Joomla Software solutions Template

Payday loan

МИТ

Митът е съхранил начина, по който човек е започнал да се отнася към света и към себе си, начина, по който е възприемал и преживявал своето единство и своята различност от съществуващото, своето начало, място и край в него.

Човекът по принцип никога не е живял само с откъслечни, с частич­ни представи за света и за себе си. Още в най-ранните епохи негово­то възприемане на света е системно. И точно тази системност, проявяваща се във всички области на живота му, коренно отличава човека от стадното животно. А най-ранните етапи на човешката култура се характеризират и с най-голяма свързаност, затвореност, неподвижност. Митологията, като единствен възможен мироглед в дородовото и родовото общество, е цялостен, системен възглед за света. Тя ни го представя такъв, какъвто го е виждал човекът на древността, чертае неговите граници, разкрива неговите измере­ния - физически и смислови. Именно от митологията черпим знания за човека, начина, по който той е усещал, по който е съществувал. Пак в нея намираме представата за неговото тяло и за неговата същност. И още нещо много важно - митологията дава ясен отговор на въпроса за сьизмеримостта на човек и космос, за мястото и цен­ността на човешкото битие, за това, което придава смисъл на чо­вешкото съществуване. Наистина, в мита човекът е направил гран­диозен опит да си отговори преди всичко на въпросите: как е възмо­жен светът, откъде е дошла неговата подреденост, как се е появил човекът и какво е неговото място В пространството (космоса), каква е тайната на човешкото раждане и смърт, на човешката съдба. Митът се мъчи да разгадае тези въпроси, но по такъв начин, по който елиминира необяснимите събития. Митологията не търпи неясно­ти, хаос, неоформеност, незавършеност Тя изключва всичко, което излиза извън или нарушава порядъка на космоса. Защото по самата си същност митологията е превръщането на хаоса в космос.

Митическото съзнание възприема света през призмата на непос­редствения жизнен интерес на човека, подреждайки неговите еле­менти според знанието, което има за човешката дейност. Оттук неразличеността, взаимопроникването между космос и човек. „Гра­ницата” на човека в мита е твърде променлива. Тя е производна на човешките действия в света. Защото човек се намира в единство с онези елементи от действителността, към които е насочена него­вата дейност. Но в митологията човек не осъзнава не само своята различност от космоса, но и своята различност от другия човек. Той съществува в рамките на рода и се осъзнава само като род. Човек и колектив в мита са едно. Съдбата на света е и съдба на човешкия род. Картината на света е реалност, тя е истина. Съдържанието на мита се преживява като своеобразно „свещено писание”. Неговата истинност идва от отнесеността му към началното Време. Тя не е истина на доказателството, а истина на вярата.

СТАРОГРЪЦКА МИТОЛОГИЯ

В центъра на тази митология стоят проб­лемите на съдбата, и то на човешката съдба. В известен смисъл в нея е заличена грани­цата между богове и герои. Тя описва света не с термините на природните процеси, а с термините на естественото човешко по­ведение. Затова и космическият модел се представя от взаимоотношенията на боговете, а смяната на различните поколения бо­гове бележи неговото развитие.

