Joomla Software solutions Template

Payday loan

Художествената образност на стихотворението, родила се от завих­рени в изтънчената душа на талантливия поет силни чувства и големи идеи, носи всички белези на съвършенството – като се започне от композиционната пос­трой­ка и се стигне до музикално му звучение. Макрокомпозицията (общата по­стройка) на “Заточеници” е изградена от пет осемстишни строфи, разполо­же­ни в абсолютна симетричност спрямо идейния център на творбата – третата стро­­фа. Микрокомпозицията (строежът на строфите и на стиховете) се отли­чава с изящ­на изчистеност на формите и пленителна ритмомелодическа орга­ни­зация, която е в единство с идейно-образното и емоционалното движе­ние.

За силната въздейственост на творбата особено много допринася майс­торски използваният от автора образен паралелизъм – природният пейзаж не е просто декор на разиграващите се човешки съдби, той същевременно е друга тях­на проекция. Пейзажът изцяло се сплита с тях, той е своеобразно космого­нич­но преобразувание на чувствената и мисловна енергия, излъчвана от сбор­ния лирически герой на елегията – отвежданите в заточение поборници за сво­бодата на измъчена Македония. В паралел са измененията на природния пейзаж и реалният ход на човешките преживявания – драмата на отплуващите завинаги от родните брегове заточеници поетът проследява в границите на преломния отрязък природно време на денонощието – “от заник-слънце” до мига, в който “простира нощта крилото си”, и в реалното пространство, очертано между без­възвратно отдалечаващия се кораб и чезнещите “в мъгли далеко” “родни бре­гове”.

Първа строфа. Великолепният морски пейзаж, с който започва стихотворението, оду­хо­творено пресъздаващ с ярка зрителна и слухова образ­ност притихналата след буря морска шир, по която “с попътни тихи ветрове” “се носи леко” ко­рабът със заточениците, има изключително важна художест­вена роля. Той е не прос­то материалност на реалното пространство, в което се разиграва човешката драма на заточениците, но и резонансна проекция на тази драма:

“От заник-слънце озарени,

алеят морски ширини;

в игра стихийна уморени,

почиват яростни вълни …

И кораба се носи леко

с попътни тихи ветрове”

Трудно е да се обясни особената поетическа магика на този пей­заж. Тя може да се дължи:

първо, на необикновената му щрихова опростеност, сведена до “морски шири­ни”, “вълни”, “кораб”, “ветрове”;

второ, на изчистените му до крайност пространствено-действени про­яв­ле­ния: морските ширини “алеят” “от заник-слънце озарени”, яростните въл­ни “по­чи­ват” “в игра стихийна уморени”, корабът “се носи леко” от “попътни тихи ветрове”;

трето, на неповторимо образното му пресъздаване, постигнато с ярки епи­тети, представящи доведени до състояние качествени характеристики: “за­ник-слън­це”, “озарени”,”стихийна”, “тихи”, сред тях и метафоричните “умо­рени”, “ярос­т­ни”, “попътни”;

четвърто, на чувствената му настройка и мелодичност, за които твърде много до­принася умело използваната звукова живопис – всеки стих звучи със свой емо­ци­онално-музикален мотив:

• в първия стих “от заник-слънце озарени” алите­ра­ци­ята на [н] създава усещане на романтична загадъчност;

• в следващите три стиха подборът на думи със специфично редуващи се широки и тесни гласни 11 : 14   [а - (6), о – (4), е – (2) : и – (11), у – (1), ъ – (2)] ни кара да чуваме преми­налите в състояния отзвучали действени прояви на морето и вълните (“алеят морски ширини; / в игра стихийна уморени, / почиват яростни вълни”);

• в петия и шестия стих асонансът на гласна [о], налична в пет от думите, поражда чувство за безвързвратност и емоционално-образно подготвя мотива за страданието (“и кораба се носи леко / с попътни тихи ветрове”).

пето, освен всичко това обаче несъмнено поетическото въздействие на на­чал­ния пейзаж се крие и в неговата “втора проекция”, в това, че е пейза­жен двой­ник на човешките съдби – в него иносказателно присъства покъртител­ната дра­ма на заточениците (уморени от играта на историята, след безплодни борби за освобождение на Македония, нейните поборници завинаги се прощават с родните брегове, озарени от заника на слънчевата си мечта да видят земята си свободна).

Последните два стиха на първата строфа видимо материализират и извеж­дат на преден план същинския лиричен герой – заточениците, когато от изтерза­ни­те им души се откъсва възкликът “и чезнете в мъгли далеко / вий, родни бре­го­ве”.

Едва сега читателят осъзнава, че морският пейзаж е видян през очите на заточениците от палубата на кораба. Затова е в такава пълна хармония с тяхната лична съдба.

До този момент взорът на заточениците е насочен напред към неизвест­но­то бъдеще, към което ги отвежда корабът, но идва мигът, когато те обръщат очи на­зад – да запечатат за последно в спомените си стопяващия се в далечината ро­ден пейзаж – чезнещите “в мъгли далеко” “родни брегове”.

