Home Литература Композиционни особености на Шекспировата трагедия Крал Лир

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Композиционни особености на Шекспировата трагедия Крал Лир ПДФ Печат Е-мейл

В своята драма „Крал Лир” Уилям Шекспир разказва цялото си величие на драматург, на философ, на проницателен писател и историк, който умее да визира не само своята съвременност, но отправя поглед и към бъдещето. Тази драма е израз на противоречията на епохата, която е и негово собствено противоречие в мирогледа.

Шекспир успява да убеди аудиторията си, че вижда живота в неговата цялост и взаимна обусловеност, в неговото единство, но и в неговите противоречия и конфликти. Той знае например с цената на колко мъки се изкупва прогресът на човечеството. Тази сложност на епохата, написала кървави страници в историята си, но същевременно и наситена с опияняващи страсти за власт, богатство, радости, разрушителна и творческа дейност, воля за самоутвърждаване, намира дълбок израз в трагедията му „Крал Лир”.

Шекспир в тази своя пиеса изгражда един неповторим, шекспировски трагизъм, отличаващ се с мащабност. Този трагизъм чрез характерите и конфликтите между тях разкрива велики процеси с епохални измерения. Ходът на голямото време е водещата линия в Шекспировата трагедия.

Великият английски драматург успява да се издигне до трагизма на късния ренесансов хуманизъм.

Шекспировата трагедия е трагедия на само на своето художествено време – тя е израз и на трагизма на Ренесанса като интензивна и страстна историческа епоха.

Класическата драма още от времето на античността се основава върху правилото за спазване на единство на време, място и действие. Действието трябва да се развива по плавна линия, неизменно насочено към развръзката – и преди всичко към провала на негативното.

Линията на действието в бароковата трагедия – резки обрати, сюжетната линия е по- раздвижена. Фабулата се развива в много отделни действия, които имат свои кулминационни точки. Постоянните промени, редуването на безизходност и надежда, подготвят читателя /или зрителя/ да приеме нещастието с примирение пред неумолимостта на съдбата.

Трагедията на Шекспир „Крал Лир” изисква трета линия на представяне. Неговата драма няма ограниченията на класицизма. Пренебрежението към установените правила обаче не е пълна освободеност, драматургът се подчинява на свои закономерности: постигане на максимална театрална ефектност чрез умело засилване и отслабване на напрежението. Трагедията „Крал Лир” е живо раздвижена, защото умело водената фабула съумява да държи зрителя в постоянно напрежение.  Стремежът към идеална линия на действието обаче не е самоцел.

Пиесата започва, когато крал Лир взема решение да абдикира от трона и раздели своето кралство на три между неговите три дъщери: Гонерила, Регана и Корделия. Двете му по- големи дъщери са вече омъжени, но Корделия е много повече търсена за жена, отчасти понеже е любимката на Лир. Когато той се опитва да раздели кралството си между трите си обожаващи го и ласкаещи го дъщери, планът пропада. Корделия се отказва да участва в надпреварата от ласкателствата с по- големите си сестри, понеже смята, че така ще опорочи истинските чувства, които изпитва към своя баща. Но Лир, засегнат от поведението ù, разделя дяла ù между Гонерила и Регана. Корделия е изпратена в изгнание. Въпреки, че е оставена без наследство и изгонена, кралят на Франция се оженва за нея, защото оценява нейната искреност и отчасти защото това му дава повод да нахлуе в Англия с цел да я вземе.

Основната тема е властолюбието у героите в трагедията „Крал Лир”, които са узурпароти на кралския престол. Пътят им към властта е осеян с трупове, а управлението им е кърваво. Основния конфликт е  между любов и дълг /чест/.

Действието у Шекспир винаги е разнообразно и пълно с различни зрими конфликти. В трагедията „Крал Лир” има сцени с двубой /между Едгар и Освалд/ и битки /между Англия и Франция/, а на финала много трупове /крал Лир, Корделия, Регана и Гонерила/. Въпреки външната раздвиженост обаче централният конфликт е в душата на героя. Любимият конфликт на бароковата драма е между любов и дълг, т. е. между вътрешния нагон и нормите, наложено отвън, от обществото. Шекспир интериоризира този конфликт, който вече е не просто противоречие между чувство и разум, а между два еднакво силни импулса (мотивирани сложно и от рационалното, и от емоционалното начало у човека), между които героят така се раздвоява, че губи, поне временно, самоличността си и дори достига до пълно умопомрачение /крал Лир/.

Героите на Шекспир се идентифицират трудно, защото болките им са по- конкретни, а характерите им — по – особени, може би и защото са по- малко загадъчни. Преди всичко те са много по- силни личности, зрели мъже /крал Лир, граф Кент, граф Глостър,Едгар/, които са постигнали много в живота, хора, на които се учудваме, но мъчно можем да съчувстваме.

Неблагодарността, безчовечието на дъщерите на крал Лир /Регана и Гонерила/ се представя като нещо всеобщо, като израз на страшната тиня, в кочто тъне човечествето. Двете му дъщери се самоунищожават заради злините си.

