Home Литература Софокъл - Едип Цар - Трагична предопределеност на човеката вина

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Софокъл - Едип Цар - Трагична предопределеност на човеката вина ПДФ Печат Е-мейл

СОФОКЪЛ - „ЕДИП ЦАР”

ТРАГИЧНА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНОСТ НА ЧОВЕШКАТА ВИНА

Представата за Света, за Вселената е представа за двуликост - Светът се явява едновременно и светлина - Космос (хар­мония), и мрак - Хаос. Този дуалистичен образ съдържа в себе си идеята за харак­тера на Вселената, намираща израз в по­вечето древногръцки трагедии. От тази гледна точка, двете „лица” на Всемира се явяват на човека в своята цялост, непротиворечивост. В трагедийното произ­ведение позицията на хората спрямо Все­лената е променена. От участник човекът се превръща в мислител - той „става” онзи, който иска да познае, да открие скритото, да разгадае тайнството. Изведнъж целостта на Света се разпада. Колкото повече индивидът научава за него, толкова повече остава скрито, кол­кото повече успява да „извади” нещата около себе си от мрака на непознатото, от хаоса на неоткритото, толкова пове­че те потъват и размиват очертанията си в него. Двете „лица” на Вселената за­почват да се осмислят като трагично противоречиви. Светът се оказва трагич­но раздран от мрак и светлина. Нещо повече, човекът, като част от този свят, се „разпъва” на неговата двуликост, разкъсван е от вътрешната му противопоставеност. Човешкото започва да осъз­нава и търси себе си сред необятността на всичко заобикалящо го, но се оказва твърде ограничено, малко и нищожно.

Светът, съграден от хората, е неустойчив, защото представлява твърде малка част от Вселената, на чиито „капризи” изцяло е подчинен. Подредеността му рухва, превръщайки се в привидност, в илюзия за спокойствие и щас­тие. Винаги съществува опасност от „завръщане” на хаоса. И именно в това вечно битие на мрака се състои тра­гичното. В „Едип цар” Софокъл търси причината за тази трагичност в самия човек. Желанието за промяна позицията и гледната точка към света е причина за човешкото нещастие. Фактът, че човек от участник е превърнал себе си в наблюдател, задълбочава неговото соб­ствено страдание. Именно поради това още в началото на произведението Едип се самопроклина, без да знае оба­че какво върши:

И ако той живее тук, във моя дом, и аз го зная, клетвите, изречени от мене, нека паднат на главата ми!

Клетвата на героя „зазвучава” дори като двойно самопроклинане; един път той проклина себе си като извършител и втори път - като човек, който гледа, познава, но не вижда самия извършител. По този начин още в самото начало на трагедията се поставя проблемът за необходимото наказание. Героят сам го предизвиква, сам - чрез собствената си клетва.

Проблемът за рода и престъплението спрямо него като предизвикана трагич­на съдба за Едип присъства още в само­то начало на произведението. Истина­та за рода е налице, но героят не я забе­лязва, защото макар и явна, тя е скрита за него:

...Но днес е мое царството, което беше негово, и моя е съпругата му, мое е леглото му.

Едип сякаш „изповядва” греха си или най-малкото пряко го изказва. Но геро­ят не става нещастен от това, тъй ка­то не подозира истината. Собстве­ният му грях остава скрит за него, за­щото той не знае. Видимото се оказва невидимо. Именно тези взаимовръзки между скрито - явно, знаене - незнаене, очертават основния проблематичен кръг в произведението. В този контекст се появява и още един мотив - мотивът за мълчанието. Героите, ко­ито познават истината, мълчат, отказват да говорят. Още в първи епизод Тирезий не иска да казва на царя това, което той знае като прорицател:

Пусни ме! Ако слушаш, безболезнено ще понесеш ти-своето, аз-моето.

Овчарят и Йокаста, когато разбират истината, реагират по същия начин:

Овчарят: Недей ме питай, царю, моля те!

Йокаста: За бога! Ако още жалиш себе си, това не питай!...

