Joomla Software solutions Template

Payday loan

Духовното преображение в романа „Под игото”

Романът „Под игото” ни представя живота на българите от всички социални групи в продължение на една година (от май 1875 до май 1876). Това е годината, когато най- интензивно се подготвя Априлското въстание, връхна точка в българското Възраждане. В основата на романа са историческите събития (подготовката за въстанието, избухването и неговото потушаване). Героите имат свои прототипи (Бай Марко е бащата на Вазов, Огнянов е събирателен образ на няколко български апостола и др.) Духовното преображение е разкрито с изключителен реализъм. В този период  животът в Бяла черква бива променен из основи. За кратко време се случват много събития променили не една съдба на героите на Вазов. Динамиката и сложността на събитията във времето, за което Вазов пише, започва с появата на Иван Каралича, който се явява като знак за промяна, преображение.

Романът дава представа за промяната в живота на българина – неговите идеали, духовна принадлежност и бит. Докато в началото инстинкта за самосъхранение е на преден план, то по-късно с пробуждането, преобразяването на народа е изявена като основна ценност. Отделният човек се чувства като част не само от своя род, но и от своя народ. Поражда се един нов тип самосъзнание – националното. Извършва се преход от битово към историческо време. Процесът на духовното преображение Вазов разкрива чрез ключовите метафори за „пиянството”, „свещената лудост”, „проглеждането”.

Повествованието ни въвежда в бита на обикновения българин (бай Марко). В спокойствието на уютната обстановка на неговия дом, той и семейството му са необезпокоявани от мисли за въстание и революционна дейност. Още в първата глава Вазов подсказва, че историята е проникнала и предстои нещо ново и по- вълнуващо. То връхлита чрез появата на Иван Каралича, която е последвана от поредица от събития, променящи живота в Бяла Черква. Но интереса на бай Марко към историята, неговото пробудено любопитство, се проявява и чрез картините в дома му, и чрез начина, по който възпитава децата си – без страх, със самочувствие. Иван Каралича е като катализатор, който ускорява, един възникнал вече процес.

Иван Каралича, по късно Бойчо Огнянов, е различен като характер, ценности, идеали, поведение от мирните жители на града. Той е бунтовник избягал от Диарбекир и посветил живота си на България и нейната свобода. Образът на Огнянов е идеализиран, романтично изграден по схемата на рицарския тип поведение. Той въплъщава Вазовата представа за апостол. Иван Каралича променя съдбата на много от обитателите на балканския град. . Героят не допуска неправдата, той е готов да се предаде, когато разбира, че Соколов може да бъде осъден заради него. При първата си поява в обществото Огнянов помага на Рада и децата (изпаднала девойка в беда), доказвайки своето благородство и качествата си. Бойчо Огнянов е пламенна натура, всеотдаен и безкористен спрямо другите, чистосърдечен. Той е смел, готов на саможертва в името на идеала си. Той е пример за подражание. Най- ясно добродетелите му вижда Колчо, макар и слепец той гледа с очите на сърцето си и вижда всенародния герой в „очите” на Огнянов, герой жертващ всичко за родината. Затова и Колчо му помага в трудните моменти.

Бойчо Огнянов не се нуждае от промяна – вече е такъв, какъвто времето изисква- бунтовник, борец за свободата на България. За разлика от Огнянов, цялото общество на Бяла черква се нуждае от промяна, за да бъде готово за освободителното въстание. Най- ярък пример за промяната е бай Марко. Той е герой в развитие, който постепенно променя възгледите си. В началото той е скептичен („Ние сме во черво адово”). Неговата промяна е по- скоро емоционална, спонтанна отколкото на идеологично ниво. Тя се проявява чрез подмяната на вестниците. Скоро след това бай Марко се приобщава към всеобщото преображение като започва да се моли за България, като осъзнава, че лудите правят историята („Лудите, лудите, те да са живи”). Неговото съществуване преминава от битовото в социалното пространство. Истинското участие, приобщаването му към идеята е разкрито чрез решението му да даде черешата за топче. Това е неговата саможертва за българското въстание.

