Най-четените учебни материали
Най-новите учебни материали
***ДОСТЪП ДО САЙТА***
ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ
БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700
Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.
Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.
SMS Login
За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)Уилям Шекспир - Хамлет |
![]() |
![]() |
![]() |
УИЛЯМ ШЕКСПИР - „ХАМЛЕТ” СРЕДНОВЕКОВИЕ И РЕНЕСАНС В БИТКА ЗА „ВЛАСТ” НАД ХУМАННОТО У ЧОВЕКАПредставителна творба на Английския ренесанс е Шекспировата трагедия „Хамлет”. Проблемът за отмъщението и пагубните страсти на властолюбието са реалният художествен повод авторът да потърси конфликтния сблъсък на човека с хуманните ценности на времето. Открива епоха, конфронтирана с духовната свобода на търсещата път към хуманното личност. Трагичен е ренесансовият критерий за човека. Времето е антихуманно. Желанието и волята за власт над духовно свободния доминира като водещ обществен принцип на нравствено поведение. Интелектуалното превъзходство на личността не е духовен приорититет, а нравствен „лукс” - духовна „лудост” на почувствалия се свободен със силата на мисълта да прозре 8 бъдещето и да прекрачи „границата” на времето, в което живее. Топ е неудобен, излишен, защото нравственият му контраст с антихуманността на епохи и нрави доказва трагичните стойности на човешкото, а и на самия човек. Твърде висока е художествената мяра на Уилям Шекспир за човека и времето в неговата трагедия „Хамлет”. Късноренесансовата епоха в края на XVI век в Англия вече има необратимо трагични стойности. Времето се конфронтира с човека и критерият за хуманност се девалвира. Потърсил идентичен пример за нравствен кризис в обществото на предишни епохи, времена и нрави, Шекспир открива сходство между трагичния облик на късноренесансова Англия и обществения живот на късносредновековна Дания. Епохите и трагизмът на Времето странно си приличат. Художествено доказателство са историческите хроники и легенди за кървавите междуособици на датските крале по пътя към властта, с които се запознава английският драматург. Времената се менят, епохите се сменят, но антихуманността остава. Шекспир открива сюжета на своята трагедия „Хамлет”. Тя е написана през 1601 г. - в началото на XVII век, когато епохата на късния английски ренесанс е с ясно изразени трагични стойности. Проблемът за „разглобеното” време, за преобърнатата, нравствено „девалвирана” идея за човека, интерпретирани от Шекспир в трагедията „Хамлет”, обвързват в условен художествен план две епохи. Историческата хронология на разбилите се събития в кралския двор на Дания пренася действието на Шекспировата творба в епохата на късното средновековие, а духовният облик на Хамлет е идентичен с интелектуалната извисеност на английските хуманисти от края на XVI век, т. е. от епохата на късния английски ренесанс. Две епохи са изчерпали своите интелектуални възможности. Те агонизират. Късното средновековие и късният ренесанс се оказват близки и почти еднакви по нравствен облик. Времето е антихуманно, насочено е срещу човека. Битката срещу човешкото се определя от нравствения кодекс на епохата, но самият човек е оръжие срещу себе си и своята хуманност. Хората се разделят, воюват помежду си, а съзнанието на Шекспировия герой - Хамлет, въплъщава контрастната „среща” между минало и настояще. Средновековие и Ренесанс раздвояват духа му, конфронтират го с човешката му същност. Хамлет е въплъщение на високата късноренесансова хуманност и битката на времето срещу нея, като средствата са средновековни, примитивни и отмъстителни. Появяват се сенките на миналото. Средновековният морал се „завръща” във взаимоотношенията на хората. В Елсинор е убит кралят. Нарушено е хуманното равновесие в картината на света. Човекът обременява съзнанието си с трагичната вина на братоубийството. Тръгва срещу себе си, воюва със своята хуманност - „Векьт е разглобен.” Отмъстителни страсти, примитивизъм на мисъл и действие отнемат покоя на човешкия дух. Кошмарите на обремененото съзнание раждат призраците на страха и на дълбоко потиснатата истина за извършеното престъпление. Шекспир въвежда в драматургичното действие активното присъствие на Призрака на убития крал Хамлет. Този странен персонаж е заимстван колкото от старинните хроники и легенди, толкова е и реален психологически механизъм за „изтласкване” от подсъзнанието на дълбоко потисната вина, въплътена в реални човешки образи. Престъпилите законите на хуманността живеят в дълбоко противоречие със себе си и своята съвест. Кошмарни са виденията на обремененото съзнание. Трагично раздвоен, духът не намира покой. Личността се руши. „Векът се разглобява” и душите на Шекспировите герои се изправят пред страшните призраци на престъпилото и наказано съзнание. Призракът на братоубийството е депресивен знак за дълбоката личностна и обществена криза на човек и време. Миналото напомня за трагичната Вина на настоящето. Отнемането на човешки живот - убийството на стария крал Хамлет от брат му Клавдий - слива и изравнява епохите. Времето се оказва без бряг. Средновековие и Ренесанс се изравняват по антихуманност. Но минало и настояще имат свои представители. От света на средновековни нрави и морал идва Призракът на убития крал, от Витенберг - символ на ренесансовото универсално знание - се завръща принц Хамлет в света на средновековен Елсинор. Средновековен владетел и ренесансов университетски ум се срещат. Две епохи „разговарят” помежду си. Баща и син мислено влизат в диалог. Проблемът за отмъщението свързва и разделя времена и хора. Убитият крал на Елсинор изисква изпълнение на родовия и династичен дълг от принц Хамлет: Духът съм аз на твоя Клет баща, Ако обичал си баща си нявга ...то отмъсти за неговото грозно - ужасно, отвратително убийство! Законът на Средновековието е неумолим. Убийството се наказва с убийство. Извършителят на отмъщението убива хуманното в своята душа. Завинаги обременява с вина съзнанието си. Макар и отмъщението чрез ново убийство да е акт на справедливо наказание, според нравствения кодекс на Средновековието, отнемането на човешки живот противоречи на хуманния идеал на свободно мислещия човек. Донесъл от Витенберг предренесансовия полъх на нова представа за човека и неговата свобода, Хамлет влиза в дълбоко противоречие със своята хуманна същност. Става „заложник” на две епохи. Като средновековен принц и наследник на кралския престол, той трябва да отмъсти за жестокото убийство, отнемащо му правото на власт в Дания. Властолюбието е чуждо за Хамлет, но като син той трябва да възстанови отнетото достойнство и чест на родовото име, да реабилитира бащината памет. Отмъщението е единствено средство за възмездие. То е част от ритуала за опазена и защитена нравственост. Затова и средновековният владетел - бащата на принц Хамлет, настоява според наследената нравственост на дедите да бъде изпълнен ритуалът на отмъщението. Убиецът трябва да има същата жестока съдба като жертвата си - да бъде убит. Братоубийството е двойно проектирано като художествена завръзка на драматургичното действие от Шекспир. То е реален антихуманен акт, но и Призракът на убития пожелава смъртта на брат си. За извършител на новия братоубийствен акт, който не е в състояние да извърши Призракът на убития крал, е определен синът му Хамлет. Той трябва да постъпи като средновековен принц и родственик на „братоубийци”, Като обремени духа си с проливане на нова кръв или да остане верен на хуманния принцип, че съзнанието за вина е най-голямото наказание за човека, извършил престъпление. Хамлет е раздвоен между дълга си към средновековния морал на предците и хуманния идеал за човека и осъзнатата без насилие от самия него трагична вина.