Home Литература Романтизмът

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Романтизмът ПДФ Печат Е-мейл

РОМАНТИЗЪМ

Романтизмът е широко и променливо понятие, което трудно може да бъде дефинирано. Той е направление в литературата и изкуството от края на XVIII — началото на XIX в., което се противопоставя на канона на класицизма от предхождащата го епоха. Отзвук на големите събития след Френската революция; характеризира се с ярък индивидуализъм, издига в култ личността, възпява героичното минало и се обръща към идеализираните народопоетични корени.

Най-общо романтизмът е реакция срещу рационализма на Просвещението, което поставя на първо място чувствата. Душата на отделната личност променя смисъла на възприятията, така че всеки има субективно, уникално, и творческо разбиране за събитията в света и природата.

Той се появява във времето на големите обществени сътресения, като Френската революция, когато феодалната система напълно се разпада. Освен революцията от 1789 година, по време на Романтизма се случват и следните исторически събития: Въздигането и управлението на Наполеон, както и въстанието на декабристите в Русия през 1825 година.  Тези събития повлияват върху възгледите на тогавашните хора за живота, затова ключови при описанието на емоционалността в този период са сантиментализмът, меланхолията и песимизмът, а след свалянето на Наполеон, към тях се прибавят и разочарованието и гражданското недоволство.  Главното обяснение за това разочарование се крие в идеологията на гражданската класа, на обикновените граждани и идеите за братство, свобода и равенство, които залягат в основите на идеологията на революцията. Поколението на романтиците отрича идеалите за всевластието на разума и търси утеха в света на чувствата и емоциите, на силния индивидуализъм.

Идеите на романтиците се оформят в началото на XIX век и носят множество промени спрямо просвещенския XVIII век- ново светоусещане, наситено с чувствителност, основаваща се на силни страсти и афекти, а понякога болезненост, дисхармония, отчуждение. Романтичния герой е личност със свободен дух, едновременно възвишена и демонична, самотна, непристъпна, вътрешно свободна. Романтизма представя изключителни герои в изключителни обстоятелства. Романтикът търси истината, чрез която да достигне мира на божественото. Често я открива в природния свят. В душата бунтуващите се чувства обричат човека на скиталчество. Той пътува и се надява, че така ще завладее неподозираните земи, в които ще намери покой за душата си. Не може да живее с глупците, невиждащи и нежелаещи да прозрат истината- светът е несъвършен, единствено героичният полет на духа, пречистващ от земните пороци, е достоен знак на живота движение. За романтическия герой висш идеал е свободата. Тя му дава простора, от който се нуждае. Тя подхранва надеждите за стойностен живот. Там, където властва свободата, няма ограничения и пътуването е възможно. Там, където земната прах не е успяла да заличи светостта на тайнствата.

Романтизмът обхваща почти всички изкуства, като всяко пресъздава романтичния дух посвоему. Първенството между тях принадлежи на музиката. Тя се възприема като откровение на най-интимните кътчета на човешката душа и затова романтиците благоговеят пред нея. Универсалният й език е разбираем навсякъде. Мотивите на народните песни завладяват салонните концерти. Най-известните композитори в Париж стават творци от Централна Европа – полякът Фредерик Шопен (1810-1849) и унгарецът Ференц Лист (1811-1886). И двамата са виртуозни пианисти. Лист дори е сравняван като дете-чудо с Моцарт. Остават класически творби – симфонии, рапсодии, валсове, както и от националната култура – полки, мазурки, полонези и др.

Към романтизмът спада и творчеството на композитори като Шуберт, Вебер, Николо Паганини и др.

Друга сфера в изкуството, в която се проявява романтизма е литературата. Едни от най-изявените романтици са Джордж Байрон (1788-1824), Михаил Лермонтов (1814-1841), Александър Сергеевич Пушкин (1799-1837), Пърси Шели (1792-1822), Самюъл Колридж {1772-1834), Адам Мицкевич, Уолтър Скот (1771-1832), Виктор Юго (1805-1885) Гьоте и др.

