Home Литература Омировата поема Илиада енциклопедия за живота и мисленето на древните гърци

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Омировата поема Илиада енциклопедия за живота и мисленето на древните гърци ПДФ Печат Е-мейл

Омировата поема “Илиада” – енциклопедия за живота и мисленето на древните гърци

В поемата “Илиада” Омир пресъздава живота и разкрива нравствената същност на човека в античния свят. Творецът рисува една епична картина на своето време, своеобразно съчетание на войнска мощ и моменти на примирие.

Омир вниква в душите на своите герои, силни, противоречиви и честолюбиви характери. Техните действия са дълбоко мотивирани, а позициите им – достойно отстоявани.

Схва­ща­ни­я­та за ус­трой­ство­то на Кос­мо­са са от­ра­зе­ни в го­ля­ма гру­па кос­мо­го­нич­ни ле­ген­ди и ми­то­ве. Спо­ред древ­ни­те гър­ци це­ли­ят свят и бо­го­ве­те се са­мо­сът­во­ря­ват от без­гра­нич­ния Ха­ос, Пър­ва се по­я­вя­ва бо­ги­ня­та Гея — Зе­мя. Пря­ко от нея во­дят на­ча­ло­то си ти­та­ни­те: Без­край­но­то син­ьо не­бе — Уран, об­граж­да­щия с во­ди­те си Зе­мя­та Оке­ан, ти­та­нът Атлас, кой­то кре­пи на ра­ме­не­те си не­бес­ния свод. Вну­ци на Зе­мя­та са Слън­це­то, Ме­се­чи­на­та, Зо­ра­та, всич­ки звез­ди и вет­ро­ве. Та­зи древ­на кос­мо­го­ния на­ми­ра мяс­то в XVIII пе­сен на „Или­а­да". Ка­то май­ка на не­бес­ни­те те­ла, Зе­мя­та е изоб­ра­зе­на в цен­тъ­ра на щи­та на Ахил, звез­ди­те, ме­се­цът и слън­це­то са раз­по­ло­же­ни око­ло нея, ка­то всич­ки са за­о­би­ко­ле­ни от во­да­та на без­бреж­ния Оке­ан. Кос­ми­чес­ки­те те­ла са кръг­ли и плос­ки. По­доб­на пред­ста­ва е при­ми­тив­на, но на­пъл­но обяс­ни­ма: та­къв се раз­кри­ва све­тът пред очи­те на древ­ния грък, а на­у­ка­та ас­тро­но­мия е все още в за­ро­диш.

Чо­веш­ко­то би­тие е очер­та­но в две ос­нов­ни сфе­ри — вой­на и мир. И две­те са ес­тес­тве­ни и не­об­хо­ди­ми. Вой­на­та е на­чин за при­до­би­ва­не на бла­га, но ед­нов­ре­мен­но е аре­на за про­я­ва на си­ла­та и сме­лос­тта на мъ­же­те. Един­стве­на­та же­на, ко­я­то учас­тва в бой­ни дей­ствия в „Или­а­да­та", е бо­ги­ня­та на вой­на­та Ати­на Па­ла­да. Бо­гат­ство но­си не са­мо раз­граб­ва­не­то на чуж­ди гра­до­ве, но и плен­ни­ци­те, ос­во­бож­да­ва­ни сре­щу от­куп. При­ме­ри за то­ва се от­кри­ват в I пе­сен (Хриз но­си от­куп за дъ­ще­ря си), VI пе­сен (Андро­ма­ха раз­каз­ва, че май­ка й е ос­во­бо­де­на чрез от­куп), XXIV пе­сен (Ахил е ос­во­бож­да­вал си­но­ве на При­ам сре­щу от­куп, при­е­ма та­къв и за тя­ло­то на Хек­тор), Мъ­жът има пъл­на сво­бо­да на из­бо­ра. Обик­но­ве­но той от­ку­пу­ва съп­ру­га­та си от ро­ди­те­ли­те й. Тя ста­ва не­го­во при­те­жа­ние, от ко­е­то би мо­гъл и да се от­ка­же.

