Home История Българската национална църква - исторически път и съвременност

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Българската национална църква - исторически път и съвременност ПДФ Печат Е-мейл

Българската национална църква - исторически път и съвременност.

Завладяването на България в края на 14 век довежда до унищожаването на административните и духовните институции, учредени и функциониращи в средновековната българска държава. Ликвидирана е и Търновската патриаршия, която в продължение на повече от два века обединява в едно духовно цяло българите от различните географски области. В кървавата драма разиграла се в държавата, рухва опората на собствените ръководни органи, на духовната подкрепа на църковната организация.

През 1453г. столицата на Византия – Константинопол пада под напора на азиатските нашественици. Ръководен от държавнически интереси султанът не само признава Вселенската източноправославна патриаршия, но дарява патриарха и висшия клир с още по-широки права. Наред с религиозната, великата църква добива и широка светска юрисдикция. Патриархът се превръща в единствен посредник между султанската власт и християнското население на Империята. Под властта на тази облагодетелствана институция попада значителна част от българските земи.С унищожаването на Ипекската патриаршия през 1766г. и на Охридската архиескопия през 1767г. всички земи от диоценза на някогашната Търновска патриаршия минават под властта на Цариградската патриаршия.

През първите три века от османското господство противоречията между българите и гръцкото духовенство се обуславят най-вече от икономическия гнет и от народностните различия. С утвърждаването на Възрожденските процеси патриаршията започва активна асимилационна политика. Патриарх Григории V поставя задачата за разпространяване на гръцкото образование сред християните. Започва системно преследване и изхвърляне на българския език от богослужението, целенасочена дейност за унищожаване на старата и нова българска книжнина.

Църковния въпрос за българския народ не е канонически въпрос. Този въпрос се превръща в национален. Българите се борят за „Самостоятелна църква, която е глава на народ „.

Борбата за Самостоятелна българска църква преминава през три основни етапа.

Първият етап 1824-25г. до 1848 година е времето, когато започват първите открити прояви на недоволство срещу гръцките владици и искане на български. Начало на тези събития слагат врачанските събития от 1824г., когато месните чорбаджии, настояват гръцкия владика да бъде заменен с българина Гаврил Бистричанин. Вторият опит е в Скопие през 1825г., а с особена острота е конфликта през 1827г. между търновските чорбаджии и митрополит Иларион Критски. Две години по-късно се надигат самоковските първенци.

През втората четвърт на 19 век българското общество все по-осезателно променя своя социален и духовен облик. Укрепналата материално буржоазия застава начело на българите в стремежа им за светска просвета и духовно обособяване. Прокламирания Гюлхански хатишериф, гарантиращ живота, честта и имота на всички поданици в империята, дава законно основание на българските въжделения. Особено важно условие за самостоятелност в църковно отношение се оказва прокламираното право на свобода на вероизповеданията в Турция.

Начало на организираното църковно-настоятелно движение се поставя през 1838г., когато търновските граждани под ръководството на Неофит Бозвели издигат искането за назначаване на българин за търновски митрополит.

Борбите през този период завършват с признаването в рамките на танзимата, че българите могат да имат своя църковна община в Цариград и свой параклис. За получаване на султански ферман съдейства и княз Стефан Богориди. Заедно с това, той подарява и една своя къща, която трябвало да послужи като параклис и основа за изграждането на българската църква. Узаконява се българската църковна община.

Вторият етап в борбата за самостоятелна българска църква определяме към периода 1848-1860г. На основата на съществуващата Цариградска община в цялата страна се изграждат общини, които имат права. Цариградската община се превръща в ръководен център, направляващ движението за културна и духовна еманципация на българите. Междувременно Александър Екзарх откупва „Цариградски вестник” и печатницата му, заема се с редактирането и издаването на вестника, който се превръща в трибуна на българските искания. Издаденият от султана нов реформен акт през 1856г.-Хатихумаюн за реформи в църковното управление, остава само на книга, но дава законно основание на българите да продължат църковната борба.

Третият етап в борбата за независима българска църква започва на 3 април 1860г. – Великден, когато се извършва богуслужението в църквата „СВV Стефан”. По искане на присъстващите Иларион Макариополски не споменава според църковните канони името на цариградският патриарх. Този акт означава, че Иларион се обявява за независим от цариградския патриарх духовен глава на българския  народ. Заедно с него от Цариградската патриаршия се отделя и българската община в турската столица.

Акцията от 3-ти април възбужда силно патриотично въодушевление във всички български епархии. Активното участие на българите в насилственото прогонване на гръцките владици превръща църковната борба в мощно народно движение.

На 28 февруари 1870год. Е издаден султански ферман за учредяване на самостоятелна българска духовна власт под формата на българска екзархия, независима от патриаршията. Член 10-ти на фермана определя границите, в които се разпростира властта на епархията.В тези граници влизат 15 епархии- Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софииска,Врачанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска /Без Варна и някои села/, Сливенска /Без Анхеало и Месемврия/, Созополска каза /Без крайбрежните села/, Пловдивска /Без Пловдив и някои села/. Във фермана  изрично се подчертава, че към Екзархията могат да се присъединят и други епархии, ако две трети от населението се припознаят за българи. През 1874г. се присъединяват Скопската и Охридската епархии.

Това териториално признание ляга в основата на Санстефанския мирен договор.

Българската екзархия е първата официално призната институция в империята. Тя става официален представител на българската народност и защитник на българите.Духовната власт е не само църковно- религиозна, но става ръководен орган на просветата и книжовното дело. До 1878г. Екзархията върши и държавна работа

Разпокъсването на българският народ след Берлинския конгрес поставя Екзархията в сложно положение. Българското църковно дело в империята след войната е почти разнебитено. Екзарх Йосиф полага огромни усилия и голям дипломатически такт, за да остане в турската столица и да получи берати за български владици. Без тях се поставя под въпрос българското църковно дело в европейските вилаети на Турция.

Българската екзархия води борба и още на един фронт. Подкрепяна от западните държави в Македония и Одринска тракия продължава своята дейност униатската пропаганда. Освн спасяването от духовно разпокъсване на българското население, Българската екзархия там има преди всичко национални и политически цели и задачи. Чисто каноническите, религиозни проблеми стоят на по- заден план.

След 1944г. църковната институция в България е с изключително ограничени права, но единственото за което помага комунистическия режим е възстановяването на  Патриаршията през 1953г.

След 1989год. Ролята на Българската патриаршия в живота на българите отново заема полагащото и се място. Възвръщането на имотите на църквата, както и борбата за власт в клира води до разцепление и вътрешни борби между духовните водачи на нацията.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG