Home Литература Владимир В. Набоков - Лолита

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Владимир В. Набоков - Лолита ПДФ Печат Е-мейл

През периода 1917- 1921 година времето в Русия получава няколко отличителни характеристики, въведени от събитията “ февруарска революция “ , “октомврийска революция”, “гражданска воина” . В тези събития впоследствие десетилетия наред ще се посрещат гледните точки на две антагостични идеологии, затворени в метонимията Изток - Запад. Свободният избор на редица писатели определя Русия, дом, Родина да останат за тях само образи от миналото. Такъв свободен избор правят онези, които историята нарича “първа вълна на руската емиграция”. В Берлин и Париж - две столици на изгнаничеството - руските емигранти бяха създали компактни колонии...Вътре в тези колонии те се бяха хванали един за друг. Разбира се това е руската интелигинция, която принадлежи най-вече към демократическото русло...Така се появява феноменът руска емиграция. Русия и емиграцията са основна тема в творчеството на В. Набоков, особено от т. нар. сириновски период. Русия се е осъзнавала като непостижимо, завинаги загубено. Създадената през 20- те    и 30- те години на XX век емигрантска литература е колкото идиолектно разнообразна, толкова и центростремителна към националната си идентичност, към своето “ руско ядро” .

В трите основни центъра на живота на руската емиграция преди Втората световна война - Париж, Берлин и Прага, се събират представители на всички литературни поколения, носители на различни идейни и естетически пристрастия, пазители на опита на различните направления, школи, групировки от времето на руския модернизъм. Руското емигрантско творчество се представя пълноценно във всички литературни родове и жанрове: пезия, проза, детска литература.

Емигрантската участ, поглъща човека в принудителни опозиции, е една от съществените теми в цялото творчество на Набоков. Нещо повече, творецът разсъждава за статута на изгнаника. В т.нар. “руски романи” редица персонажи се индетеифицират с този статут. Емиграцията обаче не е свободен, а принудително избран път. В повечето от руските си романи Набоков представя именно тази участ на сънародниците си в изгнание.

Литературното наследсвто на руската емиграция е важен дял от руската литература на XX век. След революционните събития от 1917 г. и по вереме на последвалата ги “гражданска война” редица писатели се отправят зад граница. Те са представители, както на различни поколения, така и на различни направления. Такъв представител е В. В. Набоков.

Владимир Владимирович  Набоков (23 април 1899-2 юли 1977) е руски писател, поет, колекционер на пеперуди и любител на шаха. 20 години от живота си прекарва в САЩ. Голяма част (включително наи-известните) от произведенията си Набоков пише на английски. Набоков е роден в Санкт Петербург, в богато и влиятелно аристократично семейство. Дядо му е бил министар на правосъдието  в Русия. Баща му, криминологът Владимир Димитриевич Набоков, се занимавал същто с издателска деиност и политика. Набоков има двама братя и две сестри.

Детството и юношеските си години прекарва сам в Петербург, където през 1916 г. издава и първата си стихосбирка. За да избегне руската революция, през 1917 г. семейството му бяга в Ялта на Кримския полуостров. Както много други изселници, семеистжото му се отправя към Берлин, а Набоков, заедно с брат си се записжа в Кембриджкия университет в Англия. Там от 1919 до 1922 година следва естествени науки, руска и френска литература. През последните години от неговото следване баща му загива при опит да попречи на политическото убийство на Павел Милюков. През 1923 г. Набоков последва семейството си в Берлин. Там работи като частен учител, преводач, актьор и издава поезия, както и първата си новела “Машенка”, 1926 г. под псевдонима В.Сирин. През 1925 г. се жени за Вера Слоним, която също е руски емигрант. През 1937 година бяга с жена си, която е еврейика, и сина си Дмитрий във Франция. През 1940 г. семейството, бягайки от напредващтите немски войски, се премества в САЩ, където Набоков първоначално е назначен като експерт по пеперуди в нюйоркския природоисторически музей. През същата година той пише и първата си англоезична творба “The  Real  Life of  Sebastian Knigbt” – (“Истинският живот на Себастиян Найт “). Скоро започва и академичната си кариера, която го довежда до Станфордския университет, Уелесли Колидж, Харвардския университет и накрая до Университета Корнел, където през 1948 г. му предлагат професура по европейска и руска литература. От 1945 г. е американски гражданин.

Първите творби на Набоков са на руски език, но успехът му  е най-голям с английския език. Той превежда много от ранните си творби на английски език, понякога в сътрудничеството със сина си Дмитрий. Трилингвистичното му (английски, руски и френски) възпитание има дълбоко влияние върху творчеството му.

Набоков се отличава с комплексните си сюжети и изкусната си игра на думи. Става известен с романа си “Лолита”, който написва през 1955 година – романът се превръща в един от най-значимите за XX век, както и най-известната му творба. Произведението се появява по време на пътуване през Западните Щати. През юни 1953 г. писателят се установява със семейството си в Ашланд, Орегон, в наета къща от професор Тейлър – ръководител на факултета по социални науки към Южноорегонския колеж. На това място Набоков завършва романа. Романът разказва за поглъщащата страст на възрастен мъж към дванайсетгодишно момиче. Книгата се прочува заради изключителния си оригинален стил в спорната тематика. Този и другите му романи, особено “Блед огън”(1962 г. ), му спечелват място сред най-великите писатели на XX век. Може би неговата най-характерна творба – “Ада или Страст”: Семейна хроника (1969 г. ), е посрещната от читателите със смесени чувства. Той посвещава най-много време на изграждането на този свой най-дълъг роман.

Творчеството на Набоков се отличава с лингвистична игровост. Най-известният му разказ, ”The Vane Sisters”, е известен отчасти заради акростишния си последен параграф, в който първите букви на всяка дума съставят призрачно послание отвъд гроба.

Статутът на Набоков като литературен критик се дължи най-вече на четиритомния му превод и коментар към “Евгений Онегин”. Коментарът завършва с приложението Бележки по прозодия, което само по себе си придобива висока репутация. Набоков е също така бележит лепидоптерист, открил няколко вида пеперуди. През 40-те е организатор на колекцията от пеперуди на музея за Сравнителна зоология в Харвардския университет. Научните му трудове в тази област са технически на много високо ниво. Това, заедно със специализацията му в сравнително незабележителния родов вид, е причина този аспект от живота му да не е известен на голяма част от литературните му почитатели.

Набоков, чийто най-известен роман “Лолита” е влязъл в исторятя на литературата, в този нейн пласт, който се нарича съвременна класика. Съдбата на Набоков и неговия роман минават през скандал. Нещо повече, свързан е със скандал в двойна перспектива. “Лолита” е широко известна и коментирана. Романът е завършен през 1953 г. Набоков прави неуспешни опити да го публикува в редица американски издателства. Най-накрая през пролетта на 1955 година, неговият литературен посредник го изпраща в Париж, в малко известно издателство “Олимпия прес” , по онова време специализирало се в публикуването на забранените в англосаксонския свят произведения на Хенри Милър, маркиз Дьо Сад и други “еротични” автори, предназначени главно за американски и английски туристи. Издателството публикува романа, но той е твърде сериозен и сложен, за да задържи разсеяните туристически съзнания, и първоначалният тираж не е разпродаден. Тогава идва скандалът. Греъм Грийн посочва” Лолита” като една от трите най-добри книги за 1955 г. Мнозина реагират болезнено на това мнение. Запретват се да защитават здравия вкус. Един от опонентите нарича романа “откровена, невъздържана порнография”. Следва издателски скандал във Франция, парламентарен скандал в Англия. Най-накрая е привлечено вниманието и на американските издатели, които през 1958 г. публикуват романа. Дълго време”Лолита” оглавява списъка на бестселърите. Така Набоков се превръща в световен писател. Но въпреки триумфа, тои остави една сянка над автора и над самата творба. Малките интелектуални кръгове продължават да се отнасят осъдително към романа  и отсъждат, че по-скоро принадлежи към “ниските” жанрове. В съдбата на “Лолита” се обособява един втори период - след литературното налагане на романа се създават условията за бавен и труден процес на излизане от скандала. Сам Набоков чрез своя герой изразява мнение, че в печатан вид тази книга ще се чете....чак в началото на XXI в.

“Лолита” е сложна литературна творба. Истинският проблем в нейната рецепция е не еротиката, а изкуството, неприобщеността към определен тип литература, който можем да наречем литература на прехода, на късането. “Лолита” не е просто нито пикантна, нито развлекателна, нито възпитаелна, нито назидателна, нито “прогресивна книга”. Тя е дълбоко свързана с духа на класическата литература. Тя е една неустоимо иронична книга за еротиката и нейните необикновени пътища, които винаги разкриват най-много от нашия вътрешен свят. Същевременно книгата е и история за носталгията, спомените и творческото въображение. “Лолита” се изгражда от формата на един парадокс. Може да се каже, че е един от най-еротичните романи в историята на литературата, еднопвременно с това се явява и програмна еротична антиутопия. Всеки по онова време би се замислил,  при какъв режим държавната цензура би пуснала книга като “Лолита” на пазара. Самият Владимир Набоков в “Лостскриптум към руското издание” на “Лолита” не таи илюзии относно възможното посрещане на неговия роман в литературата: ”Мъчно мога да си представя режим, независимо либерален или толерантен, в благоприличното ми отечество, при който цензурата да пусне “Лолита”. Набоков е скиптик, но въпреки това книгата успява, като не само става бестселър, но и се  превръща в един от най-успелите еротични романи.