Идеята за мълчанието, отказът от изричане, назоваване на истината е представено успоредно с мотива за не-виждането, не-слушането. Едип сякаш не възприема нищо около себе си. Тире­зий директно посочва източника на бе­ди и кой е причината за това: „Незнай­ният убиец си самият ти!”. Героят обаче оставя казаното от прорицателя без адекватен отговор, той сякаш не го чу­ва: „Не за радост ме обиждаш втори път!”. Едип проявява дори упорство в не-чуването си; той не слуша обясненията на Креон, не слуша предупрежденията на хора. Почти нищо от това, което му се казва, не достига наистина до него.

Самата истина „се крие” несъзнател­но от героя чрез отказа от говорене. Дори когато е явна, тя остава скрита, невидяна. Узнаването на истината при­чинява огромни страдания. Те са по-скоро „продукт” на знаенето, а не на същ­ността на наученото. Не самата исти­на е ужасна, а нейното разбиране. Имен­но поради това в трети епизод Йокаста моли Едип да забрави:

Какво? Кого ни сочи?... Не мисли това... И забрави ги... тия празни приказки...

Забравата носи спокойствие. Забравяйки, героинята може да продължи да живее щастливо. Достатъчно е да се пренебрегне явното, да остане то скрито, неузнато. Достатъчно е да не се пи­та! Усещането за трагичност, за ужасност, за страдание се „отмества" сякаш от същинския грях на Едип (прес­тъплението към рода). Проблемът за знаенето е същностен израз на стра­данието, на трагичното... Но героят иска да знае, не може да се примири, да остане неудовлетворен в питането си. От самото начало се забелязва тази жажда за узнаване, устрем за получава­не на отговори. С гняв Едип предизвиква отговора на Тирезий:

И във своя гняв не ще пропусна нищо аз от туй що виждам... ...Аз дойдох, неукият Едип, и ги смирих-намерих отговор с ума си, без да ме научат птиците.

Гневът на героя е следствие от накърнена гордост, а тя, от своя страна, е предвестник на идваща трагедия. Едип смята себе си за знаещ и поради това отхвърля всеки, който по някакъв начин го кара да мисли противното. Не разби­ра думите на мъдреца в първи епизод („Как всичко казваш тъмно и загадъчно!), но ни най-малко не подлага на съмнение собственото си „знание”. Проява имен­но на гордостта му е и решението да напусне родния си град, защото науча­ва от оракула съдбата си. Възможността да се промени ходът на божествено предопределената съдба е най-дръзката проява на гордост от страна на героя. В древногръцкия начин на световъзприемане това се разглежда като проява на хюбрис - нарушение на уста­новените от боговете закони. И пора­ди това е проява на дързост:

...Божествени закони има за тях-родени са те в небесния ефир. Олимп е техен родител - не ги е създал човешкият смъртен род.

Именно тези божествени закони не спазва Едип, опитвайки се да избяга от онова, което му е отредено. Но вината на героя не се състои в самото бягство, а в убедеността му, че той знае и че човешкото познание може да надделее над съдбовната необходимост. Едип се възгордява от собственото си знание, решава, че той - човекът, може едва ли не да отхвърли повелята на боговете. Пределната точка на тази самозабравена гордост намира израз в отричане­то на истинността на божественото слово, а оттук и на самото божество:

Ах, жено, кой ще гледа днес питийския пророчески олтар или пък птиците, според чиито крясъци аз трябвало баща си да убия!

Знанието на Едип е човешко, а не божествено и затова то е насочено срещу него. Не може да разкрие тайнството на света, да познае истината, която всеки момент заплашва да разруши човешкия идиличен свят. Човекът трагич­но се сблъсква с невъзможността да уп­равлява света и собствения си живот... От позицията на знаещ, Едип търси незнанието и това подсилва усещането за трагичност:

Не, не! Да можех да затворя извора на всеки звук, заключил бих отвсякъде тогава тая тъй нещастна моя плът! Да бъда сляп и да не чувам! Сладко е да не съзнаваш своето нещастие.

Когато човек участва в живота на све­та, той „има” неговата цялостност, възприема го като неразгадаема тайна - без да пита, просто живее. Тогава именно той е и истински щастлив, необременен от всякакво познание, щаст­лив е, защото се чувства Като нераз­делна част от цялата Вселена.

 

WWW.POCHIVKA.ORG