Общес­тво­то оп­ре­де­ля от­но­ше­ни­е­то към же­на­та спо­ред то­ва чия съп­ру­га е. За­то­ва Андро­ма­ха каз­ва, че за нея Хек­тор е всич­ко и жи­во­тът й без не­го е не­въз­мо­жен- На­чи­нът на уреж­да­не­то на бра­ка не из­ключ­ва при­вър­за­ност и топ­ли чо­веш­ки от­но­ше­ния меж­ду съп­ру­зи­те, как­ви­то са от­но­ше­ни­я­та меж­ду Хек­тор и Андро­ма­ха.

В XVIII пе­сен Омир пред­ста­вя сце­на на съд, ко­я­то по­каз­ва, че гър­ци­те по то­ва вре­ме имат из­гра­де­на сис­те­ма на пра­во­раз­да­ва­не, свър­за­на с па­рич­ни от­но­ше­ния. На зе­мя­та меж­ду стар­ци­те ле­жат два злат­ни та­лан­та, пред наз­на­че­ни за то­зи, кой­то спе­че­ли де­ло­то (или спо­ред друг пре­вод за то­зи, кой­то от­съ­ди най-пра­вил­но)*. ­Общес­тво­то на Оми­ро­во­то вре­ме е раз­сло­е­но. На­че­ло сто­ят пле­мен­ни­те вож­до­ве. Те се рад­ват на все­об­ща по­чит, за­що­то оли­цет­во­ря­ват на­род­на­та съд­ба и си­ла. Са­ми смя­тат се­бе си за но­си­те­ли на ге­ро­ич­но­то. По вре­ме на вой­на из­меж­ду тях се из­би­ра един вър­хо­вен во­дач и всич­ки във вой­ска­та без­пре­кос­лов­но му се под­чи­ня­ват. Въп­ре­ки то­ва той не е аб­со­лю­тен вла­де­тел. Важ­ни­те ре­ше­ния се взе­мат на все­об­що съб­ра­ние (I пе­сен), ръ­ко­во­де­но от мъд­ри ста­рей­ши­ни. Съ­ве­тът на стар­ци­те-съд­ни­ци има ре­ша­ва­ща ро­ля и по вре­ме на мир. На вид­но мяс­то в об­щес­тво­то сто­ят га­да­те­ли­те (про­ри­ца­те­ли) и жре­ци­те. Тях­но­то пред­наз­на­че­ние е да осъ­щес­твя­ват кон­такт със све­та на бо­го­ве­те и ду­ма­та им има стой­ност на за­кон. По­чит­та към тях е свър­за­на с ре­ли­ги­оз­ни­те вяр­ва­ния на гър­ци­те. По-на­до­лу в об­щес­тве­на­та йе­рар­хия стои мно­жес­тво­то на сво­бод­ни­те хо­ра, а най-нис­ко мяс­то за­е­мат ро­би­те.

Ми­рът се ре­ду­ва с вой­на­та. Той но­си праз­нич­ност, ве­се­лие, да­ва въз­мож­ност на чо­ве­ка да се изя­ви в тру­да и да се рад­ва на пло­до­ве­те му. В мир древ­ни­ят грък жи­вее прос­то и в пъл­на хар­мо­ния с при­ро­да­та. Обра­бот­ва зе­мя­та, от­глеж­да жи­вот­ни, вла­дее за­на­я­ти ка­то грън­чар­ство, ко­ва­чес­тво, тъ­ка­чес­тво. То­ва са и на­чи­ни­те му на пре­пи­та­ние. Оми­ро­во­то об­щес­тво не поз­на­ва раз­сло­е­ние по . от­но­ше­ние на тру­да. За­ед­но на ни­ви­те са гос­по­да­ри и ра­бот­ни­ци, цар­ски­те съп­ру­ги и дъ­ще­ри пре­дат и тъ­кат ре­дом със сво­и­те ро­би­ни, ге­ро­ите са­ми при­гот­вят хра­на­та си със съ­що­то вни­ма­ние, с ко­е­то се при­гот­вят за бой.

Поз­на­ти са още два на­чи­на за при­до­би­ва­не на бла­га: брак и уреж­да­не на прав­ни от­но­ше­ния. Бра­кът в „Илиада" е ре­ал­но съ­щес­тву­ва­ща ин­сти­ту­ция, но тя не се ос­но­ва­ва на чув­ства. Же­на­та е пос­та­ве­на в не­рав­ноп­рав­но по­ло­же­ние. Тя ня­ма сво­бо­да да из­би­ра своя съп­руг, ни­то да се от­каз­ва от не­го.

Ре­ли­ги­оз­ни­те вяр­ва­ния на древ­ни­те гър­ци са свър­за­ни с мно­жес­тво бо­го­ве. Обо­жес­тве­на е вся­ка си­ла, не-под­влас­тна на чо­ве­ка — при­ро­да­та, съд­ба­та, ре­дът в об­щес­тво­то, доб­ро­то, зло­то. Оми­ро­ви­те бо­го­ве „са бо­го­ве в ре­ли­ги­о­зен сми­съл и в съ­що­то вре­ме са ве­че ху­до­жест­ве­ни сим­во­ли. Чо­ве­кът чес­то за­ви­си от тях, без да пре­ста­ва да бъ­де сво­бо­ден” Чес­то бо­гът е ма­те­ри­а­ли­зи­ра­на­та ми­съл на ге­роя, но епо­сът не поз­на­ва пси­хо­ло­гиз­ма и за­то­ва ге­ро­ят во­ди ди­а­лог с бо­га, рав­но­си­лен на вът­ре­шен мо­но­лог (напр. в I пе­сен ди­а­ло­гът меж­ду Ахил и Ати­на Па­ла­да).

Све­тът на бо­го­ве­те е йе­рар­хич­но ус­тро­ен, по­доб­но на чо­веш­кия. В не­го има сил­ни бо­го­ве (Зевс, Хе­ра, Ати­на и др.) и по-сла­би, ко­и­то ви­на­ги от­стъп­ват (Хе­фест, Хер­мес, Апо­лон, Афро­ди­та и т. н.). Бо­го­ве­те са из­ра­зи­те­ли на обоб­щен ра­зум и мъд­рост, и в съ­що­то вре­ме са но­си­те­ли на чо­веш­ки сла­бос­ти. Ка­то хо­ра­та те са под­влас­тни на пре­доп­ре­де­ле­ни­е­то на съд­ба­та.

„Или­а­да” раз­кри­ва слож­ни вза­и­мо­от­но­ше­ния меж­ду хо­ра и бо­го­ве Чо­ве­кът се прек­ла­ня пред бо­жес­тве­на­та во­ля и из­вър­шва об­ре­ди и ри­ту­а­ли, чрез ко­и­то из­ра­зя­ва ува­же­ни­е­то си. Вяр­ва, че вся­ка стъп­ка в жи­во­та му и вся­ко ре­ше­ние са свър­за­ни с во­ля­та на ня­кой бог. Хо­ра­та осъз­на­ват сво­я­та сла­бост и се стре­мят към про­тек­ци­я­та на бо­го­ве­те. То­ва се от­на­ся до­ри за бо­го­рав­ния Ахил. „Или­а­да" съз­да­ва пред­ста­ва­та, че олим­пий­ци­те неп­ре­къс­на­то бдят над чо­веш­кия свят. Те се по­я­вя­ват ви­на­ги там, къ­де­то са най-не­об­хо­ди­ми, и взе­мат най-мъд­ри­те ре­ше­ния. Имат свои лю­бим­ци'меж­ду хо­ра­та, по­ма­гат им, но ги изос­та­вят, ко­га­то жре­би­ят им е хвър­лен, как­то Апо­лон изос­та­вя Хек­тор (XXII пе­сен). По­ня­ко­га бо­жес­тва­та са сту­де­ни, чес­то­лю­би­ви и от­мъс­ти­тел­ни. Ати­на и Хе­ра дър­жат Троя да бъ­де раз­ру­ше­на за­ра­ди пре­неб­ре­же­ни­е­то на Па­рис към тях. Те са тол­ко­ва бо­жес­тве­но край­ни в чув­ст­ва­та си, че чо­веш­ки­те стра­да­ния и кръв не зна­чат ни­що за тях. Мо­ра­лът на бо­га е мо­рал на си­ла­та.

