Joomla Software solutions Template

Payday loan

ивот и творчество:

Хенрик Адам Александър Пий Сенкевич е роден на 5 май 1846 г. в селцето Вола Окшеска в обедняло шляхтишко (дребноблагородническо) семейство. Родителите му се местят няколко пъти, докато накрая се установяват във Варшава през 1861, където от три години Хенрик учи в гимназия. Според желанието на родителите си се явява успешно на изпитите медицинския факултет на Главното училище (бъдещ руски университет, но по това време нещо като колеж), но променя решението си и се прехвърля в Юридическия. Накрая учи до последните изпити в Института по филология и история. Напуска университета през 1871 г., без да се дипломира.

Като журналист за първи път публикува през 1869 рецензия върху театрални представления. Началните му литературни опити излизат през 1872 г. (“Хуморески от чантата на Ворошило”, “Напразно”). От 1872 до 1887 Сенкевич редовно се появява на страниците на варшавския печат като репортер и фейлетонист.

През 1874-75 г. е съсобственик на двуседмичника “Нива” , а по-късно работи като редактор в консервативния вестник “Слово”.

Началото на творческите успехи на Сенкевич настъпва, когато редакторът на популярната “Газета полска” Едуард Лео забелязва таланта на младия сътрудник на изданието и го праща като кореспондент в Съединените щати. Хрониките от Америка се появяват под псевдоним “Литвос” и всъщност спасяват вестника от тежка финансова криза. През 1878 са публикувани самостоятелно като “Писма от пътуването до Америка”. Докато живее в Калифорния, Сенкевич опитва да създаде земеделска комуна с други полски емигранти.

През 1878 се връща в Европа като прекарва в Лондон и Париж около година. Във Франция се запознава с натурализма, ново течение в литературата.

Престоят му в Америка и писмата му публикувани в пресата го правят известен и насочват интереса на обществото към него. Болеслав Прус в специална статия посветена на Сенкевич публикувана във в. Варшавски куриер показва популярността му: “Когато се разбра, че се е върнал от Америка почти всяка жена се припознаваше в него във всеки висок и красив мъж. ... Когато забелязах, че всеки мъж има прическа като неговата, а младите един след друг пускат кралски бради и се опитват да придобият същата поза и благороден израз на лицето, осъзнах, че искам да го срещна лично...От ъгъла на стаята, където се намирах се виждаше ясно, че тя е препълнена с представителки на нежния пол. Някои от мъжете тук, дошли или за да забавляват дамите или за да пишат репортажи за Сенкевич очевидно са толкова повлияни от женското присъствие, че са започнали да говорят като жени. "

През 1879 в Лвов Сенкевич държи лекция озаглавена "От Ню Йорк до Калифорния". През 1880 в хотел "Базар" той чете новелата си "За хляба", в която се разказва за живота на полските емигранти в САЩ. В Шчавница, на път от Лвов през 1879 той държи друга лекция за престоя си в Америка. Там среща за първи път бъдещата си съпруга Мария Шеткевич. Научава, че цялото й семейство ще пътува до Венеция. Сенкевич също пътува натам и се среща лично с нея. Романтика, да пропътуваш половин Европа за да се видиш с любовта си и да се върнете обратно. Женят се през 1881, като Сенкевич има проблем с набавянето на документите за сватбата. Един от тях трябва да бъде издаден от общински чиновник. Условието да бъде издаден е да остане 6 седмици на едно място, което се оказва направо невъзможно за него, защото животът му е едно голямо пътуване. Но все пак документът е набавен и сватбата осъществена. Семейството има две деца - Хенрик Йосиф и Ядвига Мария , но щастието им не продължава дълго, Мария умира през 1885 от туберкулоза.

През 1886 Сенкевич прави обиколка из Истанбул, Атина, Неапол и Рим. През 1888 г. пътува до Испания, а през 1890 г. отива в Занзибар като член на ловна експедиция.