Най-прочутата фигура в Европа, чийто живот се е в същност израз на романтизма е Джордж Ноел Гордън Байрон (22.01.1788г. -19.04.1924г. Месолонги,Гърция). Роден е в Лондон,в обедняло аристократично семейство, той следва в Кембридж, а като  достига пълнолетие, стана член на камарата на лордовете.Ненавиждан от висшето английско общество заради демократичните си възгледи Байрон напуснал през 1816г. завинаги Англия.Той се установил в Швейцария,а после в Италия,където се присъединил към революционното движение на карбонарите.През 1823г. заминал за Гърция,за да помогне гръцките въстаници в борбата им срещу турските поробители.Умира в Гърция.Първата стихосбирка на Байрон "Часовете на безделие"(1807г.) е посрещната отрицателно от официалната критика .В отговор Байрон издава книгата "Английски поети" и "Шотландски рецензенти" , в която порицава английското аристократическо общество за неговото тесногърдие,алчност и лицемерен морал.Слава на голям поет му донасят първите две песни от поемата, "Странстванията на Чайлд Харолд(1812г.).В нея Байрон дава израз на своето разочарования на съвременната му обществена и политическа действителност, в която господствуват реакционни сили и с гореща симпатия говори за народите,борещи се за свободата си.Романтичното разочарование на Чайлд Харолд поставя начало на така наречената поезия на "Мировата скръб" в своите "Източни поеми ". Байрон създава образи на стихийни и силни бунтари-индивидуалисти. Байрон е известен не само с поезията си,но и със своя живот,изпълнен с екстравагантности,многобройни любовни връзки и раздели, дългове, обвинения в кръвосмешение и завършил със смъртта му от треска, докато подготвя нападение срещу османската крепост Лепанто по време на Гръцкото въстание.

Друга личност, известна в цяла Европа със своите исторически романи е шотландецът Уолтър Скот (1771-1832). Роден в Единбург в семейство на адвокат, поради крехкото си здраве той прекарва голяма част от детството си във фермата на дядо му, където се заражда интересът му към местните народни предания и легенди.Тази любов към фолклора го съпътства през целият му живот. Завършва право и става адвокат. Но любовта му остава литературата. Събира и издава няколко тома древни балади. Едва по-късно през 1814 година, когато е утвърден и признат  поет Уолтър Скот издава "Уейвъри” - първият от поредицата исторически романи като „Роб Рой” и „Айвънхоу”, които го правят световно известен. Силата на тяхното въздействие се крие в новия вид исторически роман, който предлага Скот, роман построен върху задълбочени проучвания и достоверно представящ отминалата епоха. Според един изследовател на творчеството му, в романите на Скот има обрисувани 2836 действащи лица, според друг, подобна галерия от образи няма дори и в творчеството на Шекспир. Признат за един от най-големите британски писатели, през 1820 г. година Уолтър Скот получава благородническа титла. Собственик на издателска къща, през 1825 г. видният писател фалира и е принуден да работи усилено до смъртта си, за да изплати дълговете си.

Извън изкуството трудно бихме открили духа на романтизма във всекидневието. Той засяга една многонационална, но тънка прослойка от интелектуалци, музиканти, писатели и художници, които се намират в непрекъсната връзка помежду си. Това общуване е извънредно улеснено от общата страст на романтиците към пътешествията. Пътува се много – не само в Западна Европа, но и в Източна Европа и Африка. Това подхранва друга черта на романтизма – екзотиката, свързана с чарът на Ориента.

Така романтизмът ни оставя особения образ на своя герой „дендито” - социално-культурния тип на ХІХ в. Това е мъжът, подчертано следящ за своя външен вид и поведение. мъжът, който не следва сляпо модата, а сам я създава, притежава тънък вкус, нестандартно мислене, и се отнася с ирония към съществуващите модели на поведение.

�j fn��`��.0pt;font-family:"Times New Roman"; mso-bidi-font-family:"Lucida Sans Unicode";mso-ansi-language:EN-US'> no-правилно да се говори не за отделния човек, а за човешките общности. Защото всички форми за изграждане на символи­чен образ на света са изключително и само колек­тивни. Какво налага този колективен тип живее­не и възприемане на света?

