Home Литература Поетияеските послания на Атанас Далчев

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Поетияеските послания на Атанас Далчев ПДФ Печат Е-мейл

Поетическите послания на Атанас Далчев

След първата светочна война в нашата литература се наблюдават много и разнопосочни тенденции.Те са свързани с трескавото търсене на нови ценностни ориентири и на нови послания. Поезията на младите не толкова дава отговори , колкото поставя въпроси. В питанията за мястото на човека в света се включва и Атанас Далчев. Творчеството му се отличава не със своята обемност, а със своята оригиналност и различност. Далчев изповядва веруюто, че : „Един писател си личи и по това , което не си позволява да пише”. На това кредо творецът остава верен докрай.

Оформил своите естетически възгледи под прякото влияние на Константин Гълъбов и кръга около списание „Стрелец” , Далчев се обявява за родно изкуство , но приобщено към ценностите на Запада – идея, която в ългарската литература има своя генезис още в идеологията на кръга „Мисъл”. Западното се схваща като синоним на „общочовешко” , но трябва да се усвоява , без да изгуби същностно българското.

Според идеологията на „стрелците” новото изкуство има антисимволичен характер. Интересно е ,че първите творби на Далчев, поместени в сборника „Мост” , са силно повлияни от символизма. Поетът се отказва от тях, а новите му естетически търсения са коренно противоположни на предищните му увлечения.  Хахлуват мрачните цветове на действителността, на лишения от поезия и смисъл, безрадостен човешки живот.

Стихосбирката „Прозорец” (1926) е израз на една нова, непозната в нашата литература поетика. В нейния художествен свят властно доминират вещите, но не както в символистичната поезия като знаци за някаква друга реалност, а като белег на обезличаването на човека. В заглавията на стихотворенията човешкото присъствие е редуцирано – „Болница” , „Коли” , „Хижи” , „Вратите” ,  „Къщата” са част от творбите включени в книгата.

В „Болница” осезателно усещаме разпада на човешкото, маркирано и чрез синекдохите „лица побледнли” , „черни ръце” , „разкривени болни усмивки” . В текста се долавя властното присъствие на смъртта. Подобно внушени имат и творби като „Старите моми” , „”Стаята” ,”Къщата” , „Хижи” .

Прави впечатление , че в текстовете на поета Домът като изконно място на човешката сигурност, защитеност и топлота се е разпаднал. Заглавията на Далчевите творби насочват към множество синоними на Дома , но именно човешкото присъствие , което превръща къщата, стаята, хижата в Дом липсва. Вратите  и прозорците , които маркират границата между своето и чуждото , между защитеното лично пространство и опасностите отвън , в Далчевите стихове са порутени, загубили своята охраняваща функция. („стени с опадала мазилка/като  че с белези от струпеи, / врататараззината и черна/и чер прозорец изпочупен”- стих. „Хижи”; „Затворена е всякога вратата , / а мракът спи и през деня в стаите” – стих. „Къщата” ; „Прозорците – затворени и черни/ и черна и затворена вратата” стих. „Повест”).   Това са само част о примерите в стихосбиката „прозорец” , които не представят безрадостен , грозен свят , в който витае усещане за смърт и разруха. Често Човекът  присъства само като спомен , като отражение в огледалото , като пожълтяло снимка, като сянка. Според литературната критика предчувствието за прокоба и нещастие, което се долавя в пренаселения с огледала , часовници и портрети интериор на Далчевите текстове , се свързва с влиянието на диаболизма.

В художествен свят на стихосбирката вещите сякаш живеят собсвен живот, те са лишени от обичайните си гункции. За сметка на това Човека или го няма, или вещният свят се е превърнал в негов затвор. В стихотворението „Повест” лирическият говорител е сранно раздвоен. То едновременно говори за себе и се наблюдава сякаш отстрани. Монотонията на живота „без ни една любов, без ни едно събитие” ,  безкрайно повтарящият се кръговрат на годините , които не носят нищо , превръщат съществуването на лирическия човек в „ зла измислица” . Той е самотен , няма път към другите, не може да излезе от своята къща гробница. Единственият му контакт с външния свят е „листът със словата : „Стопанинът замина на Америка”.

