Joomla Software solutions Template

Payday loan

Политическа история на България (1904 - 1918 г.)

В края на ХІХ и началото на ХХ век, в съответствие с политическото развитие

на българската държава и общество, завършва процеса на окончателното

оформяне на политическата структура и многопартийната система. През този

период окончателно отмира старото деление на консерватори и либерали,

възникват нови политически партии в зависимост от политическите програми и

личностите, които ги оглавяват. Оформянето на новите партии върви по линията

на деленето на старите структури.

Партиите, които имат най-голямо участие в управлението на страната през този

период са т. нар. либерални парти - народно-либералната, либералната и

отделената от нея през 1904 г. младолиберална партия. Обединяват ги тяхната

социално-икономическа насоченост и външнополитическите им пристрастия.

Стамболовистите, радославистите и ръководените от Д. Тончев млади либерали

са сред онези политически сили, които желаят прилагането на решителни мерки

за индустриализиране и модернизиране на съществуващите структури.

Концепцията им за бъдещето на страната е свързана с либералната

икономическа и политическа теория, в която личността се оставя изцяло

свободна при своя социален избор и икономически пристрастия.

Либералните партии стоят много близо до виждането, че националните

интереси не могат да бъдат съобразявани с интересите на която и да е велика

сила. Особени опасения те изпитват към мястото и ролята на Русия на

полуострова, подозирайки я в действия, които не съвпадат с националните

стремежи на България.

Прогресивно-либералната партия декларира, че "не иска да прави политика с

Русия". Тя се ръководи от Д. Цанков, а в последствие от д-р Ст. Данев, които с

голяма доза наивност вярват, че интересите на Русия не могат да противоречат

на българската клауза. По-резервирани, но също с русофилска ориентация са

народната (лидери К. Стоилов, М. Гешов), демократическата (П. Каравелов, Ал.

Малаинов) и произлязлата от нея радикал-демократична партия с лидер Н.

Цанов. С малки различия стопанските и икономически теории, които

проповядват тези партии съвпадат с тези на либералната група партии.

В края на ХІХ век, в страната започват да се изграждат политически партии на

класова и съсловна основа. През 1891 г. се създава социално-демократическата

партия, която след многобройни обединения и разцепления в началото на ХХ

век дава живот на две партии със социалистическа ориентация - БРСДП(ш.с.) с

ръководител Янко Съкъзов и БРСДП (т.с.) с лидер Д. Благоев. И двете партии

нямат сериозна социална опора през този период, тъй като работническото

движение е в своето начало, наемните работници са все още малко и

неорганизирани. Тези партии имат повече интелигентен облик, защото

включват хора, които са се докоснали до модерните за този период

социалистически идеи и искрено вярват, че социализацията на обществото ще

доведе до по-добър начин на живот.

Другата партия, която е изградена на тясна социална основа е БЗНС.

Земеделското движение има своите корени още в средата на 90-те години на

ХІХ век, но особено активно става по време на управлението на либералната

партия, когато въведеният натурален десятък активизира широки слоеве от

българското селячество. По тази причина през 1899 г. в Плевен се създава

земеделски съюз, отначало като професионално-просветна организация, а в

последствие, след като ръководството се поема от Ал. Стамболийски и като

политическа партия.

"Партийното свръх производство", което се наблюдава в България има и своите

отрицателни черти. Всяка партия води след себе си определен брой

привърженици, което пречи да се създадат силни политически партии, които от

своя страна да очертаят класическия триъгълник на политическото равновесие:

либерализъм - консерватизъм - социализъм. Това принуждава партиите много

често да влизат в коалиции които имат временен и много често безпринципен

характер и са подчинени главно на стремежа за власт. Българските партии не

притежават достатъчно средства за да могат нормално да съществуват вън от

"държавната трапеза", а това дава много силен коз в ръцете на княз Фердинанд

І.

След оставката на К. Стоилов в България започва истинска "правителствена

въртележка". Нейният пръв тласък идва от настъпилата стопанска и финансова

криза. Отначало управлението поема коалиционен кабинет под ръководството

на Д. Греков. Съставенотоот либералната партия (Радослависти) и

народнолибералната партия (Стамболовисти), това правителство не е единно.

Силната фигура в него е вътрешния министър В. Радославов. Той ревностно

брани интересите на своята партия, която обединява богати българи с различна

професионална ангажираност. Радославов налага силовата политика,

погазването на законите и корупцията, като отблъскващи елементи в

управленския стил на кабинета.