Мислено топ противопоставя Критериите за справедливост на средновековен Елсинор и ренесансов Витенберг. Неговата личностна мяра за човека е органичен синтез между две различни, противопоставили се като хуманност и нравственост, епохи. Хамлет е трагично противопоставен и на средновековния морал и нрави, и на хуманните принципи на Ренесанса. Обречен е на трагична невъзможност да изпълни родовата повеля на синовен и династичен дълг, но не може с дълбоката и непреодолима скръб на душата си да остане верен на хуманния идеал за духовната свобода на човека. Импулсивното обещание, дадено в памет на убития баща и крал, клетвено го обвързва със средновековния морал на миналото: Аз ще те помня, о, нещастен дух, дорде блещука светлинка в туй мое объркано кълбо! Да те забравя! От плочката на свойта памет аз ще излича напълно всички стари цитати книжни, максими ненужни, безчетни впечатления, които във нея наблюдателност и младост са вписали, така че само твойта повеля, примесена със друго, да пълни Книгата на моя ум! Заклех се! Обвързан с Клетва пред паметта на бащината и родова чест, Хамлет влиза в противоречие с хуманната си същност на ренесансов, духовно свободен човек, личностно формиран от философските идеи на университета във Витенберг. Два свята с различен морал и нравственост „спорят” за власт над Хамлет. Духовният свят на човека е раздвоен. Хуманността - застрашена. Векът променя ценностния си критерий. Времето застава срещу човека. Духовната криза на личността се задълбочава. Страда съзнанието. Хамлет не намира „път” към себе си и своята хуманна същност. Чужд е за духа на Елсинор. Объркан и изпълнен със съмнения в силата на своята хуманност, не може да се върне във Витенберг, не би могъл и да отмъсти за „грозното убийство” на баща си. Хамлет се изправя пред болката на агонизиращата си душа, незаслужено наказана от трагично преобърнатите нравствени стойности на времето. Хората се „разминават” със себе си и своя нравствен дълг, страдат по отнетата хуманност и свобода на мисълта си. Времето и човекът агонизират. Но единствен Хамлет формулира болката по хуманност на своята епоха: „Векът е разглобен. О, дял проклет: да си роден, да го слагаш в ред!”Той носи съзнание за трагичния сблъсък на средновековен морал с ренесансова хуманност. Висока е личностната му мяра за универсалните измерения на трагично хуманното. Хамлет въплъщава нравствения и духовен кризис на своето време. Затова и страданието му е отвъд нормалната мяра за предел на човешките преживявания. Трудно се вписва в представите на своите съвременници за съпричастност към чуждата и личната болка. Хамлет е неразбран и неприет. Страда заради примитивността на средновековните страсти за отмъщение, дълбоко покрусен е от трагично отхвърления хуманен идеал за човека и неговата духовна свобода. Сковаващите принципи на Средновековието отнемат свободата за действие на ренесансово мислещия човек. Духът е ограничен, а човекът - несвободен. Прозрял истината за своето време и за хуманната участ на своя съвременник, Хамлет понася в душата си едно надличностно, извън разумната човешка мяра, страдание. Топ осъзнава своята „другост”, своето различие от всички останали. То неминуемо ще бъде определено като лудост. Затова и сам определя поведението си в средновековен Елсинор, което да бъде максимално близко до възможната представа на обществения морал и нрави за различие. Хамлет се „адаптира” съзнателно Към „лудостта” на своето време и на „разглобения” век, в който е принуден да живее, за да разкрие цялата трагична истина за епоха, човек и хуманност. Полоний е жертва на морала на Елсинор, но и на скритите намерения, които преследва отдавна „предадената” му от самия него душа. Той е отрекъл хуманното в човешката си природа. За него честността е „престъпен”, „антихуманен” акт за лоялния царедворец. Честността би „предала” престъпните му намерения. Неслучайно Хамлет му пожелава да отстоява „честната” си позиция: „Тогава ви пожелавам да бъдете честен... ”, което е реална присъда за духа на Полоний, отдавна разделил се с тази нравствена категория. Първият кралски съветник прозира истината за себе си в думите на престолонаследника, затова и собственият му извод за разчетения подтекст на посланието не закъснява: „Че е лудост - лудост е, но има система в нея!... ” Хамлет открива грозни прояви на деформирана нравственост и в душите на приятелите си от детинство - Розенкранц и Гилденстерн. Те също имат лични користни цели, за да участват в карнавалната „лудост” на Елсинор. Приятелството, което ги свързва с принца, е отдавна забравено и предадено от тях. Искреността на помисли и намерения им е чужда. Те владеят изкуството да бъдат „честни”, колкото Полоний. Неговата съдба на лоялен царедворец, предал нравствените помисли на духа си, е трагично предопределена човешка участ за Розенкранц и Гилденстерн. Но те са доволни от своята настояща съдба: ХАМЛЕТ Приятели от детинство, как живеем? ГИЛДЕНСТЕРН За щастие. Умерено щастливи. Доволни са от своята щастлива съдба двамата приятели на Хамлет. Неслучайно се определят за предпочитана „мишена” на щастието. Но фортуна, богинята на щастието, за принца е „мръсна блудница”. „Блудно” е щастието и на Розенкранц и Гилденстерн. Тяхната душевност е отразила нереалните ценности на несъществуващо човешко щастие в Елсинор. Затова остава и усещането за призрачност, за нереалност на странната философия за човека и неговата същност в размислите на Розенкранц и Гилденстерн. Те се чувстват щастливи сред безнравствеността на времето. За тях Дания не е затвор, а възможност за личностна изява, т.е. поле за престъпление и отмъщение, предателство на хуманните стойности на приятелството. Те не искат свобода за духа, а свобода за предателските си действия. Всяка защита на човешкото достойнство, като търсене правото на мисловна свобода за верните царедворци Розенкранц и Гилденстерн, е доказателство за честолюбиви намерения, характерни за властолюбеца. За тях Хамлет, търсещ свободата на духа си, е честолюбец, който тайно мечтае за власт. Замяната на духовната ограниченост със свобода е ненужно усилие, разточителство за наследилия правото на власт над датския престол. Властта и постигането на властолюбива цел е единствената представа за свобода на „щастливо” избраните от съдбата за отстраняване на подобни като Хамлет „властолюбци” от кралския двор на Елсинор. Твърде различни в намеренията, целите и разбирането за човешко щастие са Хамлет и приятелите му. Доказателство за това е и дискусията върху философската същност на честолюбието, водена от тях: ХАМЛЕТ ...За мен Дания е затвор. РОЗЕНКРАНЦ Тогава честолюбието вия прави такава. ГИЛДЕНСТЕРН ...честолюбецът е човек, чиято същина е само сянката от един сън. РОЗЕНКРАНЦ ...за мен честолюбието е нещо толкоз въздушно и празно, че е само сян/са от сянката. ХАМЛЕТ Тогава просяците са хора от плът и кръв, а пък монарсите и прославените герои - само техни разтегнати сенки. Честолюбивите страсти на властолюбието са единствена мяра и то - за деформирана хуманност в съзнанието на Розенкранц и Гилденстерн. Те не откриват нищо, свързано с човека, извън помислите за власт, Които изискват отмъщение и проливане на кръв. Готови са да спрат „властолюбеца” Хамлет, да отнемат живота му и да го „спасят” от пагубното му „честолюбие”. Техните философски размисли доказват трагичните стойности на хуманното у човека. И Хамлет изрича болката си от доказаната истина за бремето и човека: ...Не зная защо напоследък съм загубил цялата си веселост,... тази прекрасна сграда - земята - ми се вижда гола канара; ...