Наред с отделния човек се преобразява и народът, за чиято свобода Огнянов се бори. Главата „Пиянството на един народ” ни дава цялостна картина на промяната в живота на българина и неговата готовност за борба за България. Тази глава е основна в създаването на българската национална митология, представяща въстанието като инициационно събитие за българите, като извисяване и преход към по-висше ниво на живот, преображение. Времето на въстанието е пролетта. „Пролетта” е не само художественото време, но също и време на революция, пробуждане на човека, символ на обновлението. („Идеята със стихийна силя проникваше всъду, обхващаше всичко – и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и килията на монаха. Даже и чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им.”) Вазов подчертава разрастващото се въодушевление, динамиката, всеобщото участие в подготовката на въстанието. Така идеята за свободата се превръща в духовен принцип, заличаващ всички граници между хората – социални, възрастови, полови. Българите са представени като цялостна обединена общност. Промяната е представена като взрив на идеализма и ентусиазма. Те заглушават здравия разум, затова са представени като моменти на „лудост”, „пиянство”. Дързостта и новото мислене най- ясно се проявяват в сцената, когато Безпортев посред бял ден и насред площада яхва турчин, когато в присъствието на бея всички като обезумели пеят революционна песен… Промяната, преображението изтръгва хората от нормите, правилата на ежедневното им битуване. Децата вместо да играят леят куршуми, младежите вместо да учат занаят се учат да стрелят, девойките вместо да шият чеиз шият знамена… Именно това всеобщо приобщаване към идеята Вазов представя като духовно израстване. („и в няколко дена тайно и полека…”) Преображението извежда на преден план вече не материалните ценности, а духовните, не патриархалните, а националните.

Въпреки всеобщата промяна, има обитатели на Бяла Черква, неспособни да се преобразят в българи, готови на всичко за постигането на свободата си. Вазов изгражда образите на някои от своите герои като антиподи в морален и ценностен план. Пример за това са Хаджи Юрдана и Стефчов, които са в ценностна опозиции съответно на бай Марко и Бойчо Огнянов.

Въпреки че цялото семейство на Хаджи Юрдана участва във въстанието, той не помисля дори да стане част от подготовката. Той е страхлив. Страхът му да не изгуби живота си е голям и затова предпочита да живее в робство, неразбиращ, че единствено чрез участие в борбата се постига свобода. Страхът го и кара да се ядоса, когато разбира, че всички негови роднини са „полудели”. За разлика от Марко, който лесно се поддава на всеобщото „пиянство”, Юрдана остава през цялото време „трезвен” и не се променя. За него въстанието не е изход.

Другите два антипода са Бойчо Огнянов и Стефчов. Двата образа могат да бъдат разгледани под формата на опозициите добро и зло, геройство и предателство, смелост и страх. Още с появата на Огнянов се откроява конфликтът между двата образа. И докато Бойчо се грижи за подготовката на въстанието и пробуждането на Бяла Черква, то Стефчов е този, който използва всеки удобен случай за предателство и измама, с цел да подсигури кожата си. Идеалния образ на Бойчо се уплътнява, при случката, когато Стефчов бива хванат с жена, за която не е женен. Но вместо да злорадства Огнянов, всъщност помага на своя неприятел да се измъкне лесно от ситуацията. Стефчов е „герой”, защитаващ единствено собствените си интереси, докато Огнянов защитава първо България, българския  народ и тогава себе си. Затова той е всеобщия любимец в Бяла Черква.

Романът „Под игото” изобразява събитията в едно градче, но читателят добива представа за промените в цяла България. Вазов прави един психологически и емоционален разрез на българското общество, разделяйки различните социални групи според техните убеждения и готовност за участие в националното дело. Така чорбаджиите са либерали (Бай Марко) – готови на промяна -  или консерватори (Хаджи Юрдана) – нежелаещи да се включат по никакъв начин във въстанието; изградени са образите на професионални революционери (Огнянов, Соколов) – избрали съдба на бунтовници; духовници – помагащи и приютяващи изпадналия в беда борец за национална свобода; представители на градската бедност, селяни, интелектуалци – всички те участват и помагат при подготовката на въстанието, защото само преминалия през огъня на борбата е истински свободен. Не всички проявяват героизъм в огъня на въстанието, не всички загиват (Огнянов, Соколов, Рада). Но всички са вече променени. У тях се е промъкнало желанието, за което още не са узрели. Стремежът им към свобода е повече поетически полет на духа, но той ги докосва до духовното. В този смисъл романът представя пробуждането на един народ.