Насилствените действия стават още по-драстични когато след несполучливия

опит за безпринципно идейно обединение на двете управляващи парти.

Радославистите печелят парламентарните избори. Либералната партия съставя

собствен кабинет оглавен от Т. Иванчов, който управлява страната от ноемлри

1899 г. до януари 1901 г. Партийния водач и сега не получава така желания от

него министър-председателски пост, поради обтегнатите си отношения с княза.

Радославов остава обаче правителствен ръководител "в сянка" и напълно

развихря своята прословута политика "на сопата". Пълна демагогия се оказва

неговата партийна програма за широко местно самоуправление, намаляване на

данъците и по-добро социално осигуряване на населението. Министри и

чиновници не се свенят да грабят държавата и да съсипват нейните финанси.

Администрацията управлява грубо, самонадеяно и безцеремонно. За това

управлението на либералната партия остава в историята с красноречивото

определение "черкезки режим".

Особено брутална е разправата със селските митинги, събрания и бунтове. Те се

надигат в североизточна България през 1899 - 1900 г. след като в Народното

събрание е приет законът за връщане на омразния от турското владичество

натурален десятък.

Той съсипва селяните с необходимостта да продават своята продукция, а

облагодетелства богатите поземлени собственици. Срещу вдигналите се на бунт

селяни от Русенско, Варненско и Шуменско тръгват войскови и полицейски

части.

През януари, февруари 1901 г. едно служебно правителство на близкия до

двореца ген. Рачо Петров, подготвя и провежда парламентарни избори.

С лека преднина в изборната борба прогресивнолибералната и демократичната

партия съставят коалиционно правителство подръководството на П. Каравелов.

Няколко неблагополучия в политиката по националния въпрос принуждават

Каравелов да отстъпи поста си на д-р Ст. Данев - новия лидер на прогресивно-

либералната партия. Нейното сомостоятелно правителство се задържа на власт

до началото на май 1903 г.

Сложно и нееднозначно се развива българската външна политика при честата

смяна на правителствата. Правителствата на Каравелов и Данев се сблъскват с

нежеланието на великите сили и на съседните балкански държави да променят

статуквото на полуострова и с отрицателното им отношение към българските

национални интереси в Македония. За това двамата министър-председатели се

стремят да разкъсат враждебното обкръжение чрез подобряване на

добросъседските отношения и ускорено сближение с Русия.

Новите богаташи, натрупалите състояние при управлението на Стамболов

търговци и индустриалци, банкери и предприемачи посрещат с радост

началните стъпки на своята партия в управлението.

Стамболовисткото правителство прокарва през Народното събрание закони,

които строго защитават частната собственост и местното производство. През

1904 г. в България започва истински стопански подем.

Горещ привърженик на Ст. Стамболов е талантливият политик-самоук Д.

Петков - бивш участник в националноосвободителното движение и бивш

опълченец. Като министър-председател Д. Петков прилага без особени

задръжки методите на политическото насилие срещу правителствените

противници, чиито брой расте. За пръв път в новата българска история през

1906 г. шест политически партии се обединяват в опозиционен патриотичен

блок, който енергично преследва една цел - свалянето на правителството.

Противоречива диря остава и външната политика на управляващата

народнолиберална партия. Нейните русофобски тежнения не се променят, но тя

следва наставленията на княза, че балканската и общоевропейска международна

обстановка налага подчертаната близост с Русия. Безспорен успех на

правителството, макар и с половинчати резултати е сключеният българо-

сръбски митнически съюз и българо-турската спогодба за амнистиране на

участниците в българското освободително движениев европейските владения

на Турция.

В началото на януари 1908 г. монархът преценява, че неблагополучията в

управлението на народнолибералната партия са повече от сполуките и предава

властта на лидера на демократичната партия Александър Малинов,

игнорирайки по този начин останалите дейци на опозиционния патриотичен

блок, които се надявали да намерят място в едно коалиционно правителство.

Правителството на Малинов, обаче е еднопартийно.

Кабинетът на демократите продължава линията на предишните правителства за

ускорена модернаизация на страната.

След един скандал с българския дипломатически представител в Цариград,

правителството на демократичната партия национализира ж.п. линиите на

източната железопътна компания, които са собственост на Турция.

В обстановка на напрежение и прекъснати дипломатически отношения с

Цариград, монархът обявява на 22. ІХ. 1908 г. независимостта на България.