През 80-те години авторът се включва активно в политическия и обществен живот на Полша. През 1882 г. става съучредител на Касата на името на Юзеф Мяновски, а през 1889 г. основава стипендия на името на Мария Сенкевич за творци и писатели, болни от туберкулоза, както и противотуберкулозен санаториум в Закопане. През 1899-1900 г. е председател на варшавската Литературна каса. През 1904 г. публикува анонимно “Отворено писмо на един поляк до руския министър”, в знак на протест срещу държавния терор в полските земи от страна на руснаците.

През 1905 г. става съосновател на просветната организация Полска училищна младеж и до 1907 г. ръководи нейния надзорен съвет. През 1906 г. публикува отворено писмо до пруския крал и немски император Вилхелм II, осъждайки преследванията на поляци на територията на Прусия. През 1908 г. Сенкевич организира международна анкета “Прусия и Полша”, в която няколко десетки европейски общественици порицават берлинската репресивна политика спрямо поляците.

Най-напред Хенрик Сенкевич се утвърждава в полето на натуралистичната белетристика, редом с друг емблематичен полски автор от същия период, Болеслав Прус (чийто коментари за популярността на Сенкевич, вече видяхме). Основно творбите му могат да бъдат разделени на групи: животът на поляците в Америка, окаяният селски живот, децата.

Връх в творчеството на Сенкевич са неговите исторически творби. Приемани с колебание от критиката в началото, те излизат като подлистници в пресата и така си спечелват огромна популярност. Първи е разказът “Татарски плен” излязъл през 1880 . В писмо от 1884 до Станислав Смолка - редактор в краковския в. "Час" авторът пише “Най вероятно романът, който се получава, ще е озаглавен "Вълче гнездо"(Wilcze gniazdo)" Романът който се споменава в писмото започва да излиза в подлистници на в. Слово от 2-ри май 1883 до 1-ви март 1884 под името "С огън и меч". По същото време с помощта на Смолка излиза и в "Час".

“С огън и меч” ,поставя началото на тематична историческа трилогия продължила в “Потоп”, иазлязъл през 1886 и “Пан Володиовски” , през1888. В нея Сенкевич въвежда схема на баланс между историческата и авантюрната сюжетна линия използвана от сър Уолтър Скот. Авторът акцентира главно върху големи сътресения на устоите на Жечпосполита и войните през втората половина на 17 век и войните от: въстанието на Хмелницки, шведското нашествие, войната с турците. Във всеки от трите романа наред с измислените персонажи е обрисуван и полски национален герой - Йереми Вишньовецки в "С огън и меч", Стефан Чарнецки в "Потоп", Ян Собески в "Пан Володиовски").

По подобен начин Сенкевич създава и следващия си роман – „Quo vadis“ излязъл през 1896. Тук пресъздаването на римската история и автентичния живот в империята върви ръка за ръка с личните перипетии и гоненията срещу първите християни. Романът печели определението “християнски бестселър” и хвалебствия от Наместника на Св. Петър. "Quo vadis" носи на автора си огромно международно признание, преведен е на много езици включително арабски и японски. Шедьовърът на живота на Сенкевич е романът „Кръстоносци“ (1900), посветен на войната с Тевтонския орден в края на 14 и началото на 15 век, достигнала своя епичен връх в битката при Грюнвалд през 1410.

През 1900 г. Хенрик Сенкевич е почетен с тържествено честване на 25-годишния му творчески юбилей. В знак на признателност полската общественост му дарява имението Облегорек край Келце, купено с пари, събрани чрез подписка.

Най-голямото световно признание е Нобеловата награда за литература от 1905 година. В речта си при приемането той казва, че тази чест е особено висока за един син на Полша. "Тя беше обявена за мъртва, но ето доказателство, че Тя е жива" и добавя " Беше обявена за победена, но ето доказателство, че Тя е победител."