Усещането за безсмислието на човешкото съществуване доминира в стихосбирката . В „Старите моми” надеждата на героините е „накрай женихът им да дойде. / последният жених да дойде / и скъса нишката на две” .  В безсмислието, грозотата, монотонността на живота , Смъртта се превръща в единсвеното събитие , а понякога и в единственият избор на лирическият човек.

Подобно е и внушението в „Дяволско” .” Умиращият под покрива” се усеща като част от заобикалящия го забързан свят  : „О, аз разбирам:този весел свят/ със мене и със мойта скръб не свършва” , но заедно с това се чувства изолиран и различен от останалите – „и мога ли да бъда техен брат „ .  Отново, подобно на „Повест”  , позицията на лирическия човек е двойнствена – той едновременно споделя и сякаш се наблюдава отстрани . За себе си той е намерил смисъла : „Аз имам всичко : моя е смъртта”.

„Дяволско” е поредното свидетелство , че Домът в стиховете на Далчев не е убежище. Но и Пътят не е алтернатива. В стихотворението „Коли” пътят  е „потъмнял и разкалян, / който води незнайно къде” ; той е „безнадежден” . Азията с човешкото съществуване в края на текста е изведена ясно.  И то е монотонно , протяжно, грозно, безкрайно.

Лирическият човек на Далчев не може да осъществи контакт със заобикалящи го свят . Дори когато се опита да излезе извън къщата си затвор, не се докосва до другите човешки същества. В „Младост” той е самотен и неразбран за другите, в света навън забелязва само предметите .  Единствената човешка реакция , за която споменава, е присмехът на момичетата. Спасението от сивотата са сънищата, един по – различен и хував свят ( „ и за да виждам ясно сънищата, / аз лягах си със очила” ) . Лирическият герой сякаш се е кашсулирал в своя свят, това е неговият избор.  Познава другите не чрез личния контакт , а чрез книгите – неговият „прозорец” към живота. Знаенето за чуждия живот , за чуждите съдби има своята жестока цена „ и аз загубих зарад книгите/ живота и света ( „Книгите”) . Стихотворението интерпретира библейска мъдрост : „Който трупа знание, трупа печал”.

Докосването до хармонията и красотата е мимолетно и измамно. В стихотворението „Прозорец” приказният „сребърен” свят е илюзия , той се стопява точно когато бленуващата жар птица е намерена.  Щастието е нетрайно, то е блян и „прозорец” към грозотата и баналността на заобикалящия ни свят. Блажени са „нищите духом” , хората, които просто възприемат и се радват а света с наивността на дете. Тази тема присъства в част от Далчевите  стихове.

В „Нищии духом” лирическият говорител би искал  да се самоидентифицира : „аз бих се сподобил в света на блаженството на нищий духом” , комуто не са нужни простите човешки радости. Мислещият човек обаче е загубил непосредствеността на своите усещания, той е обременен от знание и тъга, той непрекъснато се самоанализира.

Далчевите стихотворения рисуват картината на безрадостното и банално човешко съществуване, на човешки живот  без радост, погълнат от монотонността на изтичащото време. В неговите творби грозното и делничното са естетизирани , в обект за размисъл се превръщат вещите, погълнати и обсебили човека. Това е един безрадостен свят, я който човешкото е обречено.

Тези идеи присъстват осезателно и в европейската литература между двете световни войни, намирайки отражение в текстовете на екзистенциалистите. Поезията на Далчев приобщава , от една страна, нашата литература към тенденциите в европейската, а от друга, поставя по оригинален начин най – актуалния въпрос за българската литература в онзи период – за отговорността на човека към себе си и другите.

 

WWW.POCHIVKA.ORG