Тема е изследването на една страст, която обсебва цялата личност, изтласква в периферията всички останали “съдържания” и се налага с изключителната си интензивност и концентрация. Това е една любовна страст. “Лолита” се вписва в поредицата на големите любовни романи. Книгата е един особен, изстрадан, безутешен начин на обичане, забавното, мъчително откриване на любовта.

В началото беше Долорес. “Долорес” е много красиво име, име с дълъг траурен воал, с влажни очи. Умалителното на Долорес е Лола, а умалителното на Лола - Лолита.” За моята нимфетка ми трябваше умалително с лирично звучене. Л е една от най-изкрящтите букви, а финалната сричка ита излъчва изубилие от романска нежност, каквато именно желая да постигна”. Всъщност в началото, в 1947 година, когато Владимир Набоков започва с първите бележки по романа си, тя е била Хуанита (Джоанета ) Дарк, а самият роман се е наричал не “Лолита” , а “Кралство край морето”. Хуанита? Едва ли героиня с подобно име романът щеше да развихри същтия фурор, едва ли щеше да предизвиква и днес онази смутена тръпка, винаги когато се спомене името Лолита. Накрая на разказа, след дълго лутане сред похотта и желанието за мъст, с изпепелена душа, героят на тази история стига до следното прозрение: “Че я обичам най-много от всичко, което някога съм видял и немога да си представя на този свят, и не съм мечал да видя...Беше любов от пръв поглед, от последен поглед, от вечен поглед.”

Хъмбърт Хумберт - европеиски интелектуалец, заселил се в Америка - е обсебен от спомена за юношеската си любов. Когато среща своя идеал за “нимфетка” в лицето на дванайсетгодишната Лолита, невинна и същевременно порочна, той начертава сложен план, за да я съблазни и похити. Въпреки дяволската изобретателност на Хъмбърт, действителността се оказва по-коварна, отколкото трескавите му фантазии. Дали Лолита ще покрие представите му за идеалната любовница? Самата скандална история за връзката между мъж на средна възраст и едва съзряващо момиче неизбежно извиква във въображението очаквания за изтънчена перверзност, дори за порнография. Но не само поквара и еротика извират от “Лолита”. Гениалният Набоков,  още от преди запленен от темата за любовта като опасна лудост, е превърнал този шокиращ материал във върховно интелектуално постижение. Сюжетът се разгръща в интрига от особен вид- като игра на един автор, чийто способности за въздействие са тъй мощни, та сякаш се разпростират отвъд повествованието, оставяйки ни със странното усещане, че не сме само Набокови читатели, но и негови герои. В “Лолита” и Хъмбърт Хумберт, и Долорес Хейз предлагат цяла палитра от извратености, нормалности и междинни състояния, представяйки Набоков във вече познатото на критиката негово амплоа на вечно непознат творец. Лолита представлява предимно “обем” на похотта, тя не е пълноценен партньор на Хъмберт Хумберт, а “нимфетката”, т. е. - невинна, похитено дете, жертва.

В “Лолита” Хъмберт Хумберт е носител на извращението - предимно педофилия, примесена с известна доза садизъм и още няколко по-незначителни за хода на романа, но модерни като тема психосъстояния. Той осъзнава анормалността на сексуалната си нагласа и се стреми да я постигне в обществото. Именно за да не може обществото да научи истината за него, в последствие – за него и Ло, той сключва с Шарлота Хейз и се стреми да се покаже като старомоден, строг, дори консервативен родител. Лолита – момичето, което нахлу в живота на Хъмбърт внезапно, но със сигурност не и детето, което го превърна в психопат, търсещ “нимфетката на своя живот”, а именно, както той сам се нарича – “нимфолепт”. Геройнята, предшестваща Долорес Хейз – малката Анабела, предопределя типа, към който омагьосаният Хумберт ще се стреми цял живот. Самият Набоков я нарича “прототип”. Неподозирайки, Анабела се превръща в главната виновница за Хумбертовата сексуална насоченост.