Сенкевич става почетен доктор на Ягелонския университет през1900 и на Лвовския през 1911, член на Краковската академия на наукитее от 1893, на Варшавското научно дружество от 1907, на Царската академия на науките в Петербург е от 1896, на Чешката академия в Прага от 1900 и на Сръбската академия на науките от 1906, както и почетен гражданин на Лвов от 1902.

Първата световна война принуждава Сенкевич да се премести в неутралната Швейцария, където сформира с други полски бежанци и родолюбци Швейцарски генерален комитет за подпомагане на пострадалите от войната. Умира на 15 ноември 1916 г. във Вьове, Швейцария. През 1924 г. тленните му останки са пренесени във Варшава и положени в катедралата “Свети Ян”.

“Quo vadis” – вечен роман.

При разработката на историческата тематика Хенрих Сенкевич не се ограничава само в рамките на полската история. Запознат добре с античния свят, той замисля да напише произведение за епохата на Перикъл и прекарва известно време в Атина, за да долови добре духа на епохата и да освои топографията. Сенкевич се обръшта към Нероновата епоха (37-68г.), толкова характерна за римската история, за сблъскването на езичеството с християнството, за борбата между старото и новото . Това е епоха, която дава възможност на писателя да изрази някои важни свои мисли и идеи.

Малко творби в литературата са разгърнали историческите факти така ловко.Сенкевич ни разкрива познати и непознати случаи свързани с  Нерон и епохата му.

Разбира се, тази литературна обстановка улеснява работата на Сенкевич, защото поражда асоциации, предлага образи, но тя не решава генезиса на романа „Quo vadis”, не осигурява неговия огромен успех. Никои друг автор на успява да нарисува такава широка и потресаваща картина на Нероновата епоха, както Сенкевич. Важна роля изиграват и някои аналогии на прояви в съвременния живот и Нероновата епоха. Богатите съсловия му напомнят на вишите римски кръгове по времето на Нерон, тореадорските борби му напомнят на гладиаторските битки. Така постепенното натрупване на картини, образи, чувства, впечатления отвеждат писателя към онази епоха, когато контрастът между строто и новото достига своя връх, когато никои не е сигурен нито минута за своя живот и смъртта се явява като единствено спасение. Достатъчно е да се прочетът страниците посветени на устроения от Тигелин пир на Агриповото езеро, за да се види и почуства онази морална бездна, в която е попаднал езическия свят.

Ако съдим от историческите документи останали от онези времена лесно можем да очакваме песиместичен завършек. Но автора със своята вяра в доброто, решава да  ни покаже зараждащата се в недрата на тази ера нова вяра която е в пълно отрицание на старите идеи и сили. В тази трудна и сериозна битка побеждава този, който проповядва спасение от робството и равенство. Тук побеждава светът на Христос, чиито представители в романа са апостол Петър и неговите помощници, защото той носи нещо ново и иска обновяване на живота, защото той идва от историческата сцена в момент, когато античния свят е в своя залез. А признаците за приближаването на този залез са вече на лице. Макар Рим все още да е властелин на света, макар и да е увенчан с победи и от неговото оръжие да се страхуват много народи, макар към него да се отправят различни блага от всички части на света, залезът му е започнал и гибелта му е неизбежна. Идеята за отмирането на стария свят тук внушена и чрез гибелта на Нерон, типичен представител на римската робовладелческа аристокрация, и чрез смъртта на Петроний, типичен представител на естествуващ римлянин, и чрез образите на езичнизите Виниций и Хилон, които при определени условия приемат християнството, и чрез победата на Урс, и чрез съдбата и делата на редица други  по-второстепенни лица, носители носители на една или друга отрицателна проява: суеверие, чревоугодничество, пресищане от живота, ласкателство, разврат и т.н.

Петроний ни се представя още от първата страница на романа. Изнеженият патриций живее през нощта живота на римлянин от епохата на императорския упадък. С мойсторство Сенкевич описва ежедневието на този аристократ. Изтънчен от наслади от безделие, на него не му липсват способности, той би могъл да бъде образец на римлянин, човек на делото, както това личи от разговора му с Виниций – той го разпитва за Витиния, където някога е служил като управител.Той не вярва в нищо освен в това, което е красиво,не обича нищо освен това, което е хармонично, не се интересува от нищо друго освен от изкуството, мо е принуден да води дълга и унизителна борба за влияние над Нерон, която наистина не му тежи, тъкмо защото като естет стои високо над заобикалящия го свят. Петроний ловко умее да поризава цезаря, тъй като добре знае че престъпния владетел се нуждае от одобрение, както всички неограничени властници се стараят на всяка цена да спечелят одобрението на интелегенцията.

Неслучайно Сенкевич е представил образа на Нерон през очите на Петроний, а не, да речем през погледа на Сенека. В този художествен похват е заключен дълбок смисъл. Нравствената поквара на едноличния земен бог е стигнала такива чудовищни размери, че не се нуждае от наблюденията и коментара на моралиста. Моралисти като Сенека нямат никакъв шанс в обкръжението на разплутия диктатор – нищо по-наивно и по-комично от моралните преценки и наставления в един свят на всеобща разпуснатост, разюздани наслади и престъпни злодеяния. Диктатурата морално се дискредитира сама по себе си именно като институция на свръхорганизираното чоешко зло. Сенкевич прекрасно съзнава тази истина и затова противопоставя на тиранина не моралиста, а естета. Едва ли могат да се открият по-съвършени антиподи: от едната страна жестикулира домециевската глупост на Нерон, от другата трепти в последните си отблясъци жизнерадостната усмивка на една стара култура.

Естетът и диктаторът- два образа на един умиращ свят, единият на поезията и красотата, а другият- на неговата уродливост. Романът започва с първия и завършва с втория : началото и краят, животът и смъртта, красотата и нейното разрушение. В смъртта на Петроний сякаш няма смърт, а едно вечно прощаване с красотатана очовечените форми, един красив, морен и безкраен залез на античния свят. Смъртта на Нерон е разруха, гибел. Но тя вдъхва вяра в нравствената сила на човешкия дух, в победата на доброто над злото – най-простата, най-универсалната и най-съвършенната идея за смисъла на човешкия живот.

При изобразяването на двата свята – езическия и християнския – на автора повече се е отдал отмиращият, слизащият вече от историческата сцена. И образите тук са по-конкретно обрисувани, и картините са по-релефни, и страстите са по-ясно изразени. Целият този свят е разкрит така не за да бъде утвърден, а за да се отрече напълно, за да бъде произнесена върху него строга присъда. Не само отделните картини и образи от този свят, но и най-малките подробности внушават отвръщение и погнуса, възмущение и гняв. Всяка дума тук има логическа и емоционална сила. Трябва да се подчертае, че каквито и  деморализиращи сцени да рисува, авторът спазва то1на мярка в мисълта и израза. Според него литературата не може да си служи с такива изрази, от които се срамуват даже и простите хора помежду си. Обективната действителсност, до колкото става въпрос за престъпници, за бедняци, може да се постигне по друг начин – чрез предаване на тяхното душевно състояние, на техните мисли, и дела, най-сетне чрез напрежението на техния говор, но не и чрез буквално цитиране на техните цинизми и проклятния. Така че в избора на образите, както и в избора на изразите има известана мярка, която се определя от разума и добрия вкус.

Макар християнският свят да е изрисуван в романа по-слабо, той играе много важна роля: той именно е съпротивляващата се сила срещу деспотизма; той е носител на непоколебимата вяра в победата на доброто и справедливостта над злото; той именно не може да се помири с делата на робовладелческата аристокрация и неограничения монархизъм. Християнския свят в ония момент е сила, която въпреки всички жестокости неудържимо върви напред и нанася морални удари върху езичниството. И колкото повече се засилват преследванията от страна на управляващите кръгове, толкова по-силна става вярата на християните в неизбежната гибел на старото. Казано с други думи, новата религия в ония момент играе революцираща роля.

