Home Литература Вярата и нейните аспекти в поемата Септември от Гео Милев

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Вярата и нейните аспекти в поемата Септември от Гео Милев ПДФ Печат Е-мейл

Гео Милев е от онези български творци, които имат дързостта и таланта да поправят пътя на нови идеи и нови литературни течения на българска почва. Не е случаен, нито пък е маловажен фактът, че именно той полага основите на българския експресионизъм. В преходното време, в което живее, човекът се е превърнал в посредствено същество, което в една или друга степен изгубва в трудните години много от своята идентичност и духовност. Във времето, когато фабрики и заводи изместват гори и поляни, човек става роб на институциите необратимо се разрушава връзката му с природата и се изгубва човешката му същност.

Гео Милев призовава за връщането към примитивното, дивото, което да разруши компрометиралия се стар свят – нагласа, типична за почти цяла тогавашна Европа! Той изразява посланието си  с идеите в  своите произведения. Авторът на поемата „Септември” призовава хората на бунт срещу ограбилия ги нечестен свят, срещу социалното неравенство и насилието, срещу самата държава. От едната страна е покварения „модерен” свят, а от другата – хората, на които им е останала единствено вярата. Именно тя – вярата – ги мотивира за бунта, нея те ще прокълнат при погрома и ще възкресят накрая!

Спорът за вярата в поемата „Септември” минава през три етапа – борбата, съмнението и отричането, водещо до новия й ренесанс.

В началото е борбата – породена от излъганите очаквания – „нощта” на страданията, на униженията и мъките ражда гнева:

Нощта ражда из мъртва утроба

вековната злоба на роба:

своя пурпурен гняв - величав

Хората се бунтуват срещу управляващите. В този бунт те са „на гърба с парцаливи торби”, в ръзете си „не с бляскави шпаги”, а „с прости тояги”. Вярата, че правото е на тяхна страна ги мотивира да се изправят срещу врага. Тя ги подкрепя със старите максими: „с нами бог” и „глас народен, глас божи”. Вярата е връзката на хората с Бог, тя е смисъл, тя е силата, която ги прави решителни: „Вярваме” и затова „ ще възкресим ний човека свободен в света.” Може да се каже, че вярата е в основата на бунта. Този „поробен народ”, „по – нищ и от просяк”, „останал без мозък и нерви” въстава, за да „напише със своите кърви” една свещена дума : „СВОБОДЕН”! Този народ се обединява, моли се на Бог за смелост и мечтае за обетованата земя на щастието – Ханаан:

-                      стари и млади –

се спускаха всички отвред

-                      като отприщено стадо

от слепи животни

безброй яростни бикове

с викове

с вой

неудържими

страхотни

велики:

НАРОД!

Призивът „Подкрепяй свещеното дело!”, е по – скоро молитва, която ще остане нечута. Защото, ако надеждата присъства в текста от първа до пета глава включително, то в шеста вече се заражда съмнението. Ако преди това хората са „издигнали с устрем нагоре червени знамена”, то след разрухата на „гигантския столетен дъб” идва промяна в настроението на въстаналите, а и в общия тон на самата поема. Хилядите, тръгнали на поход, са всъщност една общност, сплотила „хиляди вери”, „хиляди воли”, „хиляди диви сърца, докато символите на живота и душата се изместват от образите  на хтоничното, на подземното царство: „червеният кръг на простора” се превръща в „пламтящо легло”, в страшна „бездна”. Дори представата за слънцето е обърната – то вече не носи светлина за душите, не олицетворява нещо ново и добро за всички. Надеждата си е отишла: „Започва трагедията!” Къде е вярата? Няма я! „Метежният устрем” е „посрещнат с „куршуми”. „Планината гърми”, а народът, „въстанал с чук в ръката”, има срещу себес си картечници и артилерия, редовни войници, платена полиция. Всички те, тръгнали да смажат бунта, „знаят”, че „Отечеството е в опасност”. За чие Отечество става дума? За кого е опасността какво съдържатя ? Смъртта?

Не, хората не се страхуват от смъртта: „пред нас е смъртта – о, нека!” Страхът не идва от загубата на живот, а от разрухата на държавата и от липсата на отечество:

Затрепераха

градове

и села.

Мъртви тела

-                      окървавени трупове –

застлаха

склонове

валози

пътища...

догонвани в къщите

и съсичани там

с кървави саби

под нисък сайвант

сред писък

на изплашени баби,

деца и жени.

Сега единствената мисъл, която ги владее е оцеляване поединично: „всеки да си спасява живота”. Разрушено е единството между хората, което е било постигнато благодарение на вярата. Няма я хармонията, предопределена от стародавната мъдрост : „Глас народен - глас божи, и Бог не е във всеки един от хората! Убийството на поп Андрей окончателно развенчава идеала за вярата – тя става безсмислена и ненужна. Съмнението достига своя връх в отрицанието. „Погром!” Тогава настъпва най – ужасното: „зад всяка стена по едно ужасено сърце.” Няма живот, няма справедливост, няма Бог!

Битката е изпълнила кръгозора и стига чак до небето. Така пространството придобива значението на символ – от една страна, битката апочва по хоризонтала, през бездните и хтоничния свят,  а от друга – продължава по вертикала и стига до висините. Но там са само облаци от кръв и дим, там вече го няма Бог...Символното значение на огъня – „горящи села”, предполага както разруха, така и всеобхватност.

Обединението постигнато чрез вярата в началото, сега е заменено от съвкупността на мъртвите тела. „Пламналите клади” стигат чак до Божия престол. Излъганата вяра принизява Бог до простосмъртните, които ще нададат вика: „Кой?излъга наата вяра? Динамичността на събитията достига своя връх. „Експлозията” нужна за разрушаването на стария ред, на заблудите и на слабостта е избухнала. Ураганът е престанал и трябва отново да дойде ред на мира и тишината. Но може ли да бъде поставено ново начало? Преди всичко редът и тишината  се издигат в пиедестал. Между хората не трябва да има каквото и да било разделение – класово, етническо, религиозно. Затова Гео Милев възкликва” „Но днес ний не вярваме вече в герои – ни чужди, ни свои.”

Разочарованието от вярата идва не просто от неханието на боговете, а по – скоро от тяхното поведение и от отношението им към простосмъртните – всяка смърт за тях е развлечение, всеки вопъл – шега.

Съотнесено към Бог, определението „вековечният разцвет на божествената стръв” е равнозначно на вечното до този момент и налагано от вярата господство на Бога над хората. Но те питат: „Докога?”Виждайки пожарите, чувайки вика на безбройните убити мъченици, те казват: „Ний знаем”, и проклинат вярата си:”Долу Бог!”

Това е клетва, присъда и една надежда. Клетвата е, че „хвърляме бомба в сърцето ти”, присъдата е: „и от твоя престол те запращаме мъртъв надолу”, а надеждата е, че след това „Земята ще бъде рай”. Оптимизмът доминира над озлоблението. Ще настъпи момент, когато човек ще управлява живота си  - без  господари и без Бог. Ще се сбъдне идеалът, ще се превърне в реалност абсолютната  човешка свобода. В унисон с тях Гео Милев възкликва :”Септември ще бъде май”

Тук е моментът да се погледне на вярата и от друга гледна точка. Поемата „Септември”, показва колко важно е да имаш вяра в себе си. Да вярваш, че можеш да промениш нещо, че нещо зависи от теб, че ти не си зависим вечно! Вярата остава единственото  непоколебимонещо в поемата. Човешката вяра подобно на надеждата наистина умира последна – заедно със смъртта на тялото. Само тогава те изчезват, защото там е „смърт – убийство и кръв”. В поемата тези два идейни пласта са тясно свързани: от една страна, трагизмът от загубата на толкова човешки същества, от насилието и кръвта, от факта, че „слънчогледите” са безнадеждно потънали в пепел, и от друга страна – вярата и надеждата, че слънчогледите отново ще гледат към слънцето. Накрая хората вярват, че ще свалят блажения рай на земята и върху „печалния в кърви облян зелен шар”ще разцъфти май! Нужна им е само вяра. Но не вярата в Бог или някой друг – за нея няма място в този свят на „безконечен възход”. Тя е останала някъде там – при кървавите клади и при огнените бездни. Вярата, която им е потребна, трябва да бъде такава, че да им вдъхва и надежда, и сила, и устрем...Да вярват, че въпреки всичко, слънчогледите винаги трябва да гледат към слънцето.

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG