Joomla Software solutions Template

Payday loan

Красотата, величието и светостта на родната реч, разкрити в стихотворението „Българският език”

Цялото творчество на Иван Вазов е посветено на България, на любовта към нея. Ярък израз на преклонението му към българския език е одата „Българският език”.Стихотварението е вдъхновена защита на красотата, величието и светостта на езика ни. Написано като обръщение към човек във второ лице единствено число, то звучи топло и сърдечно. В същото врме е израз на болката и гнева на поета срещу хулителите и обругателите на родната реч, които гледат враждебно на България и всичко българско. В отговор на безпочвените им нападки,поетът заявява готовността си да брани своя език, да го превърне в свое вдъхновение и да воюва чрез неговата сила с хулителите му. За Вазов -  патриархът на българската литература – езикът ни събира в едно : земя, хора и история, традиция, съдба и родина. За него родното слово е неделима част от българския дух, красота и обич. Никой друг не е обичал тъй дълбоко и горещо езика ни и не го е възпял с толкова чист патриотичен възторг.

Още в първия стих „език свещен на моите деди” Вазов изгражда един величав образ на българския език, който е бил здрава основа на народа ни през вековете. Чрез него ние сме съхранили своята история за поколенията и сме запазили жи ва българскта традиция. Българския език той нарича език на „мъки, стонове вековни”, защото миналото на народа ни е изпълнено сас страдания и робски дни, а народът ни е страдалец. Това е майчиният за българите език – „език на тая дето ни роди”.  Местоименната форма „тая” е означение не просто на майката, а на цялата родина, така двата скъпи за всеки човек образа се сливат. Тъй като е свързан с такива светини като родината, майката и историята, родният език е свещен. Чувствата са възвишени, словата вдъхновени. През годините на робството езикът става непревзетата крепост на българите, тяхната държава на духа.

Древен е българският език. Великото начало на България започва с българското слово. Светостта и красотата на българския език се разкриват чрез реторични въпроси и инверсия. Нашата реч крие „хубост и мощ”, тя е „гъвкава, звънлива”, тоновете са „руйни”. Като прави характеристика на българския език и неговата изразителна мощ, поетът категорично отрича неверните твърдения на хулителите му и техните „хули гадки”. Така възхищението и преклонението пред красотата на българското слово се преплита с гняв и възмущение към отрицателите му.

Тези чувства вземат връх във втората част на одата, засилват изобличителния и патос.

Лирическият герой не може да приеме факта, че родният език е „опетнен със думи кални”. Еднакво силен е гневът му към „чуждите” и към „нашите” хулители и ругатели, които твърдят, че езикът ни е немузикален. Техните обвинения Вазов обобщава в ново обръщение към езика ни – „стадални”. Тези, които нападат българското слово и го опетняват с „думи кални” са врагове на родината ни. Като отричат поетическите възможности на словото ни, те отричат и правото на българите да съхранят паметта си и да имат своя литература. Така се очерня „всичко мило нам и родно”. Родолюбецът Вазов не може да се примири с клеветите. Той защитава българския език, като доказва, че е несправедливо хулен и опетнен.

Ако ругателството на родното слово е „модно” за времето след Освобождението, то това „модно” осъжда Вазов. Езикът ни е свещен , а не създаден за „груб бътвеж”. Езикът ни е музикален, изразителен, жив. Българският народ обича езика си, защото е здраво свързан с него.

С особена сраст , говорейки в първо лице единствено число го защитава като средство за създаване на поезия. Избликналото чувство на поета е израз не само на преклонение към езика като пространство на духа, но и на болка към онези, които нямат сетива да почувстват неговата красота, да доловят музиката му.

Език прекрсен, кой те не руга

И кой те пощади от хули гадки?

Вслушал ли се е някой до сега

В мелодията на твойте звуци сладки?

Така поетът създава и един друг образ – този на хулителите, които строго съжда и заклеймява, най-вече за това, че оспорват правото да създават литература на своя език. Те смятат, че чрез българския език не би могла да бъде въплътена творческата мисъл на твореца.

Поетът не приема твърденията им, че не могат да се създадат литературни творби на български. Според Вазов защитата на родното слово е защита на нацията, на правото на България да съществува със свой език.

Последните две стофи на стихотворението звучат като тържествена клетва, която дава поетът, че с всичките си сили и талант ще защитава българското слово, ще съхранява и умножава достойнствата му. С чувсво на гордост той възкликва: „И той ще стане мойто вдъхновение”.

Черният срам ще падне върху главите на отрицателите и хулителите, защото онова, което за тях е срам, за поета е гордост. Срамът става импулс за творческо вдъхновение, защото велика цел стои пред неговия поглед:

... и в светли звукове ще те предам

На бъдещото бодро поколенье;

Калта хвърлена от хулителите, той ще замени с чистия блясък на българската реч. Богатото творчество създадено на български от Вазов е най-добрият отговор на обидите. Стихотворението притежава жанровите особености на одата. В него са разкрити чувства на възторг и преклонение пред езика ни, защитено е и правото му да бъде средство за поезия.

В последните строфи на творбата, Вазов е използувал бъдеще време, заричайки се да довърши делото си за идните поколения. С могъщия си талант и огромно художествено творчество Вазов изпълнява обета и клетвата, дадена пред българския народ.