Какво е отношението на древния елин към света? Враждебността, страхът, неовладяността на природата се свързват с хаоса, с дисхармонията. Не такъв е гръцкият модел. За гърка от родовото общество космосът - това е светът на боговете, свят хомогенен и хармоничен, свят благоустроен и подреден. Естествено това не винаги е било така. Някога Земята е била разтърсвана и изпепелявана от битките, които са водили помежду си поколенията богове. Но след по­бедата на олимпийските богове властта би­ла разделена между тях чрез хвърляне на жре­бий. На Зевс се паднало да владее небето, на Посейдон - морето. Според друга вер­сия, следвайки съвета на Земята, боговете направили Зевс свой цар, а след това той им раздал областите, които им се полагали. Така властта и космическото пространство, без значение за нас как, са били поделени между боговете. Зад това разделяне прозира един вертикален космичен модел. В центъра са Земята и опасващото я Море с Посейдон, горе - Небето със Зевс, а долу - Аид с Плу­тон. Небето е царството на вечната свет­лина. Там живеят светлите огнени богове в непрестанно веселие и безметежност. Аид владее мрака. В него пребивават боговете, лишени от власт, и хората, лишени от жи­вот. Противоположните характеристики на Небето и Аид се срещат и в известен смисъл се уравновесяват на Земята. На нея се редуват светлина и мрак, редуват се активността и пасивността в бодърствуването и в съня. Хората, живеещи на Земята, са подчинени и на едните, и на другите бого­ве. Всичко това свидетелства, че елинът си е представял света симетрично изграден и хармонично устроен - един вечен ред, недопускащ нарушения нито от страна на бого­вете, нито от страна на хората. Отклоняването на който и да е бог от реда е равноз­начно на измяна, на отчуждаване от същ­ността му и води до гибел на цялото, на Кос­моса. Чрез взаимодопълване на действията си и взаимната преплетеност на функциите на отделните богове се осигурява завър­шеността, симетричността и хармоничността на гръцкия Космос. Взет отделно, извън връзките си с останалите богове, ни­то един бог не е завършен, не е съвършен. Дори и Зевс. Като поглъща Метида - Мъд­ростта, като приема в себе си и нейната същност, той се опитва да си осигури имен­но универсалност - да прибави към своята сила знанието за доброто и злото, което тя ще му даде. Но този опит се оказва не съв­сем успешен. Многобройни са митовете, разказващи за безсилието на Зевс да спаси нап­ример своите възлюблени от преследванията на жена си Хера или да се противопоста­ви на решението на друг бог. Той не може нито да поеме неговите функции, нито на сила да го накара да промени решението си. По силите му е само да намери компромисен вариант, който да върне бога в олимпийското лоно, като по този начин се запази све­тът на боговете.

Пантеонът на гръцките богове е гръцкият свят, благодарение на ограничеността в някакъв аспект на всеки един от тях. Богът е неограничен в едно или няколко отношения, но никога не е абсолютната универсалност.

За равноправието на боговете свидетелства и наличието единствено на генетическа зависимост между тях. Родените от един баща и една майка, както Зевс, Посейдон и Плутон, са равноправни. А родените от тях, дори когато по нещо ги превъзхождат, тряб­ва да им се подчиняват, естествено само в това, което не засяга собствената им същ­ност. Затова и в гръцката митология непод­чинението пред бащата е възможно, както и бунтът против него. И още една особе­ност на начина, по който дребният елин мисли за своите богове. За него те са телесни същества. И тази телесност е свързана как­то с раждането, така и със смяната на раз­личните божествени поколения. Именно за­щото боговете са реални, телесно мислими същества, едни богове могат да бъдат сме­нени с други, като винаги по-старите бого­ве се приемат за по-могъщи. И тази предс­тава не е случайна. В мита ценността се асоциира с това, което е било, с миналото, със съществеността.

Своеобразието на античните гръцки богове се дължи и на тяхната подчиненост на Съдбата. Мойрите, дъщери на Нощта, определят при раждането нещастието и щастието. Те са тези, които строго наказват както хората, така и боговете за извършените нарушения. И гневът им не стихва, докато виновният не получи изцяло своята от­плата. На Мойрите е подчинен дори и Зевс. За зависимостта на гръцките богове от Съд­бата свидетелства и начинът, по който те поделят помежду си сферите на Космоса - чрез хвърлянето на жребий и получават сво­ята „мойра” (изконното значение на думата мойра е част). Оказва се, че богът зависи от частта, която случайно получава. Тази част става негова участ. В жребия прозира има­нентната подчиненост на боговете на Съд­бата.

И така, боговете за древния елин са реални, те­лесни същества, подчинени на съдбата. Универсал­ност притежава единствено светът на боговете като цяло. Античният човек мисли за себе си само като тъждествен с рода. Само в рода той постига уни­версалност, цялостност. Затова по друг начин той не може да мисли и своите богове. Те, по необхо­димост, стават носители на човешката ограниче­ност. И подобно на човека, достигат своята уни­версалност само в общността на боговете. Хармо­ничното цяло - родът, е резултат на кръвно-родствени връзки. Изграден е чрез силите, които свърз­ват в едно раждащия и родения. Същото е и в цар­ството на боговете. Генетическите връзки са опре­делящи за техните взаимоотношения.

Допълнителна светлина върху характеристиката на гръцките богове хвърлят митовете, които разказват за взаимоотношенията между различните поколе­ния богове. Какво води до смяната на едно поколе­ние с друго? На пръв поглед - това е отмъщението. Кронос отмъщава на Уран за страданията на Земята, която е принудена да приема обратно в утробата си непонравилите му се деца. Зевс отмъщава на Кронос за своите погълнати братя и сестри. Ако се вникне обаче по-дълбоко в причините, довели до отмъще­ние, и в начина, по който се осъществява отмъщени­ето, става ясен основният мотив - стремежът към власт. Уран затваря обратно в Земята сторъките ве­ликани не само защото е накърнено неговото есте­тическо чувство, но и защото се страхува от тяхната сила. И именно това е истинската причина, довела до неговото отстраняване. Кронос поглъща децата си, защото знае, че му е съдено да бъде свален от трона от собствения си син. Зевс пък поглъща вече не децата си, а съпругата си, на която предстои да роди син, заплашващ властта му. фактът, че боговете се стремят към власт, се потвърждава и от начина, по който се извършва отмъщението. Например не само се възстановява правото на майката - освобожда­ват се Сторъките или пък Кронос е принуден да по­върне погълнатите деца, но се отнема най-същност­ната функция на бащата - отрязан е детеродният ор­ган на Уран. Кронос е затворен в Тартара, като по този начин му е отнета възможността да действа. Властва този, който е по-деен.

Във всеки „преврат”, който извършват по-мла­дите богове, знанието заема централно място. То е силата, която в крайна сметка им осигурява побе­дата. Интересен е начинът, по който те се сдобиват с него. Знанието не им е присъщо изначално или поне този тип знание, което им помага за извою­ване на властта. Дава им го бог от предишното поколение и то не кой да е бог, а самата Гея-Земя -тази, която се появява непосредствено от Хаоса, за да го отрече, която е фактическата граница между хаос и космос. Затова тя притежава знание, раз­лично от знанието за реда в универсума, присъщо на всеки бог; знание за това, което надхвърля гра­ниците на космоса.

В гръцката митология си съперничат и богове с еднакъв род, чиито функции отново частично се припокриват - Атина и Аполон. Развоят на Троян­ската война, започнала като последствие на съпер­ничество за красота между богини, е по същество едно състезание между двамата и боговете, които ги поддържат. И тук техните победи се редуват. При разрушаването на Троя, което би могло да се разг­лежда като израз на надмощие на Атина, тя е жесто­ко оскърбена и насочва своя гняв към ахейците.

Един друг тип съперничество е широко разпрос­транен сред олимпийските богове - за любовта и почитанието на богиня или смъртен. До любовта на Афродита се домогват Хефест, Хермес, Арес, Посейдон, за Адонис спорят Персефона и Афродита, Хиацинт става жертва на съперничеството на Аполон и Зефир, Иполит - на Артемида и Афродита и т. н. Това също е друга модификация на стремежа към власт.