Ето такъв именно момент – отмиране на старото и раждане на новото и борбата между тях – Хенрик Сенкевич е доловил в Нероновата епоха и го е изобразил в романа си „Quo vadis” със средствата на повествователното изкуство, и то така правдиво исторически и психологически, както никой друг. Поради това  романа се сочи като средство за изучаване на Нероновата епоха.

Нарисуваната от Сенкевич картина на сблъскването на двата свята прави впечатление преди всичко със своята всеобхватност и детайли. Тук са показани не само главните механизми на управляващата административна машина на робовладелческия Рим, но и неините части; показана е нейната сила и найната слабост. Това е епоха на дълбок кризис на античните порядки, предизвикан от вътрешни противоречия. Този свят е потънал в престапления, които по думите на Крисп „зовът за отмъщение”. Но на епохата е погледнато, както се каза, от морални позиции. Затова в образите са изградени в светлината на техните морални черти. В съзнанието на читателя те остават като морални типове; Нерон е тип покварен до дъното на душата си неограничен монарх от епохата на упадъка на римската робовладелческа аристокрация; Петроний- изтънчен естет; Помпония Грецина – на съпружеска вярност; Крисп – на проповедник от времето на ранното християнство; Тигелин – на угодник , на лакей, който в стремежа си да получи благоволението на владетеля и да се издигне е готов на всякъкви престъпления, и т.н.  Всеки един от тези образи се явява пред читателя със своите типични морални черти. Всеки се  разкрива пред очите ни посредством делата си, посредством постъпките си. И всичко това изобразено напълно в духа на епохата, съгласно с историческата правда. Това са литературни образи, наистина изградени с голямо художествено маисторство.

Но както и в другите исторически романи, така и в „Quo vadis”  Сенкевич препилита историческите събития с лични преживявания на героите – любовните отношения между Виниций и Лигия. Сблъскването между езическата любов и християнскита върви в романа паралелно със сблъскването на двата свята - на поробителя и на роба. Макар Лигия на пръв поглед да не е централна фигура в романа, фактически тя стои в центъра на интригите и на нея е отредена важна роля. Тя е обект на внимание от страна и на двата свята. Заради нея именно бавно и постепенно езическите представи в съзнанието на Виниций биват изместени от християнските. Така че мисълта за закономерната победа на новите идеи над грубия деспотизъм авторът внушава и чрез благополучната развръзка на любовните отношения между християнката Лигия и езичника Виниций

Рим по времето на Нерон – наследникът на Клавдий...Паноптикум на тъмни страсти и страховити личности, време на поезия и кръв. Озарено от светлия лъч на една голяма любов. Сенкевич ни показва, че въпреки различията, които хората имат помежду си любов може да се  изпитва към всеки. Помага ни да преоткрием вярта си към Бог и да го открием във всичко - Бог е онова неизмеримото, необятното, което витае из въздуха,

което съществува и ще съществува преди и след нас. той няма мирис, няма

материя, той няма форма, нито националност, той е просто Бог - една

голяма висша сила, пресъздадена от нас в човешки образ, подхранвана от

нашата вяра и неспирна надежда в доброто и справедливостта.

Цялата теологическа концепция на Сенкевичевия роман лежи в лоното на ранното християнство, проповядвано от неговите първоапостоли Петър и Павел. А в основата на техния нравствен конфликт не само носи умиротворяващата  идея за човешката любов и човешкото ревенство, но е чужд и на суровия деспотизъм. В изображението на апостол   Петър, осовбоден от целеустременост на догмата и утвърждаващ човешката, земна любов преобразява езичника Виниций. Тук е дълбокият хуманистичен оптимизъм на Сенкевивичевия роман- в моралната целност и цялостност, които носи в зората си едно по същество революционно учение.