Лир изгубва ума си, но връзката със стария Лир и със страданията му не се загубва, макар че когато лудостта го напуска, той вече не е същият Лир, който мисли само за себе си и за своята важност. Борбата в неговата душа между силите на мрака, меланхолията и собственото му „аз”  го е изтощила, но същевременно го е преродила. Лир е вече слаб и жалък старец, но той се е пречистил от егоизма си, в него се е извършило едно душевно развитие.

Лир като личност остава сравнително мъглява фигура, за Шекспир е по- лесно да представи характера в развитие. Само една черта се запазва  у него като постоянна, царското му величие, и дори то бледнее всякаш в последните сцени с Корделия, където се вижда само човекът, слаб, смирен, безпомощен и нищо повече. Но образът в душата на Лир убеждава, защото е представен не като нещо внезапно, а като едно бавно развитие.

Основният герой /Лир/ в трагедията „Крал Лир” на Шекспир е герой на раздвоението между силното и слабото начало у човека – това раздвоение прави образа динамичен и го представя в процес на развитие. Вътрешната борба на героя, играеща решителна роля за изграждането на характера, има за свой идеен паралел един извлечен външен конфликт: борбата между доброто и злото. Залото е представено в различни аспекти: като язва, която се разраства и заразява всичко наоколо като нещото хищно и чудовищно, което накрая като не намира други жертви, се обръща против себе си и се самоунищожава  /Гонерила и Регана/, или като зародиш, който, ако получи възможност да кълни, унищожава целия човек. И тези аспекти са дадени не само чрез драматичното действие, те са изразени и в повтарящите се смислови редици от поетични образи – видения: хищни зверове и морски чудовища.

Обикновено злото е действеното начало, а доброто е някак странно беззащитно. Персонажите, въплъщаващи доброто, често пъти дори не съзнават опасността, която ги застрашава. Трагедията на Шекспир все пак е оптимистична, защото, макар добрите герои да страдат и най- често да загиват, доброто като идейно- ценностен принцип триумфира и злото бива отстранено, давайки възможност за едно по- позитивно бъдеще.

Шекспировите герои не са механични схеми, които реагират само на външен стимул. Те са изградени като хора на чувството, реакциите им са следствие на импулс и невинаги са предвидими. В немалка степен Шекспир проявява негативно отношение към хладнокръвния човек на разума – той често се явява като злодея /Едмънд/.

Едно достойнство на Шекспировата драма е богатството и сложността на характерите, структурирани като единство от разнородни черти, характерни детайли, което ги прави жизнени и убедителни. В този смисъл неговите образи функционират и като типове, и като характери.

Ролята на шута в шекспировата трагедия – смахнатото момче, което непрекъснато с жестока подигравателност натяква на Лир грешката му и което може безнаказано да му говори истината именно защото е лудо. Този шут е, от една страна, съвестта на самия Лир, която му говори онова, което той не иска да признае на себе си; но е също така и гласът на народа, който навярно със същия тон е говорел по кръчмите за нещастията на самия крал. Донякъде дори той е може би далечен отклик на гласа на Корделия, защото изглежда, че двете роли са били изпълнявани от същото момче и затова Корделия и шутът никога не се явяват заедно на сцената; може би дори самият Лир намеква за това, като казва над трупа на Корделия: „И моето глупаче – о, горкото – обесено!”, макар че тези думи могат да имат и само гальовен смисъл. Така или иначе, шегите на шута хвърлят върху трагичното една блещукаща гротескна светлина, която заедно с прорицанието му – една налудничава смесица от иронична социална критика, безсмисленни бръщолевения и сатира над самите пророчества – ни подготвя за кошмарната сцена, кулминацията на цялата трагедия, когато тримата безумци – полуделият Лир, смахнатият шут и мнимо лудият Едгар – провеждат символичен съд над дъщерите на Лир и ние изцяло навлизаме в света на лудостта и намираме може би в него повече логика, отколкото в този на действителността.

Разликата между шутовете в трагедиите и шутовете в комедиите на Шекспир е в това, че в комедиите шута осмива хората със своите действия и приказки, защото те са крайно шеговити и нереални; и им дава това, което искат – забавление. Докато в трагедията „Крал Лир” шутът постоянно е единственият, който казва истината в очите на Лир и по такъв начин шута не изпълнява своята роля, защото не може да разсмее краля.

„Крал Лир” е най- покъртителната от всички Шекспирови трагедии не само  защото най- жестоката, но защото представлява трагедията на човека изобщо, на онези онеправдани, към кито Лир се обръща с думите:

О, бедни, голи люде по всета,

Където и да сте, във тази буря,

Как със глави със нищо не покрити,

с тела изнемощели от глада,

във дрипели на дупки и прозорци

ще се опазите от нея? –

на онези, които не виждаме на сцената, но чието присъствие се чувства постоянно и които се явяват в лицето на бездомния Лир, на Глостър и преоблечения като луд просяк Едгар. Никъде другаде у Шекспир социалния протест не диша така силно, както тук. Това не е трагедията на един човек, а на страдащото човечество.

 

WWW.POCHIVKA.ORG