И оттук нататък стихотворението се превръща в затрогваща изповед на зло­щастната съдба – едно естествено продължение на внушаваните от морския пейзаж чувства и мисли. Затова и не случайно преходът синтактически се осъ­ще­ствява чрез съединителния съюз “и” в библейска му осмисленост: “и ко­раба се носи леко …”, “ и чезнете в мъгли …”, “и вече нам за път обратен …”.

Пейзажът вече е маркирал границите на затвореното пространство, в което ще тече животът на заточениците: напред – “заник-слънце”, назад – чезнещите “в мъгли далеко” “родни брегове”. Настъпва мигът, когато съзнанието започва да осъзнава тази страшна истина.

2.2. Втора строфа. Тя въвежда раждащото се предчувствие за без­на­дежд­ност и обреченост. Полъхва съмнението дали някога ще “удари час” “за път обратен”, намерило най-точен израз в наречието “едва ли”. Неговата смис­ло­ва натовареност с предполагаемост все още допуска като тлееща надежда и на дру­гата възможност.

Третият и четвъртият стих подготвят крушението на тази загатната на­дежда и мотивират идеята за илюзорността на реалния свят:

“вода и суша – необятен,

в ограда е света за нас!”

Единствен опорен ориентир в този свят, населен със “сенки върволица / на спо­мена един”, ще остане свидният образ на Родината, очертан в бленуваната й ет­ни­ческа и географска цялост с Мизия, Тракия и Македония чрез три реки и три планини, които символизират и нейната историческа идентичност:

“А Вардар, Дунав и Марица,

Балкана, Странджа и Пирин

остават сенки върволица

на споменът един.”

В художествено-изразен план тук особена роля играят задпоставените епитети “върволица” и “един”, които подсилват чувството за безнадеждност. Мисълта за родината изцяло е обсебила душевния свят на заточениците – тази идея намира образна плът в израза “сенки върволица”.

2.3. Трета строфа. В нея неудържимо накипялата в душите на заточе­ниците сти­хия от тежки мисли и горки чувства се отприщва и тази строфа се превръща в емо­ци­онален и идеен кратер на стихотворението. Тук изповедта стига връхната си точка – прозвучават като идеи и чувства най-горчивите разо­чарования и съжа­ления, които може да познае борецът за свобода:

• предателството:                          “Рушители на гнет вековен,

продаде ни предател клет”;

• несправедливата присъда:                     “служители на дълг синовен

осъди ни врага заклет …”;

• недоизпълнен синовен дълг:         “А можахме, родино свидна,

ний можахме с докраен жар

да водим бой – съдба завидна! –

край твоя свят олтар”.

Намерени са необикновено силни словесно-образни изрази на тези разо­ча­рования, които прозвучават и като своеобразни заклинания. Две от тях са изгра­дени на основата на нравствените антитези: борба ►◄ предателство, синовна служба ►◄ вража присъда. Заточениците осъзнават значимостта на житей­с­кия си подвиг. Те с гордост се самоопределят като “рушители на гнет вековен” и “служители  на дълг синовен”, но това още повече засилва душев­ните им тер­за­ния, защото стават жертви на “предател клет” и на “врага заклет”. Смис­лово и настройно изживяваните чувства се предават и внушават чрез епи­те­тните ан­ти­тези, изведени в краестишна римова позиция “вековен ►◄ синовен” “клет ► ◄ заклет”, като особено сполучливо авторът обиграва пост­по­зитивните ед­но­коре­нни епитети “клет – заклет”, в чиито семантични пластове присъстват смислите ‘жалък’, ‘презрян’,  ‘прокълнат’, ‘изначален’.

Като контрапункт на тези разочарования идва прякото обръщение на зато­че­ниците към отечеството със сакралното “родино свидна”. Те дават израз на гор­чивото си съжаление за несбъдналата се възможност за “съдба завидна” – да доведат борбата си докрай и да се жертват пред нейния “свят олтар”. Тук чу­десно е използвана деликатната условност на минало несвършено време чрез двукратна употреба на глаголната форма “можахме” – веднъж със значение за алтернативна възможност и втори път със значение на уверена възможност: “а можахме …” – “ний можахме”. Сменена е и тоналността на епитетите – “свидна”, “завидна”, “докраен”, “свят”. Родината, борбата и личната съдба са ценностно осмислени от позициите на човека, обрекъл се на една велика идея – освобождението на своята родина:

“А можахме, родино свидна,

ний можахме с докраен жар

да водим бой – съдба завидна! –

край твоя свят олтар”

Моментният полет на страдалните души към неосъществената мечта за “съдба завидна” внася кратко емоционално-образно разведряване в елегията. В идейно-художествен план то има ключова роля. Чрез него със страшна сила се внушава драматичният контраст между реалност и мечта.

2.4. Четвърта строфа. Това връщане към реалността езиково умело е на­правено с противо­поста­вителния съюз “но”, изведен в началото на строфата. По съ­щест­во той осмисля в плана на противоположността целия реален ход на съби­тията, а междуметието “уви” синкретично изразява горкия стон на душите в мига на безпощадната истина..

Ходът на реалното време става невероятно ускорен. Началото на строфата е наситено със задъхана динамичност  – в първите три стиха четири глагола предават неотвратимостта на съдбата. Корабът “не спира”, “лети, отнася ни …” – това са недовършените стонове на отчаяни души, погълнати сякаш от настъ­пи­лата нощ, чийто метафоричен образ е въведен с глагола “простира”: “Про­стира / нощта крилото си”. Така реалното време стига своя предел – нощта – и тя се превръща във вечното време, отредено от съдбата на заточениците.

В мига, когато думите на отчаяние не стигат, когато душите на заточени­ците отпадат от безсилие, идва умело подготвеният природен и психологи­чес­ки мотив на нощта. Поетическият й образ е необикновено сполуч­лив. Нощта нас­тъп­ва като последвало състояние на природното време и като оли­цетворена зло­щастна орис на заточениците. Тези две образни начала се сли­ват в едно чрез одухотворената метафора “Простира / нощта крилото си” и чрез последвалите сетивно възприемаеми промени в пейзажния рисунък, видян и преживян от зато­чениците: 

“и веч

едва се мяркат очертани

на тъмно-модър небосклон 

замислените великани

на чутният Атон.”

Сякаш злокобна гигантска птица се спуска, закрива слънцето и огромните й разперени криле покриват хоризонта. Картината е невероятно жива и впечат­ляваща. Образът на безвъзвратно загубената родина завинаги ще остане запеча­тан в душите на заточениците с миражното видение от стопяващите се да­леко в мрака върхове на планината Атон. Със съвършен езиков усет е постигната тази картина – последен географски символ на родината става пла­ни­ната Атон, която е “чутният Атон”, върховете й са “замислени великани”, които “едва се мяркат очертани” “на тъмно-модър небосклон”. Тук поетът е под­брал извън­мерно силни по смисловите и експресивно-характеризиращите си възможности епи­тети в препозиция:

• архаизмът “чутният” внушава изведена от прастари дълбини истори­чес­ка памет;

• чудната метафора “замислени великани” осмисля съдбата на заточени­ците като факт с вселенска значимост – и при­родата сякаш мъчително изживява тяхното страдание;

• великолепният сложен епитет “тъмно-модър”, вградил поетичната на­род­на дума “модър” ‘син’, до­офор­мя картината с ярка чувствено-сетивна обаг­реност.

2.5. Пета строфа. Започнало с панорамен морски пейзаж, въвеждащ читателя в покърти­тел­ната житейска драма на заточениците, стихотворението завършва пряко с фи­нал­ния акорд на тази драма. Душевното състояние на зато­че­ниците не се опис­ва, а непосредствено се проявява в изповедта им във вър­ховния момент на раздялата с родината – в мига, когато “за сетен път” към своя “изгубен рай” заточениците отправят “угаснал взор” и простират “ръце в окови”, за да прошепнат с “горчива скръб” – “Прощавай, роден край!”.

Мъчителното безсилие и безпомощността на заточениците в този “сетен миг” езиково са разкрити чрез преходни глаголи, чиято действеност е “безпо­мощна” без глаголния обект и се материализира в него “обръщаме …угаснал взор”, “прос­ти­раме ръце в окови”. Драматичната сила на мига е постигната с двукратна употреба на израза “за сетен път”. Обезсилените от мъка души на­ми­рат най-съкровени думи за отнетата им родина: “скъпи нам предели”, “наши­ят загубен рай”, за да се стигне до метафоричното емоционално обоб­щение:

“Горчива скръб сърца ни трови. –

Прощавай, роден край!”

Поетът е подбрал епитети, които не само смислово, но и емоционално-екс­пре­сивно внушават чувствата на мъчително страдание по родината, на душевна покруса и безизходност: “сетен”, “горчива”, “накипели”, “угаснал”, “изгубен”, “скъпи”, “роден”.

Образът на родината, единствено владеещ мисловния, емоционалния  и образно-споменния свят на заточениците, намира калайдоскопично менящи се превъплъщения в техните видения. Той присъства във всяка строфа – вездесъщ и безкрайно различен като “сенки върволица” от “споменът един” за “родни брегове”, за “Вардар, Дунав и Марица / Балкана, Странджа и Пирин”, за родина “свидна”, за “свят олтар”, за “замислените великани / на чутният Атон”, за “скъпи нам предели”, за “изгубен рай”, за “роден край”. Ореол на светостта му е най-кървящата болка в душите на заточениците, изляла се в горчивото съжа­ление:

“А можахме, родино свидна,

ний можахме с докраен жар

да водим бой – съдба завидна! –

край твоя свят олтар.”

3. И в това е разковничето на магическата поетическа власт, която има стихо­творението “Заточеници” над душите ни – чрез него българинът постига инту­итивно търсеното си единение с родината. Разлъчван от нея от повратни съд­бини и политически произволи, той винаги е опазвал духовния й образ в сър­цето си, за да я възкресява физически отново и отново във времето, отредено от исто­рията.