Античните гърци не се съмняват, че боговете с интерес следят делата на смъртните и постоянно се намесват в тях. От какво е предизвикана и в какво се изразява тази намеса? Най-напред смъртните също са подчинени на Съдбата. Трите Мойри бдят всеки да получи това, което му е отредено. По от­ношение на хората ролята на боговете и предна-чертанията на Съдбата са трудни за разграничава­не. Много често те действат в една посока, така че волята на бога е тъждествена със Съдбата. Опитът да се избяга, да се предотврати предначертаното от Съдбата и боговете е осъден на неуспех (митът за Едип). Във взаимоотношенията си с хората жители­те на Олимп се разкриват като ужасно капризни и обидчиви. Това, което предизвиква най-вече тех­ния гняв, е човешката гордост. Тя има различни проявления. Гордост е възкресяването на мъртвите от Асклепий. Макар и син на бог, макар и наследил неговите целителски способности и чрез това по рождение отличен сред всички смъртни, той иска нещо повече - да се изравни с боговете. И в извес­тен смисъл дори да ги надмине, защото възкресява­нето на мъртвите е нарушаване на установения кос­мически ред. А това не е позволено дори на бого­вете. Наказанието не закъснява, защото никой ня­ма право да изменя установения космически ред, да нарушава хармонията на универсума. Зевс поразява Асклепий с перун.

Друго проявление на гордостта и модификация на нарушаването на космическия ред е желанието на човека да стане бог, да притежава качества, дос­тъпни само за безсмъртните. Касандра обещава да размени любовта си срещу изкуството на прорицанието - Аполон я научава да вижда бъдещето, но след като тя не плаща уговорената цена, той отнема на нейните предсказания способността да убежда­ват. Гордост кара дъщерята на Приам да поиска за себе си онова, което не е достъпно дори за всички богове - трансцедентното знание. Това е също опит за нарушаване на равновесието в космоса, на реда в него. Гордост е и неизпълнението на обещанието. Защото Касандра е забравила отреденото на смър­тните и се чувства равна на боговете. По такъв начин може да бъде обяснена дързостта й.

Строго наказвано е и едно друго проявление на гордостта - недостатъчното почитане на боговете. Гордост е да се представяш за бог, както и да смя­таш, че в някакво отношение превъзхождаш бога. Салмоний говори, че той е Зевс, присвоява даровете, носени на бога и за това не­гово непочтително дело е пора­зен от Зевс с перун. Ниоба започ­ва да се хвали, че е по-плодовита от самата Лето. Наказанието не закъснява. Децата на Лето - Аполон и Артемида, за един ден умъртвя­ват нейните многобройни синове и дъщери, а са­мата тя измолва от боговете да я превърнат в ка­мък. Подтекстът е един. Човек трябва да помни, че той не може да бъде равен на боговете или да ги превъзхожда. Само това ще го предпази от дръзки действия, които могат да разгневят безсмъртните.

Основните чувства, които владеят боговете във връзките им с хората, са любов и гняв. Богът обича човека и му помага във всяко негово начинание или пък е разгневен и му пречи. И в единия, и в другия случай както помощта, така и пречките ряд­ко са в зависимост от качествата на смъртните, ряд­ко са заслужени.

И така, в отношението си с хората гръцките бого­ве се разкриват като носители на волята на Съдба­та. Те са обидчиви, капризни, непостоянни в чувс­твата си, отмъстителни. Гордостта, проявяваща се както в нарушаването на установения космически ред, така и в недостатъчното почитане, е това човешко качество, което неизменно предизвиква тех­ния гняв и отмъщение. Затова човек трябва да следва предначертанията на Съдбата , да знае участта на смъртните и да почита боговете, като никога не дръзва да се мери с тях. Така ще бъде запазена

хармонията в света.