Сенкевич ни предтавя християнското учение по начин по-които лесно можем да вникнем в него. Любовта между езичник и християнка,била то и толкова чиста,колкото е тази между Виниций и Лигия в тогавашния свят е невъзможна. Начинът по който се развива действието в романа и неговия завършек ни разкрива интуитивно промяната в света и налагането на нова сила- Християнството.

Християнското или по-скоро духовното послание на Сенкевич намира един от най-силните си изрази в сакралната любов и сакралния съюз. “Именно в тази последна степен на велика и възвишена любов Сенкевич е вложил своята христологична идея: единственото нещо, което не е илюзия за човека, това е безсмъртието на неговата душа.”

Но венчаването в “Quo vadis” е също и идеологема. Ще се окаже, че в най-лиричните страници от романа, в които са любовните откровения на Лигия и Виниций, действа идеологемата на сватбата-кръщение, важна за полското историко-литературно мислене и самоопределение.

Бракът с християнката е сакрален акт, равнозначен на самото покръстване.    Но може би най-красивото венчило-покръстване извършва полската литература в лицето на Лигия и Виниций от “Quo vadis”, това венчило спасява както душата на езическия свят, така и виталността в христянското светоусещане.

На фона на апокалиптичния Рим на Нерон езичеството се жени за християнството, Виниций – за “християнската весталка” Лигия (както я нарича Петроний). Освен това Лигия е царска дъщеря – още един знак за избранничество и явно идентифициране на митично-приказния код. Ролята на нейният страж Урс напомня за ритуалната функция на Брата.

Малко преди християнското разрешение за венчавката с Лигия, Виниций провежда с апостолите Петър и Павел следния, повече от красноречив разговор, от който ще цитирам  части: Гласът на Виниций:

“ - Зная какви са пречките, но аз я обичам като очите си и макар, че не съм още християнин, не съм нито ваш враг, нито пък враг на Христа.(...) Друг може би щеше да ви каже “Покръстете ме!”, а аз ще ви кажа “Посветете ме!” (...)По-рано вярвах в насилието, днес се отрекох от него.(...) Когато си помисля, че Лигия е като планински сняг, още повече я обичам; спомня ли си, че тя е такава, благодарение на християнското учение, започвам да го обиквам и да се стремя към него! Но аз не го разбирам и не зная ще мога ли да живея според него и ще го понесе ли моята натура, затова живея в несигурност и мъка, сякаш съм в тъмница.(...) Виждате! Страдам от любов и тъмнина. Казаха ми, че вашето учение не признава живота, човешките радости, закона, щастието, реда и римското владичество. Нима е така? Казаха ми, че сте хора безумни; кажете какво всъщност носите вие? Нима е грях да обичаш? (...) Ако зад вашите врати е светлината, тогава отворете ми!

-                                  Ние носим любов – каза Петър.

А Павел от Тарс добави:

-  Ако говорех с човешки и ангелски глас, но не носех любов, щях да приличам само на звънтяща мед...”

Сенкевич е поставил героя си във възможно най-изразителната ситуация на посвещение, на граница, изтощен, залутан, но желаещ да премине от мрак към светлина. Това е прелюдията към венчалната християнска благословия, която освещава връзката между влюбените.

Годежното единение на Лигия и Виниций е осъществено от “апостола на любовта” Св. Павел с думите “Няма грях във вашата любов”. От този съдбовен миг нататък следват картини на голямо душевно тържество, свещена любовна близост и блян – годежният обет между душите е християнска хармония, той е мислен като единение със самата същност на Христос, с мисията му на спасител и покровител и най-вече като бог на любовта. Виниций е разбрал тайната на чудното спокойствие, което излъчват християните и сам започва да изпитва тяхното блаженство и щастие. Езическата му страст е превъзпитана, рафинирана, просветена. Той е очистен от връзката си с агресивната мъжка властност и греховност на залязващия езически свят. Неговата среща с Лигия е срещата с Душата. Малко след получената благословия той и казва, че ще бъде ученик на Павел и ще приеме Кръщението.Интересно е, че Сенкевич е венчал по няколко начина символично своите герои. Лигия произнася брачните думи на римския сватбен ритуал: “Където ти, Гай, там и аз, Гая!”, после му напомня за родните си обичаи, свързани с пренасянето на невестата при съпруга. И още. По инициатива на Петроний самият Нерон произнася благословия над брака на Лигия и Виниций. В същото това време Рим все повече побеснява в краха на езическия залез, преминаващ в пожар.

По-късно, след масовите арести на християните, малко преди Лигия да бъде изведена на арената, тя казва на Виниций: ”Малко живях, но Бог ми даде твоята душа.”, после му обещава, че след смъртта си ще бъдат пак заедно. В затвора тя възприема смъртта като път към бракосъчетанието с Виниций, чака я така, както годеница чака сватбения час”. Отново се срещаме със ситуирането на християнското посвещение като сватба-смърт и Лигия, Душата може да го изрази, може да обитава отвъдното и да отлита в търсене на безсмъртието. Виниций обаче мисли в категориите на живота, той очаква от християнския Бог да спаси любимата му, да му я върне като златна чаша, изпусната в морето (не е ли това приказна метафора?). Докато траят ужасните кървави зрелища на смъртта, устроени от Нерон, той ревностно пришпорва силата на вярата си, говори неистово с Христос, моли го за чудото на спасението и повтаря настойчиво “Вярвам!”. Сред пепелището на смъртта Любовта бива спасена. Възпроизведената в амфитеатъра митична сцена, в която е вплетено бялото тяло на Лигия, се превръща в сцена на християнското преборване със злото, в атлетичен двубой с него. Славянско-езическата сила и преданост на Урс се слива с духовната и любовната сила на преродения Виниций.

Когато оценяваме значението на романа „Quo vadis”, трябва да имаме в предвид, че той крие в себе си възможност не само за пробухдане на благородни чувства и мисли, но той предизвиква и остър протест срещу тиранията, деспотизма, срещу своеволията. Особено силно звучи протестът в епилога, където се подчертава мисълта за неизбежната смърт на деспота, на тиранина. Смъртта на Нерон е символ на смъртта на онази система на управление, на която той е служил, на която е бил защитник. Думите: „ И тъй премина Нерон, както преминава вихър, буря, пожар, война или мор”, с които завършва произведението, са ободрителен зов към падналите духом и пъшкащи под робство, те вещаят провал на деспотизмаи идването на бъдещата свобода. Като показва процеса на загиването на римското общество авторът подчертава историческата обреченост на режима, който се крепи на насилието и несправедливостта. Нарастването на народния протест, усилващ моралното влияние на напредничавите сили от всички обществени групи, се свързва с неизбежната гибел на Римската империя. Завършвайки с величествената перспектива за тържеството на правдата и човечеството над насилието и омразата, романът „Quo vadis”  има в края на XIX век и началото на XX век за полския народ обнадеждаващо, бодро, оптимистично звучене.

За големия успех на романа допринася и обстоятелството, че той излиза в един много важен момент бе само в историята на полската, но и в историята на европейската литература, когато натурализмът е извоювъл предни позиции, когато индивидуализмът със своя егоизъм е разколебал голяма част от европейското общество и когато песимизмът подрона почвата под краката на човека и го разколебава.

Историческите романи на Сенкевич са отрицание на епохата, в която те се разждат.

Влиянието на романа не се ограничава само в рамките на Полша. Докато другите исторически романи са свързани с полската история и поради това представляват интерес за по-ограничен кръг от читатели , то „Quo vadis” , засяга въпроси, които малко или повече засягат всички хора на земята. Затова този роман за кратко време става един от най-популярните белетристични творби в световната литература, превежда се на различни езици, за него се пишат статии, филмира се.

Удостоен с Нобелова награда, издаден и преиздаван в цял свят, този роман на големия полскки писател хвърля ярка светлина върху една жестока и горда епоха, разкрива краха не само на империя, а на цяла цивилизация