Човекът! Какво великолепно творение е топ! Колко благороден с разума си; колко безкрайно богат откъм способности, изрази, движения;... Върховна красота на света!... И какво е за мен тази квинтесенция на праха? Той не ме радва... Хамлет изповядва трагичната истина за себе си и човека Неговата собствена хуманност е застрашена. Човешката му същност е трагично обременена с „призраците” на миналото и с реалната съдбовност на настоящето. Човекът сам по себе си не принадлежи на своето време. Идеалът за човешкото със своята висока хуманност е неадекватен с трагиката на настоящето. Безсмислени са усилията на духа да се докосне до красивите помисли на всяка човешка душа. Навсякъде около себе си Хамлет открива разочарование. Човекът не го радва, напротив, засилва болката в собствената му душа. Мисълта за човешкото у човека го изпълва с тъга и трагичните прозрения доказват истината за безнадеждната участ на духа. Но ренесансовият мислител, макар и дълбоко покрусен от девалвираните стойности на хуманното, продължава да носи съмнение в душата си и да търси отговор за случилото се в Елсинор - убийството на неговия баща. То е несъмнено доказателство за общата трагичност на нравите и морала, т.е. на хуманното. Хамлет се стреми към истината. Вярва в нея. Готов е да намери извинение за престъпилите законите на хуманността, но да открие причината за трагичната нетърпимост между хората в Елсинор. Пристигналата театрална трупа в кралския двор е нова възможност за въздействие върху обременената с „призрака” на престъплението или невинно страдаща човешка душа. Алтернативата е една - познаване на истината, признаване на вина или справедливо възмездие за ненужно понесеното страдание от невинните. Театралната сцена е своеобразен „психоекран”, отразил скритите тайни помисли на духа. Затова и пред краля и кралицата ще бъде изиграна кулминационната сцена от пиесата „Убийството на Гонзаго”. Човешката природа е универсална в проявленията на доброто и злото. Реагира еднакво, независимо от времето и епохата. Хамлет търси истината. Затова вярва във въздействената сила на словото. То провокира изповед в човешката душа: Злодейството, макар и безезично, умее да говори. Ще накарам таз трупа да представи сцена, сходна с коварното убийство на баща ми, -пред моя чичо ...Аз искам друг, по-силен довод. Сцената! Със нея ще впримча аз душата на злодея! Извършеното престъпление в Елсинор измъчва Хамлет. Гнети душата му. Изпълва го със съмнения. Дадената клетва за отмъщение пред призрачния дух на жертвата - негов баща - е все още неизпълнена. Колебанията, които изпитва Хамлет към нравствените стойности на династическия си дълг, „завързват” нов драматичен „възел” в душата му. Съмнението расте и раздвоява духа му. Човешките взаимоотношения са неискрени. Будят тревожен размисъл. Доверието към всеки срещнат в Елсинор е разколебано. Хамлет все още вярва в своя разум, но категорично доказателство за действие няма. Не би могъл да отнеме човешки живот, само воден от сляпото подчинение на средновековните нравствени повели на кралските традиции за династически дълг. Те изискват хладнокръвно отмъщение. Не зачитат законите на хуманността. В убития крал Хамлет вижда преди всичко човека. Датският престолонаследник обича своя баща и мисълта за насилствената му смърт го изпълва с дълбока покруса. Той иска да знае причината, довела до престъпление най-близките му. Отмъщението не би го направило щастлив, а двойно наказан и страдащ човек. На престъплението да се отговори с ново престъпление е непосилно време за съзнанието на човека с ренесансово мислене Хамлет. Той се измъчва и страда от неразрешимата дилема на душата си: А аз,един поплювко, мухльо, се развявам като мечтател, глух към своя дълг, и не обелвам зъб, не, не дори когато един крал е бил лишен тъй подло от имот и от живот! Дали не съм страхливец?... Не страхът, а дълбокото съмнение в смисъла на отмъщението, което изисква проливане на кръв, обрича на бездействие датския принц. Ако съзнанието не носи тежкия товар на осъзната нравствена вина за извършено зло, още повече убийство, то наказанието над лишения от хуманност е безсмислено. Ще бъде наранена плътта, но съзнанието