Открит все пак остава въпросът къде е коренът на човешката дързост, какво кара хората да искат за себе си права, равни или дори надхвърлящи тези на безсмъртните. Едно обяснение на това желание ни дава митът за раждането на хората от кръвта на титаните или дима на тяхното изгаряне. Титаните, по внушение на Хера, разкъсват и вкусват от тялото на Дионис, извънбрачен син на Зевс от Персефона или Семела, който трябва да го наследи на трона. Разгневеният Зевс поразява титаните с перун и от саждите се появяват хората. Според друг вариант, той ги разкъсва и от капките кръв по земята израс­тва родът на смъртните. Частите на разкъсания Ди­онис са събрани, Атина е съхранила цяло неговото сърце и той възкръсва. Дионис, като умиращ и въз­кръсващ бог, свързан със земеделската култура, не­говата делимост и цялостност са център на мита. Но каква е природата на появилите се по този начин хора? Най напред те са наследили природата на титаните-богове, свързани със Земята, с нейната неуравновесена мощ. Затова преобладаващото в човека е хтоничното. Но титаните са вкусили от тялото на Дионис. Следователно в човека е преми­нала частица от небесното божествено начало, час­тица от дионисовската същност, А Дионис е син на Зевс или от съчетанието му с неговата дъщеря Пер­сефона, или със смъртната Семела, но е доизносен във и роден от бедрото на Кронид. По такъв начин той изцяло е наследил природата на своя баща. Чрез Дионис тази божествена природа се предава и на хората. В тях се обединяват две противопоста­вени същности - хтоничната, която е преобладава­щата, и божествената, небесната. Затова човек не трябва да престъпва отредените му земни граници, да нарушава установения в тях ред. Но същевре­менно му е невъзможно да остане затворен там. Защото онази малка частица на Дионис го кара да насочва поглед навън, да гледа Небето, да копнее за него и да се стреми да го достигне. Тя е коренът на човешката гордост. В мита за Дионис се откриват и други ценностни ориентири на гръцкото митическо съзнание. В борбата на Дионис с титаните, 6 неговите превъплъщения, разкъсване и възкръсване се усеща един­ството на човек и космос, на човешка и космична съдба, по-скоро тяхната неразличимост. Космосът е в човека и човекът е в космоса. Те са изоморфни. Митът пос­тавя и решава основни въпроси на ми­розданието - единство и множественост, разпадане и съединяване, смърт и прераждане, като космичните катаклизми и космичното ликуване пронизват из­цяло или може би по-точно - изграждат човешката индивидуалност. И този субективизъм, доколкото се трактува като изконно вътрешно присъщо на човека       и интимно преживявано от него, е осно­вен момент в разбирането на антично­то гръцко светоусещане. В борбата на Дионис с титаните може да се види и символ на човешката борба със стихиите, които трябва да бъдат овладени. По такъв начин Дионис става персонификация на героизма, вътрешен принцип на борбата между патриархалните и матриархалните отношения. Както и на преодоляването и овладяването на хтоничното в човека.

В крайна сметка човекът се оказва същество, съчетало в себе си земното с небесното, съизмеримо с космоса, вътрешно свързано с него. Носител на дионисовски екстаз и самочувствие, които му позволяват да вижда нови измерения във ве­че оформения свят, измерения, в които той е бог. Затова човекът е дързък и има смелостта да поиска за себе си това, ко­ето е отредено само за боговете или това, Което е недостъпно дори за тях. Двойствеността на човешката природа, хармонията и борбата на хтоничното и небесното в нея, надмощието на едната или на другата сила са мотиви с прин­ципно Важно значение за последващите : нравствени учения на елинската култура. Те ни насочват и към една друга осо­беност на гръцката митология. Доколкото, като развита митологична система, в нея е позволено да търсим идеал за човек, то ние го откриваме не в лицето на бога, а в образа на героя - посредника между смъртни и безсмъртни. Той обикновено е рожба на смесен брак. И макар да е смъртен, е надарен със сила, сме­лост, дързост, достойни за безсмъртен. Един от най-ярките героични образи в олимпийската митология е Херакъл. Той е син на Зевс и Алкмена. Всички негови подвизи са насочени към хармонизиране на света. Зевсовият син влиза в едино­борство с най-прочутите по рождение на Земята и ги побеждава (китерионския и немейския лъвове, лернейската хидра, керенейската сърна, критския бик и др.). По такъв начин той допринася за побе­дата на олимпийското поколение богове. Съучастник е в установяването на космичния ред. На Херакъл е предсказано, че ако извърши десет подвига, посочени му от Евристей, ще стане безсмъртен. Такова е предначертанието на Съдбата. Но за да се осъществи то, от него се изисква максимум действеност. Наистина пър­вото, с което Херакъл поразява, е неиз­черпаемата му активност. Той дори трябва да преодолее съпротивата на Хера, за да се роди и през целия си живот да преминава през различни препятствия, които са следствие на нейния гняв. Но неговата сила, смелост и дързост са толкова големи, подвизите - така грандиоз­ни, че когато става безсмъртен, Хера се помирява с него и той се оженва за дъще­ря й Хеба.

Като че ли изключителните, равни на божествените, качества на Херакъл, в съчетание с неговата смъртност, би трябвало да доведат до противоречие у него. От съвременна гледна точка - дори до трагично противоречие. Но в митове­те за Херакъл точно трагизмът не може да се открие. В тях блика оптимизъм, увереност в собствените сили, стремеж на всяка цена те да бъдат изразходвани, реализирани - едно детско безгрижие и радост от играта. Защото Зевсовият син приема безапелационно своята участ. Той е част от Космоса и установеният в него ред е иманентен на собствената му същност. Акцентът е върху възможността за смъртния да извърши подвизи, ка­то че ли предопределени само за безсмър­тни. И тази възможност, която чрез действията на Херакъл става действи­телност, е носител на ценност в героич­ната митология, както са ценни сила­та, мощта, дързостта, стремежът към слава. При извършването на своя едина­десети подвиг — донасянето ябълките на Хесперидите, Херакъл за известно време замества Атлант и държи върху раме­нете си небесния свод. Освен за победа над природата, този героичен акт свиде­телства и за съизмеримост между човек и Космос, за хармония между тях. Геро­ят има божествена сила, щом може да замени един бог, па макар и от по-старо­то поколение. Всъщност, това е косвено доказателство за грандиозната мощ на Херакъл, защото предишните поколения богове се мислят от митическото съзна­ние като по-силни.

Трябва да се подчертае обаче, че синът на Зевс и Алкмена едва ли би се справил със задачите, ако в най-трудните момен­ти освен силата не владее и още нещо -знание. Първите пет подвига той извър­шва, опирайки се на собственото си зна­ние. При прогонването на стимталийските птици със съвет му помага Атина, а в донасянето ябълките на Хеспери­дите - Прометей. В митовете за Хера­къл отново се откроява изключителната роля, която има знанието за елина. То е. в крайна сметка, факторът, водещ към победата.

Накрая нека обобщим проблема за от­ношението на древния елин към света, в който живее. Той си е представял универсума като едно подредено и хармонично устроено цяло, ценността на което е породена от реда в него, от взаимната уравновесеност на отделните му части. Този ред за него е вечен, неподлежащ на нарушение нито от страна на смърт­ните, нито - на безсмъртните, тъй ка­то универсумът и царящият в него ред са самите богове и плетеницата на тех­ните отношения. Оттук може да се нап­рави връзка с Омировите герои - какво е отношението на Омировия човек към света. Той също не прави изключение. Омировият човек остава изцяло в рамките на тази общогръцка традиция. За­това в „ИЛИАДА” и „ОДИСЕЯ” божественият апарат е специфичният начин, по който архаичният човекът вижда света и собственото си Аз. В него се проецира всичко необичайно, всичко неочаквано, всичко непознато, всичко необяснимо. И това е обичайната форма за проясняване на битието. И единствено възможната на тази степен на развитие на съз­нанието и самосъзнанието на човека. За­това адекватната формулировка на въп­роса какъв е светът, в който живее Оми­ровият герой, е какви са Омировите бо­гове и тяхното отношение към човека. Първо, тези богове не са всемогъщи, вез­десъщи и всезнаещи (в съвременния сми­съл на думата). Те не са персонификация на абсолютното съвършенство. Ако превъзхождат с нещо човека, то това са тех­ните физически, а не нравствени качес­тва. Като господстващо може да се при­еме твърдението, че в никакъв случай в рамките на епоса жителите на Олимп не могат да се разглеждат като въплъщение на Справедливостта или поне ка­то нейни защитници.