 

Най-напред е отново биологията. Поражда­нето и съхранението на живота е възможно само в общността. Човекът се ражда от връз­ката на двама души, но тази кръвна връзка го свързва с още много други хора, които също имат някакво отношение към неговото ражда­не - баби и дядовци, лели и чичовци, сестри и братя, деца от новото поколение, внуци и т. н. Всъшност първата форма на колективен жи­вот при хората е именно тази, установена на базата на родовите отношения, на „кръвта". По-късно отделните родове започват да се сбли­жават отново на принципа на кръвната връзка и се създават племенните структури. Имен но родово-племечните общности пораждат и културата която днес наричаме митологично-фолклорна.

След пораждането на живота обаче следва далеч по-сложната задача за неговото запазва] не и продължение. Това обикновено се осъщест­вява в непрестанна борба срещу различни ви­дове опасности - природните стихии, вражес­ките нападения, нуждата от храна, вода и под­слон. За да устои на всичко това, човекът е трябвало да си изгради съответните защитни и продуктивни механизми. Освен това обаче е трябвало вътре в границите на общността те­зи механизми да бъдат всеобщо възприети, по­ддържани и зачитани, предавани от поколение на поколение. Само това би гарантирало ус­тойчивостта и трайността на човешката об­щност. И именно тук е мястото на символич за който говорим. С негова помощ човекът изгражда една подредена вселена с ясни и точни правила за живот, брак и иконо­мическа активност. Осъзнаването и осмисля­нето й става с помощта на различни симво­лични образи, вярвания, представи, митове, ре­лигии, ценности и т, н. В отговор на тази насъщна необходимост се поражда и митоло­гичното мислене.

Първата крачка в тази посока е изграждане на цялостен образ на света, imago mundi. От всичко, което виждат наоколо си човекът и не­говите общности, е трябвало да се изгради ед­на смислена и вътрешно структурирана пред­става за нещата. Неслучайно и първият образ на света, който се поражда, е образът на хао­са - на неструктурираното, фрагментарното битие, което трябва да бъде подредено, за да може да се осъзнае. В най-древните митове за сътворението на света това е и първата крачка - раждането на космоса от хаоса. Думата космос има старогръцки произход и означава ред, порядък. В различните общности конкрет­ната представа за тези ред може да е различ­на, но базовото притовопоставяне хаос - кос­мос е винаги налице.

Какво съдържа в себе си образът на космо­са? Преди всичко обяснение на това, как са възникнали и са се оформили най-важните за човека обекти от заобикалящия го свят - зе­мята и слънцето, небесните светила, водата и въздухът, гората и полето, животните и хо­рата. На какво се дължат различни природни явления, които подпомагат или застрашават човешкия живот - вятърът, дъждът, снегът, гръмотевицата, плодородната сила на почва­та. Трябва да се изгради и представа, как се поражда и къде отива човекът - въпросите на живота и смъртта. Всички тези разнопосочни проблеми трябва да получат вътрешно единен и непротиворечив образ, за да може хаотични­ят свят да се представи пред погледа на човека като подреден u смислен, поддаващ се на добри и лоши влияния.

Втората крачка е ясното разграничаване на човешкия и природния свят. Светът на човека, над който той има пълно влияние, и светът на природата, в който действат дру­ги закони и където се крият огромни продук­тивни, но и разрушителни сили. Човекът се стреми да обхване и подчини на волята си про­дуктивните и да победи или поне отклони зли­те - в това се състои неговата основна зада­ча. Така възникват представите за особени митологични герои, които помагат на хората да разширят своето човешко пространство за сметка на дивото природно обкръжение. По­явата на занаятите и уменията, отглеждането на културните растения и домашните живот­ни, изграждането на човешките домове и по­селища, укротяването на огъня и впрягането му в служба на човека - всичко това са огром­ни и решаващи крачки по пътя към „очовечава-нето" на дивия хаос и превръщането му в чо­вешки и подреден космос.

В този аспект от образа на света много важни са образите на дома, на града, на хра­ма. Изключително важни обаче са и образите на граничните пространства - границите между човешкото и дивото, между небето и земята, между живота и смъртта. Така се по­явяват образите на прага, на градските вра­ти, на пътя, който свързва две човешки прос­транства, прекосявайки царството на диво­то, на горната и долната земя, на рая и ада, както и на установените между тях гранични линии - например реката Лета в гръцката ми­тология и т. н.

Третата крачка е изграждане на система от образи, норми и ценности, които да по­могнат на човека да съхрани и поддържа изгра­дения от него образ на света. Така възникват нормите - обичайното право, принципите за сродяване, моралните предписания и ценности, регулиращи поведението на всеки човек. Това е изключително важен момент, който придава иен-ностно измерение на пространствата и симво­лите, с които е изграден образът на света. Пър­вичното отношение в този вътрешно остой-ностен свят е отношението между доброто и злото. Така както човешката общност се стреми да подреди и дисциплинира образа на света, създавайки ред от хаоса, така и поня­тията за добро и зло са инструменти, чрез ко­ито се подреждат и дисциплинират отношени­ята между човека и света и между човека и неговите общности. Така възникват образите на рая и ада, на добрите и злите богове - зло обаче възниква и идеята за арбитъра, за този, кой­то определя какви точно са постъпките на хо­рата, който трябва да ги поошрява и наказва. Все още тези функции не могат да се мислят като прерогативи на самия човек, а са прин­ципно изведени извън него в пространствата на свещеното, на божественото. Този основен принцип се нарича „трансцендентност", т. е. „отвъдност", изнесеност извън битовия човеш­ки свят.

Митологично-фолклорната култура и животът на традиционните общества

С възникването и развитието на тези три най-важни етапа от подреждането на образа на света и неговото вътрешно остойностя­ване и оценностяване се изграждат в общи линии основите на един цялостен символен свят, който ние наричаме митологично-фолк-лорна култура. С помощта на този свят чове­кът вече се чувства по-удобно в чуждия и враж­дебен хаос, осъзнава своите възможности да му въздейства и да го променя съгласно свои­те желания.

Основен инструмент на това въздействие е митологично-магическият ритуал. Как про­тича на практика този процес?

На първо място трябва да разграничим об­ластите на човешкия живот. От една стра­на е всекидневното делнично битие на хора­та. То обикновено се затваря в рамките на вече овладяното пространство и на овладяно­то време - времето между отделните сезони и човешки състояния: лято - зима, раждане, съзряване и смърт, ден и нощ. Осъзнаването на различните природни цикли и ориентира­нето им към ценностни полюси ги превръща в елементи на човешката култура, при което ясно се разграничават устойчивото време и пространство от неустойчивото, преходно­то, кризисното.

Времето и пространството на делника са устойчиви време и пространство. Те са неиз­менни и повтаряши се, изпълнени с чисто тех­нически дейности по добиването на храна, из­граждането на подслон, пораждане и съхранение на живота. В делника действат твърди и уста­новени норми, предписания и правила. Но често пъти човек, потопен в дребните грижи на всеки­дневието, е склонен да се отдалечи от цялост­ната представа за света, от големите закони, които управляват неговото битие. За да се пре­дотврати тази опасност, възниква другата страна на живота - празникът.

По съшината си празникът е онова време и пространство, което трябва да примири човеш­ката общност с големия космичен ред, като съ­щевременно предотврати възможността за не­гативно развитие на нещата. Затова и празни­ците обикновено се ориентират към неустой­чивите времена и пространства в човешкото битие - прехода между сезоните, прехода между различните човешки състояния и възрасти, между живота и смъртта, между различни отрязъци на делничното битие. Именно по време на праз­ника се осъществяват и магическите ритуали с чиято помощ човекът се опитва да повлияе благоприятно на света около себе си. Така деле­нето на света на делник и празник прави въз­можно структурирането на човешкото общес­тво и живот.

По време на делника се установяват опреде­лени йерархични отношения между хората - между възрастни и млади, пълноправни и непълноправ-ни членове на общността, владетели и подани­ци, свободни и роби, мъже и жени. Оформят се и се разграничават различните социални роли. Та­зи йерархизация и стратификация на общности­те е необходима за правилното протичане на живота, в който всеки трябва да знае своето място и роля.

От друга страна, всички хора са равни пред законите на големия космос. Ето защо празникът е такова време и пространство, в което ролево-то и йерархичното разделение на хората времен­но се разрушава, те се изравняват в битността си на човеци и застават заедно пред лицето на божествения закон.


 

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG