|
Прекрасно, но що е отечество
Още от ранна детска възраст всеки българин знае наизуст стихотворението на Иван Вазов „Аз съм българче”. Ние сме закърмени с него. И още незнаещи що е гордост и радост повтаряме: „Българин да се наричам - първа радост е за мен”. След време се питаме дали си струва да си патриот, дали си струва да защитаваш народа и отечеството си така, както са го защитавали предците ни. Да, струва си!
Но това ли е нашето отечество? То си е все същото, както е било преди стотици години. Все същите пухкави облачета покриват синия небосклон; все същите красиви цветя блестят, поръсени от сутрешната роса; все същите горди планини се извисяват и почти докосват небето; все същото море разбива своите вълни в брега и навява лека тъга. Но ние не сме същите. Не сме онези, които бяхме; онези, които заслужават да се нарекат българи.
Повечето млади хора бягат от страна си, мислейки че на запад е истинският живот. Може би са прави. Аз също мислех така преди година. Но се промених. Осъзнах, че ще изгубя много повече, отколкото ще спечеля. Осъзнах, че не съм готова да се лиша от българска реч, от приятелска прегръдка и рамо, на което да поплача. Вярно, има приятели по цял свят, но именно тук са онези, от които се нуждая. Осъзнах, че не съм готова да се изправя пред хора,смятащи ме за второ качество човек и питащи ме дали България не се намира в Африка. Осъзнах, че няма да мога да слушам химна на чужда страна и да ставам на крака, въпреки че в главата ми ще отеква: „Мила родино, ти си земен рай...”. Осъзнах, че Отечеството ми има нужда от мен, винаги е имало нужда и винаги ще има и аз определено няма да бъда от онези, които ще го предадат.
Вярно е, че в България много неща не са както трябва. Циганите се чувстват по-българи от нас; певци стават политици; кучетата се разхождат така, сякаш са господари на улицата; боклуците се търкалят по земята и дори вече образуват шарено килимче; корупцията и престъпността са навсякъде около нас и това вече не ни прави впечатление; магазините втора употреба са ни станали втори дом, а местната кръчма е станала единствения ни спасителен пояс и светлинка в края на тъмния и мрачен тунел.
Българският народ все повече се превръща в една сбирщина от комплексари, мечтатели и песимисти, които казват: „Те политиците са виновни”. Но ние сме си такива. Свикнали сме друг да ни е виновен. Обикновено това е държавата или политиците. Какво общо има Отечеството с цялата тази история? Нима то иска да вижда народа си гладен? Нима то се радва, когато децата му нямат пари за учебници? Нима то прави така, че всичко наоколо да е сиво и грозно, минувачите да те гледат на кръв, все едно ти си този, който им е отнел щастието. Истината, драги сънародници, е че ние сме си виновни. И да искаме и да не искаме, това е реалността и Отечеството няма абсолютно нищо общо.
Докато измиваме ръцете си с другите и докато казваме: „Не е важно на мен да е добре, важното е Вуте да е зле”, България ще си е все така. Но аз мисля, че вече е крайно време. Време е да се осъзнаем, да потърсим грешката първо в себе си, а след това в околните. Преди да се оплачем от корупцията, нека се замислим, дали не сме част от нея. Преди да се възмутим от мръсотията, нека се замислим не сме ли ние тези, които рушим всичко красиво и хвърляме боклуци през прозореца на колата си. Преди да се скараме гневно как може да са ни толкова ниски заплатите, нека се замислим даваме ли всичко от себе си, ходим ли с усмивка на работа и правим ли всичко с желание. Преди да изругаем системата и да съжалим инвалидите и хората в неравностойно положение, нека се замислим не сме ли ние тези, които ги игнорираме и не сме ли ние тези, които извръщаме глава в страни, скачаме на един крак и чукаме на дърво с надеждата, че това никога няма да се случи на нас.
Отечеството е единственото нещо, което ни свързва и ни прави едно цяло. Само родината е тази, която е свидна и мила на всеки. Няма човек, който да не се е влюбил безвъзвратно в невижданата красота на България. Няма човек, който да не настръхва, чувайки химна на страната ни. Няма човек, който да не се радва от сърце, когато националният ни футболен тим показва на какво сме способни. Няма човек, който да не се гордее, че именно българска песен е летяла в Космоса. Нека по-често си спомняме хубавите неща в живота. Нека оценяваме това, което имаме и го пазим като най-ценното ни. Нека не забравяме кои сме, от къде сме дошли и независимо накъде отиваме, пак да се върнем в България. А тези, които са я напуснали, най-добре знаят какво е да си далеч от Отечеството. Защото няма по-хубаво нещо от истинската българска ракия, истинската шопска салата и истинското българско приятелсво. И защото по пътищата вечни на България е най-хубаво!!!
|