Хъмбърт Хумбърт се занимава професионално с литература, дори литературата му подсказва в известни случаи как да действа. Кабинетните му знания за браковете с малолетни в древността донякъде успокояват съвестта му. Обичайки Лолита, той се представя за поет и действително има буйна фантазия, но разгръщането на събитията и времето в романа, така я хипертрофират, че я довеждат до паталогични размери. И той убива – бавно и мъчително, въпреки заявеното: “Ние не сме полови изверги”. Х.Хумбърт държи книгата му да излезе от печат след смъртта на двамата – неговата собственост и тази на Долорес – за да може деянието да ги надживее, а литературата да даде вечен живот на любовта им.

Х.Хумбърт е космополит с неясна кръв, пропит от френска култура, захвърлен от съдбата в Америка, работещ не по призвание, без установено местожителство. Във втората част на романа започва безнадеждното му блуждаене из Америка, живот от ден за ден, по пътищата и мотелите, което свежда психологическите характеристики буквално до физически поглед. Въпреки огромната си ерудиция, той е непродуктивен и нереализиран.

Х. Хумберт е “чужд”, където и да попадне. Навсякъде се усеща вътрешна дистанция между него и обкръжението. Неговият начин за справяне с живота е играта, преструвката, шутовската маска. В битов план тази същност се проявява в особената чувствителност към логиката на играта – той е виртуоз в играта на шах, тенис, карти, между играта на думи и играта на роли се разпполагат пространствата на неговото бягство. Играта, превърната в маска, за да се скрие и защити самоличността му, постепенно взема връх и подменя предполагаемото човешко съдържание.

Романът “Лолита”има за обект еротичното, но това не бива да ни заблуждава. Тук той е сложно понятие, притежаващо различни аспекти, чрез които се постигат различни цели. Условно бихме могли да разграничим три форми или практики на еротичното у Набоков. Първата е свързана с физическия аспект на явлението и се простира в диапазона от естетизиране на обекта на обожание до изживяването на половия екстаз. Втората форма на еротичното е свързана с първата, изразява диаметрално противоположното. Ако първата е описание на непосредствено преживяване, то втората е свързана с неговия коментар, предназначен от изповядващия се герой за читателската аудитория, която той подозира в неспособност и нежелание да разбере станалото. Третата форма на еротичното е третирането му като състояние на духа, като възбуда на сетивата (по-точно събуждане на притъпените сетива ). “Лолита” е еротична книга не поради синекдохите на еротичните сцени в нея. Представлява свиреп синхрон между воайорство и ексхибиционизъм. Лолита приканва към опити, които са обречени. Набоковият роман няма граници в търсенето на нимфическото, т. е. демонското – в авторовия смисъл на думата.

Хумбърт е отвратителен и долен, ярък пример за нравствена проказа, в него се съчетават свирепост и наглост, които може да говорят за крайно дълбоко страдание, но не правят по-привлекателни някои негови излияния. Отчаяната честност, с която извира изповед, ни най-малко не го освобождава от отговорност заради дяволската му изобретателсност. Тои е неморален. Той не е джентълмен.

В сцената на първото анормално прелъстяване освободеният от всякакви национални, социални и традиционно-морални обвързаности европеец, се  стреми дори с непозволени средства да утоли копнежа си. Него не го спира границата на престъплението, въпреки че тои сам казва: “ ...лоното на нашата цивилизация, която позволява на мъжа да се увлече по шестнайсетгодишна девойка, но не и по дванайсетгодишно момиче “ или пък : “ Външно имах тъй наречените нормални сношения с простосмъртни жени, чиито гърди са като тикви или като круши, вътрешно обаче изгарях в адската пещ на съсредоточена похот, която се възбуждаше у мен от всяка срещната нимфетка, без да мога да я докосна, понеже бях законоуважаващ страхливец”. Него не го спира границата на европейската мода, защото в крайна сметка се оказва по-старомоден от “обекта” на своето желание, опорочен предварително. Безцелното пътуване с кола до измислени цели, е всъщност един от най-добрите начини преластителят и потърпевшият многократно да остават насаме. Желанието на Лолита да напусне измъчващия я партньор, мистериозното и изчезване и разкриване след време. Лолита изчезва точно когато наближава краят на нейното  “нимфетство” и “ловецът” Хумбърт предстой да бъде “омагьосан”. Тайствените оръжия на нимфетката “са приказно странна грация, неуловим, капризен, душеубийсвен, лъскав чар...”. Те поразяват също само определена категория мъже, чувствителни, податливи на гибелното им очарование. Нимфетката е определена като “дете демон”, като “малък смъртоносен демон”, като ”зла сила”, която съблазнява, подлудява и тласка мъжа към престъпни въжделения. И старият сексуален Хумбърт по същество се оказва жертва на нимфетката. Дълго с големи подробности са описани неговите обречени на неуспех безкрайни машинации, гротескното домогване до прелестите на Лолита. Това, към което се стреми в известен смисъл тя сама ще му поднесе, и то за да потвърди безпрекословената си власт над него. Преди намесата му тя вече е развратвна от порочността на младежката среда в американската средна класа, от бездушните, механични еротични игри, които не толкова развиват, колкото убиват пола. По-късно нейното превъзходство над Хумберт ще бъде потвърдено в предателството към него, в измамата, бягството с друг мъж на неговата възраст. Нимфическото зло е зло на епохата, която старомодността и инфантилността на зрелия мъж се срещат.

Романът е дневник - изповед, дневник - обръщение. Изповедта е адресирана към “господа съдебни заседатели”. Това са всички предполагаеми обвинители, всички възмутени граждани. Изповедната интонация е примката, която цели да въвлече читателя в скандал. Героят не желае да се преструва, не желае да се прикрива, точно обратното - той самият се държи скандално, дори агресивно.

Срещата между Х. Хумбърт и Лолита е по същество среща между субектите на две култури, превърнати в техни символи. Среща между уморената, натежала от достолепие и ценности упадъчна изтънчена класическа култура на стария континент и младата, витална, агресивна култура на Новия свят и машиннито време. Изтънченият декадент Хумбърт не може да установи трайна връзка със здравата пошлост на Лолита. Героят на романа е вътрешно непримирим към пошлостта на живота, на среднатра американска класа, на културата, чиято социална упора се явява тя.

Хумбърт издига кйато еротичен идеал това състояние на жената, когато нейната красота още не е опорочена от живота. Хумбърт откъсва Лолита от социалната среда, превръща я в държанка, в сексуална робиня. Това В това е трагизмът на ситуацията, Обречеността на обекта на обожание се превръща в опбреченост на героя.

Героят осъзнава своята пълна вина, към Лолита, която е лишил от детство и от нормална житейска перспектива. Това довежда и до преоценка на антикултурата на малката - в нейното поведение, в душевната наглост, в детския цинизъм. Нейната антикултура до голяма степен е и резултат на недоверие към неговата висока култура и следователно разкрива реално дефекти на тази култура, бариери, които тя самата спуска между себе си и обикновения човек. От тук започва и вината на Х. Хумбърт и към него самия, към собствената му енциклопедична личност. За Лолита той не е любим, не е безкрайно обаятелен мъж, не е близък приятел, дори не е човек. Във финалните епизоди романът се насочва към нормалното. Лолита поема своята част от вината, приема скромния и тежък живот, посвещава се на добродушен, но посредствен и недъгав мъж, решава да бъде вярна на нелюбимия съпруг. Избухналата ревност и желание за мъст се пренасочват от Лолита към нейния похитител. За да спаси душата си Хумбърт си определя ролята на екзекутор. Наказанието има двоен обект: убивайки своя грозен двойник, той изпраща сам себе си на електрическия стол, т.е. превръща наказанието в самонаказание, а от там и в изкупление.

Етичните ценности взимат връх над естетичното. Последните думи на Хумбърт към Лолита са следните: “Бъди вярна на своя Дик. Не позволявай на други мъже да те докосват. Не разговаряй с непознати. Надявам се, че ще обичаш своето дете. Надявам се че ще бъде момченце. Надявам се, че мъжът ти винаги ще се отнася добре с теб...”

Иронията в книгата не идва от факта , че Хумбърт е педофил, а от там, че той влиза в затвора,  заради убийство. По този начин се превръща в убиец. Но въпреки това виновницата си остава Лолита, не заради връзката си с Хумбърт, а зарадфи своята развратност. Момиче, интересуващо се само от две неща - себе си и парите. За нея средствата винаги са оправдани, стига да постигне целите и желанията  си. Дава всичко от себе си, дори себе си, заради пари и лукс. Тук не става въпрос за любов, а за цели. Хумбърт получава това, което е търсил от тринайсетгодишен, а Лолита - пари.

“Лолита” като художествено произведение излиза далеч извън границите на разкаяната изповед. Трябва да се признае нравственото й въздействие върху сериозния читател, предлага и общовалидна поука. Момичето без надзор, погълнатата от себе си майка, превъзбуденият маниак - всички те са само колоритни герои в единственото по рода си произведение, но те също така предупреждават за опасни склонности, сочат ни всевъзможни злощастия.

“Лолита” е творба на прехода между класическата традиция и модернизма, между драматичното устремяване към художествена промяна и болезнените опити тази промяна да бъде ограничена в определени рамки.

 

WWW.POCHIVKA.ORG