До­пус­ти­мо е чо­ве­кът да про­я­ви не­под­чи­не­ние спря­мо бо­жес­тве­на­та си­ла (Ага­мем­нон в I пе­сен) и до­ри да по­сег­не на бог (Ди­о­мед в V пе­сен), но по-ти­пич­но е пре­пли­та­не­то на чо­веш­ка­та и бо­жес­тве­на­та по­ля (XXIV пе­сен). В XXIV пе­сен бо­го­ве­те под­гот­вят сре­ща­та меж­ду Ахил и При­ам, след ка­то ги ос­та­вят са­ми, по чо­веш­ки да ре­шат проб­ле­ми­те си. Ахил се драз­ни от на­ме­са­та на бо­го­ве­те, но в край­на смет­ка сти­га до тях­но­то ра­зум­но ре­ше­ние връ­ща тя­ло­то на Хек­тор. То­ва, ко­е­то го ка­ра да от­стъ­пи, е чис­то чо­веш­ко­то съ­чув­ствие към ба­ща­та, за­гу­бил своя син.

Раз­съж­де­ни­я­та на ус­по­ко­е­ния Ахил от­веж­дат не към бо­го­ве­те, а към ед­на обоб­ще­на фи­ло­со­фия за жи­во­та. Мър­тви­ят Хек­тор ве­че не е враг. По­чит­та, ко­я­то Ахил му оказ­ва, е по­чит към смър­тта, пред ко­я­то всич­ки смър­тни са рав­ни. Древ­ни­те гър­ци вяр­ват, че след смър­тта чо­веш­ки­те ду­ши оти­ват в под­зем­но­то цар­ство на Ха­дес. Ако мърт­ви­ят не бъ­де пог­ре­бан, ду­ша­та му се ски­та по зе­мя­та, гне­ви бо­го­ве­те и ве­щае не­щас­тия. Извър­шва­не­то на пог­ре­ба­лен об­ред е не­пи­сан за­кон в об­щес­тво­то, ва­ли­ден не са­мо за Оми­ро­во­то вре­ме. Смър­тта на все­ки е оп­ре­де­ле­на още при раж­да­не­то му. То­ва е съд­ба­та. Спо­ред ста­рог­ръц­ка­та ми­то­ло­гия чо­веш­ки­ят жи­вот е ниш­ка, ко­я­то дър­жат в ръ­це­те си не­у­мо­ли­ми­те бо­ги­ни на съд­ба­та — мой­ри­те. Мой­ра­та Кло­то пре­де ниш­ка­та на жи­во­та и щом тя се скъ­са, ид­ва смър­тта. Вто­ра­та мой­ра Ла­хе­за из­тег­ля жре­бия, кой­то оп­ре­де­ля зем­ния път на чо­ве­ка, а тре­та­та мой­ра Атро­па за­пис­ва всич­ко на сви­тък. Как­во­то е за­пи са­но, не мо­же да се про­ме­ни. Съд­ба­та но­си огор­че­ния, ко­га­то чо­ве­кът я знае пред­ва­ри­тел­но ка­то Ахил, но н в не­ве­де­ни­е­то си той е тра­ги­чен, за­що­то „ни­кой от хо­ра­та свой­та съд­ба не из­бяг­ва”, За чо­ве­ка ос­та­ва са­мо то­ва, към ко­е­то Ахил при­зо­ва­ва ста­ре­ца При­ам да се при­ми­ри и да при­е­ме и доб­ро­то, и зло­то, ко­е­то му е от­ре­де­но. Чо­ве­кът тряб­ва да пре­о­до­ля­ва труд­нос­ти­те, да стра­да и да пос­ре­ща ра­дос­ти­те след тях. Доб­ро й зло, жи­вот и смърт, мир и вой­на вър­вят за­ед­но. И в най-труд­ни­те мо­мен­ти жи­во­тът про­дъл­жа­ва. Оми­рово­то вну­ше­ние е жи­во­тът тряб­ва да бъ­де це­нен и ува­жа­ван. Вся­ко съ­би­тие в не­го е важ­но. Та­ко­ва от­но­ше­ние към жи­во­та Омир вну­ша­ва чрез ве­ли­чес­тве­но спо­кой­ния епи­чен тон на по­вес­тво­ва­ние. Нас­лаг­ва­щи­те се де­тай­лни опи­са­ния съз­да­ват впе­чат­ле­ни­е­то за ши­ро­ко и пъл­но от­ра­зя­ва­не на ед­на мно­го­об­раз­на дей­стви­тел­ност.

Ху­до­жес­тве­ни­ят стил на Омир се про­я­вя­ва как­то в пред­ме­та на епи­чес­ко изоб­ра­же­ние, та­ка и в на­чи­ни­те на то­ва изоб­ра­же­ние (ху­до­жес­тве­на дей­стви­тел­ност и ху­до­жес­твен език).

Омир из­пол­зва сю­же­ти и ге­рои, поз­на­ти от ми­то­ло­ги­я­та, ка­то се от­на­ся към тях ес­те­ти­чес­ки. Ге­ро­и­те са „сил­ни”, „кра­си­ви”, „бо­жес­тве­ни”, „бла­го­род­ни”. Те си слу­жат със „све­ще­ни”, „прек­рас­ни” ве­щи — об­лек­ло и оръ­жие, ко­и­то им при­да­ват ве­ли­ко­ле­пие с бля­съ­ка си.

Во­ен­ни­ят бит е по­яс­нен и до­пъл­нен чрез кар­ти­ни от мир­ния жи­вот, а не об­рат­но­то. По­до­бен на­чин на срав­не­ние по­каз­ва, че точ­но ми­рът е по-ясен, по убе­ди­те лен, по-бли­зък на по­е­та. Част от ху­до­жес­тве­на­та дей­стви­тел­ност на „Или­а­да" са бо­го­ве­те и съд­ба­та. За раз­ли­ка от ми­то­ло­гич­ни­те бо­го­ве Оми­ро­ви­те са „са­мо обоб­ще­ние на чо­веш­ки­те чув­ства и нас­тро­е­ния, на чо­веш­ки­те пос­тъп­ки и во­ля. Ако ед­на или дру­га пос­тъп­ка на чо­ве­ка се обяс­ня­ва с во­ля­та на бо­го­ве­те, то­ва оз­на­ча­ва, че да­де­на­та пос­тъп­ка е из­вър­ше­на от чо­ве­ка в ре­зул­тат на не­го­во вътреш­но ре­ше­ние, тол­ко­ва дъл­бо­ко, че са­ми­ят чо­век го пре­жи­вя­ва ка­то не­що, за­да­де­но му из­вън не­го."

Сти­лът и ези­кът на Оми­ро­вия епос се от­ли­ча­ват с го­ля­ма стро­гост и тра­ди­ци­он­ност. В не­го се преп­ли­тат ар­ха­ич­но и съв­ре­мен­но. Арха­и­за­ци­я­та се със­тои в то­ва, че по­е­тът въз­ста­но­вя­ва ми­то­ве­те от древ­на­та крит­ско-ми­кен­ска кул­ту­ра със свой­стве­на­та им стро­гост на пое­тич­на­та фор­ма. От дру­га стра­на из­пъл­ва тра­ди­ци­он­на­та фор­ма с но­во съ­дър­жа­ние, ка­то от­ра­зя­ва пси­хо­ло­ги­я­та и въз­хо­да на гръц­ка­та де­мок­ра­ция.

Ху­до­жес­тве­ни­те из­раз­ни сред­ства, с ко­и­то Омир си слу­жи, най-чес­то са: мно­гок­рат­ни пов­то­ре­ния, пос­то­ян­ни епи­те­ти, раз­но­об­раз­ни срав­не­ния, тър­жес­тве­на реч.

Един­стве­ни­ят мет­ри­чес­ки раз­мер, из­пол­зван в епо­са, е хек­за­мет­ьрът. Той е да­леч от раз­го­вор­на­та реч, но из­ця­ло съ­от­вет­ства на ве­ков­ни­те епи­чес­ки тра­ди­ции.

Всич­ко, опи­са­но в “Или­а­да”, я прев­ръ­ща в ен­цик­ло­пе­дия за жи­во­та и мис­ле­не­то на древ­ни­те гър­ци, без ко­я­то кул­тур­но­то раз­ви­тие на Евро­па би би­ло не­въз­мож­но.

 

WWW.POCHIVKA.ORG