става Дон Кихот де Ла Манча. Алонсо Кехана „загубва” разума си, започва да вярва на рицарските романи, въобра­жаемото се превръща в действително, магьосни­ците и вълшебниците, нимфите и дриадите стават истински и той поема върху плещите си добродете­лите на изчезналото странстващо рицарство.

Дон Кихот полудява и пред него се откриват не­вероятни перспективи. Променя се всичко, до ко­ето той се докосва - все едно дали с ръцете или с мислите си. Изчезва последователността на вре­мето, стесняват се границите на пространството. На пръв поглед в действията на лудия няма разум, няма смисъл. Веднъж Дон Кихот взема вятърните мелници за великани, а друг път признава, че те­павиците са тепавици. Веднъж хановете са замъци, друг път - ханове. Веднъж овчарите са страшни рицари, друг път - просто овчари. Но лудостта да­ва възможност на Дон Кихот да вижда по-далеч, да иска по-силно, да може повече. Алонсо Кехана е част от света, такъв, какъвто е. Дон Кихот е до­пълнение към света, такъв, какъвто трябва да бъде. Алонсо Кехана следва мудния ритъм на живота, Дон Кихот създава нов - ускорен и неравен - ри­тъм на живота. Алонсо Кехана е разумът на разум­ния, Дон Кихот е разумът на безумния.

***

Лудостта, която се затваря в превратно схвана­тия свят, която напълно вярва в себе си и в него, е само нейна първа и низша степен. Много по­виша и по-съвършена е онази лудост, която сти­га до самоосъзнаването си, която сама се схваща като лудост, но и сама се оправдава като възмож­ното най-съвършено и най-нравствено отношение към света. Дон Кихот и Санчо Панса запазват и едно реалистично отношение към реалността, но обикновено над него се издига „помраченото” свръхсъзнание за несъвършенството на същата та­зи реалност и за съвършенството на една идеална реалност. Такова раздвояване на съзнанието на практически действащо и теоретически осмисля­що е присъщо почти еднакво на рицаря и на него­вия оръженосец и само благодарение на него ста­ва възможна саморефлексията на лудостта, която, като нейна висша степен, открива най-широк простор на нравственото. Затова рицар и оръже­носец си разменят откровено констатации всеки за своята лудост, но и за лудостта на другия:

Дон Кихот: „Повярвай ми, Санчо, че такъв, ка­къвто те виждам, не ми изглеждаш да си по-малко луд от мен” (част I, гл. 25).

Санчо Панса: „Народът смята Ваша милост за напълно полудял, а мене за не по-малко смах­нат” (част II, гл. 2).

Луди, които разсъждават върху своята лудост, едва ли са толкова луди, истински луди, вмества­щи се в традиционните представи за лудостта.

За Дон Кихот истината не е това, което съот­ветства на действителността такава, каквато е, а онова, което отговаря на представата му за дейс­твителността такава, каквато трябва да бъде и как­вато той я желае. Истината на Дон Кихот е вътре­шна, субективна и нормативна. За измислената Дулсинея Дон Кихот казва: „За мене всичко това, което говоря В този час, е истина, във въобра­жението си аз я виждам, каквато я желая, как­то по отношение на красотата й, така и на знатността й" (част I, гл. 25).

Голяма част от хората, които срещат Дон Кихот през трите му похода и разговарят с него, остават с непоколебимо мнение: Дон Кихот е странна сме­сица от разум и безумие, от мъдрост и лудост. Почти никой от онези, които размишляват за не­говото поведение, не се отклонява от това мне­ние и затова Дон Кихот е толкова забавен за всич­ки херцози и херцогини, грандове и идалгос, лиценцианти и бакалаври. „Тези, които го слушаха, почувстваха отново състрадание към човек, който проявяваше здрав смисъл и разум във всички Въпроси, които обсъждаше, а беше не­поправимо побъркан, щом заговореше за злопо­лучното и проклето странстващо рицарство” (част I, гл. 28).

Но всъщност всички снизходителни слушатели на Дон Кихот грешат. Той не е смес от разум и безумие. Дон Кихот е разумен в безумието, той е мъдър в лудостта. Точно тъй, както е казал още апостолът: „Ако някой от вас мисли, че е мъдър на тоя свят, нека стане безумен, за да стане мъдър” (1 Кор. 3,18). Истината на всички херцо­зи и херцогини, грандове и идалгос, лиценцианти и бакалаври е полуистина. Цялата истина за този род лудост принадлежи на Сервантес... И не само на него. Приблизително по същото време, само че малко по на север, полудява и крал Лир, полу­дява, за да разбере много от онова, което не би разбрал по друг начин. Едгар казва за лудия крал:

О, смесица от разум и безумство!

Прозрения сред лудост!

Приключенията на Дон Кихот с лъвовете е мо­же би най-славното от всички приключения на странстващия рицар. Когато Дон Кихот вижда колата, пренасяща клетка с два свирепи лъва, предназначени за градината на негово величество, го обхваща поредната лудост и той се провиква: „Лъвчета, а? На мене ли тези истории с лъвче­тата, и то по тези часове? Кълна се в бога, че ще видят сега тези господа, ко­ито ги пращат, дали съм човек, който се плаши от лъвове" (част II, гл. 17). Напразни остават предупрежденията на Санчо, на пазача, на благородния идалго Диего де Миранда. Дон Кихот застава пред отворената по негово искане клетка и това, разбира се, е безу­мие, лудост, завършила благополучно само благо­дарение на „разума" на лъва, който не пожелава да излезе от клетката. След щастливия изход на приключението рицарят пита своя спътник: „Може ли да съществува съмнение, сеньор Диего де Ми­ранда, че Ваша милост не ме смятате за човек побъркан и луд? В това няма всъщност нищо чудно, защото делата ми свидетелстват само за това” (част II, гл. 17). И още тук започва и разумното осмисляне на лудостта, раздвояването на съзнанието, при което нравствената рефлек­сия се издига над практическото действие, за да му даде едно по-висше обяснение, за да открие в него един по-съвършен смисъл. „Но Все пак же­лая да уверя ваша милост, че не съм толкова побъркан и луд, както сигурно ви се е сторило... Странстващият рицар не го плашат лъвовете, не го ужасяват чудовищата и не го смущават змейовете, защото главната му и най-присъща задача е да търси едните, да напада Вторите и да надвива всички” (част II, гл. 17). Заради честта, особено когато тя е рицарска, човек може да се срещне с лъвове! (А испанецът ли не знае що зна­чи чест?) Нали рицарят дон Мануел в романа на Перес де Ита изважда от клетка с лъвове ръкави­цата на своята възлюбена, нали същото прави и рицарят Делорж в известната балада на Шилер „Ръкавицата”, при това без следа от лудост и комизъм. „ Тьй като на мене ми е отредено - про­дължава Дон Кихот -да принадлежа на странс­тващото рицарство, не мога да не върша всичко, което смятам, че влиза в кръга на моите задължения. Мой дълг беше да нападна лъвовете, макар и да знаех, че това е прекомерна дързост. Защото знам добре, че храбростта в добро­детел, поставена между два крайни порока -страхливостта и безразсъдната самонадеяност. Не по-малко зло за храбрия е да се из­дигне и стигне до пределите на самонадеяност-та, отколкото да слезе и да се принизи до ръба на страхливостта” (част II, гл. 17). Спътникът на Дон Кихот е принуден да признае, че всичко това е „измерено на Везните на самия разум” (част II, гл. 17). „Да, сеньор дон Диего де Миранда, аз съм луд, всички ме смятате за такъв и в то­ва няма нищо чудно. Но ако лудостта е по-доб­ра от онова, което дори и такива добри хора като вас смятате за нормално, тогава, питам Ви, сеньор дон Диего, не е ли по-добре да си луд, отколкото нормален, не е ли по-добре да си самонадеян, отколкото страхлив.” Безумието на Дон Кихот се оказва разумно. Тръгнал по пътя на странстващото рицарство, той не може да не пре­дизвиква съдбата, защото какъв странстващ ри­цар би бил тогава. Полоний казва за Хамлет:

Че е лудост - лудост е, но има система в нея!...

И в лудостта на Дон Кихот има система, а там, където има система, там господства разумът - за­щото системата винаги е плод на разум. (продължава от брой 34)

Дон Кихот иска да бъде герой, но неговото вре­ме почита не героизма, а ескудосите, реалите и мараведите. Рицарската доблест е умряла, на нейното място са дошли корита на големите и бездушието на малките. Идеалите са погребани в прозата на грубия интерес. Санчо казва на Дон Кихот: „Не Вижда ли ваша милост, че по тези пътища не се движат въоръжени хора, а само мулетари и талигари, които не само че не но­сят шлемове, но не са и чували през живота си да се споменава тази дума” (част I, гл. 10). Му­летата стъпкват шлемовете, талигите помитат ге­роите. Пъстра човешка картина обкръжава Дон Ки­хот през трите му похода: надменни грандове и висши духовници, безкрайна върволица от муле­тари, козари и коняри, а помежду им - ханджии и ханджийки, бръснари и проститутки. Къде са ге­роите на седемвековната борба срещу маврите? Къде са онези, които завладяха за испанците ис­панските провинции и градове? Къде са граф Фернан Гонсалес, освободителят на Кастилия, Сид -на Валенсия, Госало Фернандес - на Андалусия, Диего Гарсия де Парадес - на Естремадура, Гарсия Перес де Варгас - на Херес, Гарсиласо - на Толедо, дон Мануел де Леон - на Севиля? Къде са мъжес­твените рицари на Испания? Дон Кихот не ги среща, защото те са изчезнали. По-добре от всич­ки разумни Дон Кихот разбира колко отвратител­но е неговото време и по-силно от всички разум­ни скърби за отминалия Златен век, тъй като си го представя: за онзи Златен век, когато хората не са знаели какво е „твое” и „мое”, когато са цару­вали мир, приятелство и сговор, когато любовта се е изразявала с простота и непринуденост, ко­гато правосъдието е било пълновластно, когато де­виците са били сигурни за честта си.

Дон Кихот разбира противоположността между принципа на героизма и принципа на времето, през което живее. Какво е мястото на личния героизъм във века на огнестрелните оръжия? Храбрият бо­ец може да загине, без да знае как и от какво. Случайният куршум на страхливеца може да реши съдбата на човека с най-юначните мишци. Свър­шено е с героите, с Давид, с Ахил, с Роланд. Сега рицарите шумят не с ризниците си, а с дамаск, брокат и други скъпи тъкани. Мързелът тържест­вува над прилежанието, безделието - над труда,, теорията - над практиката, порокът - над добро­детелта, нахалството - над доблестта. Сам Дон Кихот понякога се съмнява дали ще му стигнат силите, за да възкреси принципите на златното време, на героизма и добродетелта. „Човек не знае какво очаква един рицар в нашите злополучни времена... Боли ме сърцето, загдето се посве­тих на странствуващото рицарство В такова подло време, каквото е днешното” (част I, гл. 20, 38).

Покварено време, злополучно време, подло вре­ме - оттук извират бедите на Дон Кихот и сам той през разстроеното си въображение възлага на вре­мето голямата част от вината за пораженията и ударите, които получава. Честно Дон Кихот се бори за възвръщане на безвъзвратно отминалото време на рицарството, но именно защото то е без­възвратно отминало, и най-честните усилия се ока­зват жалки, смешни и тъжни. Векът на рицарство­то вече не е негов и той не принадлежи на този век.

Идеалът на дон Кихот е в отминалото време на рицарството или дори още по-назад - в никога несъществувалия Златен век, който по-късно и Русо ще идеализира, представяйки си го като не­подражаема нравствена свежест на първобитно­то състояние на човека, живеещ в пълна хармо­ния и единение с природата.

Дон Кихот е анахронизъм, доведен до комизъм, и неадекватността на неговото поведение се про­явява почти всеки път, когато напрегне мишците си и се хване за оръжието. Дон Кихот напада мир­ни хора,кротки бръснари, обикновени селяни, без­защитни процесии, защитава онеправдани като момчето Андрес, за когото би било много по-добре да не бе защитено по този начин. Не само действията, но и бездействията на Дон Кихот най-често носят обективна вреда-той не се намесва, когато бият ханджията, само защото се ръководи от неподходящи за момента рицарски правила. Обикновено резултатите от действията на Дон Кихот са противоположни на неговите намерения и следователно са печални за хората, които имат нещастието да го срещнат. Почти всяка негова на­меса или ненамеса завършва нещастно - или за него, или за онези, които са го срещнали. Хегел нарича рицарството свят на безкрайна субективност, доколкото остава затворен в такива чисто субективни явления като честта, любовта и верността. Светът на Дон Кихот е субективна реф­лексия на този сам по себе си субективен свят - при него и честта, и любовта, и верността при­емат най-неуместни външни форми и напълно про­изволни обективни въплъщения. Според Малбранш, по-скоро падението на първия човек е ста­нало, за да може Христос да ни спаси, а не Христос ни е спасил, защото първият човек е паднал. И в съзнанието на Дон Кихот по-скоро страданията на хората съществуват за странстващото рицарство, за него, за Дон Кихот, а не странстващото рицар­ство и той самият - за да облекчават човешките страдания.

Но ако действията на Дон Кихот се разглеждат не откъм техните резултати, а с оглед на мотивите им, не може веднага да не проличи тяхната чистота, безкористие, морално съвършенство. В това от­ношение рицарят е пълна противоположност на дявола, на Мефистофел, представен два века по-късно от Гьоте като „част от оная сила, която винаги иска злото и винаги създава доброто". Дон Кихот, напротив, е част от оная сила, която винаги иска доброто и почти винаги - без да иска -създава злото. Сам той в моменти на относително просветление мисли, че за него ще може да се каже: „Ако не е извършил нещо велико, то е ум­рял със силното желание да го извърши" (част I, гл. 26). И именно оттук - от чистото намерение, което остава безплодно, от безкористието, което носи вреда, от моралното съвър­шенство, което потъва в безмилос­тната жестокост на времето, извира трагизмът на Дон Кихот.

Дон Кихот е най-съвършеното въплъщение на трагичния комизъм, познато на световната лите­ратура - през цялото й многовековно развитие. Мечтите на Дон Кихот безкрайно се извисяват над действителността: „Аз... съм рицар от Ла Манча, казвам се Дон Кихот и моята задача е да стран­ствам по света, за да премахвам неправди и да се боря срещу злочинства” (част I, гл. 19). „Аз съм храбрият Дон Кихот де Ла Манча, покрови­тел на обидените и онеправданите” (част I, т. 4). При такова самочувствие побоите, унижени­ята и насмешките не са в състояние да разтрево­жат чистия дух. Но те реално поставят Дон Кихот в трагична ситуация и също така реално го прев­ръщат в трагичен герой. Униженият порив прави от Дон Кихот велик страдалец и затова естетичес­кото съзнание на вековете го е приемало като ве­чен символ на трагично несъвпадение между дъл­жимо и получавано. В младостта си Хайне е пла­кал над мъките на героя, той е мислел, че и приро­дата заедно с него плаче „над страданията на клетия рицар” (Градът Лука). Именно защото е смешно неприспособен, Дон Кихот е трагически поразен, именно защото е комичен, той е трагичен. Колкото по-нелепи форми приемат противоречи­ята между представа и действителност, колкото повече действителността издевателства над чис­тите мотиви и благородните подбуди, толкова по­вече Дон Кихот се разкрива като „не от този свят” и толкова по-дълбок става неговият тра­гизъм. Затова този смешен луд е така печален, неговите нещастия имат начало, но нямат край и мъдрецът Санчо Панса намира най-точното проз­вище - Рицар на печалния образ.

Санчо Панса: „Лицето ви е едно от най-измъ­чените лица, които съм виждал в живота,си” (част I, гл. 9).

Дон Кихот: „Аз съм роден да бъда образец на нещастниците и да съм вечно прицел и мишена за всички стрели на злата участ... Повтарям и ще повтарям хиляди пъти, че съм най-нещаст­ният човек на света” (част II, гл. 10).-

Никъде Дон Кихот не може да намери покой за измъчената си душа, самото време му е отказало покой. Трагичният характер е изкуплението на бо­жия син, който няма къде да склони своята глава. Тази истина на времето е разбрана едновременно и от двамата гении на епохата - Сервантес и Шек­спир. В „Както ви харесва” Адам възкликва:

О, що за свят, в който честността

наврежда на носителя си!

В „Дон Кихот” лудият откликва: „Забележи, Сан­чо, че навсякъде добродетелта, щом се издигне, почват да я преследват” (част II, гл. 2). За близо четири века от появата на „Дон Кихот” световната литература не създаде по-цялостен, по-завършен и по-дълбок образ на трагичния комизъм