Правителството на Ал. Малинов сравнително бързо преодолява съпротивата на

Османската империя и на западните велики сили срещу обявената

независимост. С помощта на Русия са уредени някои финансови задължения на

България към Турция. Оказаната подкрепа задълбочава положителните

тенденции в българо-руските отношения и през 1910 г. царят и министър-

председателят посещават Русия, където започват преговори за двустранен съюз,

но Руската дипломация поставя предварително условие за българо-сръбско и

българо-турско сближаване. Правителството на Малинов обаче също има своето

национално обосновано условие, а именно: в Руско-българското споразумение

да се гарантира присъединяването на Македония към България, линията на

кабинета за неделимост на изконните български земи смущава Царската

дипломация и преговорите временно са преустановени.

В цялата дипломатическа суетня около обявяването на независимостта и

нейното международно признаване монархът укрепва окончателно позициите

на своя личен режим.

Личния режим в България не е еднолична власт, а едноличен контрол върху

ключови ресори на властта. Личния режим не премахва нито парламента, нито

конституцията, като цар Фердинанд установява контрол върху три важни

области на управлението - ръководството на армията, формирането на

кабинетите и направляването на външната политика.

В условията на установеният вече личен режим и във връзка с подготовката за

война срещу Турция, цар Фердинанд се ориентира към правителство, което да

бъде прието добре в Русия. На 31. ІІІ. 1911 г. той принуждава Малинов да

подаде оставката на своя кабинет, като поръчение да състави ново правителство

получава Иван Гешов - лидер на народната партия. В коалиционния кабинет

влиза и прогресивно-либералната партия, като нейният водач Стоян Данев е

избран за председател на Народното събрание.

Една от първите задачи на новото правителство е да свика Велико народно

събрание, което гласува промяната на чл. 17 от Конституцията по силата на

което монархът и правителството получават пълномощия да сключват тайни

договори без да уведомяват за това Народното събрание. Правителството на Ст.

Данев само след месец признава политическия си фалит, а либералният кабинет

на Радославов в случая само оформя резултатите от катастрофата.

Проведените през ноември 1913 г. избори довеждат до необичайни резултати.

Правителството на Васил Радославов получава 94 от общо 204 места в

парламента. Банкрутът на Народната и Прогресивно-либералната партии е

повече от очевиден.

През февруари 1914 г. се провеждат нови избори, където Радославов печели и

продължава да управлява в едно сложно и отговорно време.

В края на ХІХ и началото на ХХ век в Европа се оформят конкуренти на двата

противостоящи блока. Изключително бързото икономическо развитие на

Германия я прави настъпателна на политическата сцена. В своята политика

Берлин е подкрепян от Виена, а Италия договорно се ангажира с тях и така е

оформен съставът на Тройния съюз. Срещу него стои Съглашението на Англия,

Франция и Русия.

През есента на 1915 г. опозиционните водачи правят последен опит да

въздействат за ориентацията на страната посредством срещата с цар

Фердинанд. Политици като Иван Гешов, Александър Малинов, Стоян Данев,

Найчо Цанов предупреждават за опасността от конфронтиране със

Съглашението.

Тази среща се провежда на 17 септември, когато въпросът фактически е

приключен. На 23 септември 1915 г. в страната е обявена мобилизация, а на 14

октомври с царски указ е обявена война на Сърбия.

През есента на 1916 г. на българските воойски се налага да воюват на втори

фронт.

Положението на Централните сили обаче става все по-тежко. Навлизането на

САЩ във войната на страната на Антантата вече решително накланя везните в

нейна полза. Още от пролетта на 1917 г. разположените на Южния фронт

български части са подложени на силен натиск и започват да се огъват, въпреки

героичната си съпротива.

Най-важното е фактът, че страната ни започва да изнемогва. Третата война се

оказва не само тежка, а и продължителна. Икономиката се руши, кризата

обхваща и управляващите кръгове. През юни Радославов подава оставката на

кабинета си. Изборът на царя за министър-председател се спира на Александър

Малинов, известен с ориентацията си към Съглашението.

На 14 септември 1918 г. настъпва началото на края. Българската отбранителна

линия е пробита на Добро поле и в армията настъпва хаос.

След военната катастрофа на юг България вече няма избор и изпраща в Солун

делегация с искане на примирие. То е подписано на 29 септември и по същество

представлява капитулация.

На 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд абдикира в полза на своя син - цар Борис

ІІІ.

discoverybg.muffty.org

Това произведение е лицензирано под Криейтив Комънс лиценза Признание-Некомерсиално-

Споделяне на споделеното 2.5.

This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike2.5

License.