ще остане ненаказано. За извършителя на нов престъпен акт, който не търси удовлетворение на примитивни отмъстителни страсти, съзнанието ще бъде вече двойно обременено с осъзната и то безкрайно трагична вина. Хамлет разбира, че не би могъл да понесе двойния товар като наказание за душата си - да изпълни клетвата за отмъщение, без да е наказал съзнанието на убиеца. Тогава той ще бъде два пъти обект на престъпление - на средновековния морал и нрави, от една страна, а от друга - на собствената си човешка недалновидност и слабост. Хамлет търси разумния мотив за действие, нужен му е нов „по-силен довод”, но открива тревожния размисъл на раздвоеното си от съмнения съзнание: Родителят ми дивен е убит, а аз, синът, когото с вик зоват към мъст ...Пфу, позор! Не те е срам! На работа, мой ум! Хамлет се обръща към силата на човешкия разум - „оръжието” на хуманиста и ренесансовия мислител. С него ще наказва престъпната съвест на убиеца: Дочувал съм, че хора с черна съвест, присъствайки на някаква пиеса, понякога тъй бивали смутени от майсторството й, че там, на място, признавали престъпното си дело. Мисълта за извършено престъпление, което ще бъде доказано чрез психологическата провокация на театралната игра, ангажира хуманната природа на датския престолонаследник. Хамлет търси истината, колкото и трагична да е тя. Всеки от присъстващите на театралното представление ще се докосне до болката в човешките души и най-вече до мъчителните терзания на Хамлет, които са част от „бойното” бреме на епохата, в която живеят. Векът наистина е „разглобен”, а хората страдат от нравствените несъответствия между дълг и властолюбив. Душата на Хамлет не избира между властолюбиви страсти и династически дълг. Той се колебае между родовата обвързаност на сина с бащината поругана чест и нравствените разбирания за дълг на хуманиста. И в единия, и в другия вариант на избор има проява на човешко отношение към проблема за отмъщението, с който е обвързано съзнанието на Шекспировия герой чрез дадената клетва. Тя има сила на приет нравствен дълг и категорично определена личностна позиция. Хамлет няма избор в общото трагично стечение на обстоятелствата в неговия живот. Синът има човешки дълг към паметта на убития баща. Хуманистът търси истината за човека, пагубно обсебен от безумната страст на властолюбието. Между синовния дълг и хуманния смисъл на всяко човешко действие отново се изправя „призракът” на властта. Той е антихуманен и демотивиращ. Съмненията се задълбочават, духът се раздвоява. Трагични са прозренията на Хамлет за смисъла на човешкия живот и за стойностите на хуманното у човека, дори и у самия себе си. Действително човекът -„Квинтесенцията на праха” - не го радва. Човешкото губи духовните си и нравствени стойности. Кулминационен момент в Шекспировата драма „Хамлет” е известният монолог за екзистенциалния избор на човека, изправил се пред духовната безизходица на своята личностна съдба: Да бъдеш или не? Туй е въпросът. Дали е по-достойно да понасяш стрелите на свирепата съдба, или обнажил меч, да се опълчиш срещу море от мъки и В таз битка да ги зачеркнеш всички? Това е мигът на равносметка - да бъдеш човек или не? Да избереш хуманното 6 себе си или да се отречеш от него. Всеки има свои хуманни принципи, с Които отстоява личностната си позиция в живота. Човекът, зависим от житейските обстоятелства, избира „пътя” към себе си. Духовният микрокосмос на човека за Шекспир е художествена мяра за нравствените действия на героите му. Техните съдби зависят от хуманността им. Проблемът за човека и неговата съдба е нравствен избор за Хамлет. Топ предизвиква тревожния му размисъл. Монологът му е израз на неговата душевна драма. Хамлет е прозрял своята житейска участ. Човешката му съдба е трагично предопределена: ...Смърт... Заспиваш... И толкова... И в тоя сън изчезват душевния ти гнет и всички болки, измъчващи плътта ни. Такъв завършек от бога да го просиш! Тленният край на човека в природния кръговрат на живота не тревожи съзнанието на Хамлет. Той приема философски смъртта като неотменим биологичен финал. Но преди предопределената раздяла с живота принцът-престолонаследник се интересува от неразрешимата дилема между хуманна цел и реални възможности за действие, които винаги имат нравствено съдържание. Личността отстоява смисъла на своя живот във вечна битка между нравствена цел и хуманни действия за нейното реализиране. Твърде често човекът предава хуманното в себе си или загива за него. Този вечен кръстопът на трагичен избор съпътства духовния размисъл на Хамлет. Пътят на човешката личностна съдба е път към хуманното у самия човек. Той се отстоява от голямата личност, надмогнала съмненията и противоречията на духа си. Хамлет търси пътя към личностната си съдба чрез философския размисъл за трагичното в човешкия живот: ...Смърт... Заспиваш... ...И сънуваш може би? Ха, тук е спънката! Защото туй -какви ли сънища ще ни споходят в тоз смъртен сън, когато се измъкнем от бренната обвивка - то ни спира, таз мисъл прави земните ни мъки тъп дълголетни. Нравственият смисъл на преживяното определя и хуманните достойнства на личностната съдба. Смисълът на живота е постигнат с трагичното усилие на човешкия дух. За Хамлет духовността на времето, в което живее, е с трагични стойности. Самият топ е лишен от нравствени действия. Остават само хуманните мотиви на помислите му. Те му принадлежат, но изборът на човешкото у него самия е трагично невъзможен. Шекспировият герой остава в полето на нравствените желания. Лишен е от право на реални човешки действия. Да бъде човек и да открие пътя към своята лична съдба е единствена цел за Хамлет. Но тя ще остане трагично несбъдната. Лишен от право на нравствено действие, той няма право и на личен избор, Дълбоко почувствал своята лична драма, датският принц изповядва трагичната съдба на духа си. Хуманното остава неизразено в реален човешки жест. То е същност на мисълта. Определя индивидуалното личностно съдържание на философския размисъл: ...Кой търпял би инак безчетните камшици на века ни: неправдите на наглия потисник, високомерието на рода, сълзите на отритнатата обич Отнето е правото на избор, но и трагичната диалектика между мисъл и действие допълнително задълбочава духовната драма на хуманиста. Мъдростта, родена от болезнения сблъсък на духовните търсения с реалността, чертае трагичния образ на света, който носи в душата си Хамлет. Расте разочарованието на Шекспировия герой от човешкото безсилие пред ограничаващите избора му житейски обстоятелства: Кой би пъшкал под бремето на отмилял живот, ако не беше този страх... Той смазва волята ни и ни кара да се мирим с познатите беди, наместо да летим към непознати. Трагично обезнадежден е хоризонтът на духовно търсещия. Променя се смисълът на човешкия живот. Конфликтът между мисъл и действие, хуманност и дела се задълбочава: Тъп размисълът прави ни пъзливци и руменият цвят на мъжеството посърва под отровното белило на многото мъдруване. И ето, мечти високи, почини с размах отбиват се встрани и губят право да се зоват „дела! ”... Осъзнал невъзможността за личностен избор, Хамлет запазва хуманното зърно на своето достойнство. Не пролива Кръвта на своя „чичо-татко”, макар че Клавдий признава престъпното си дело. Той е разпознал себе си в сценичното поведение на актьора, въплътил се в образа на убиеца на Гонзаго в театралното представление, изиграно в кралския двор на Елсинор. Чрез чуждата човешка съдба Клавдий вижда своята трагична участ. Човешкото у него е обречено. Убийството, което заслужава според морала на Средновековието, като наказание за извършено престъпление, е излишно. Наказано е съзнанието. „Призракът” на осъзнатата вина „броди” из душата на Клавдий. И той изповядва греха си: Грехът ми гние и смърди до бога! Най-първото проклятие господне лежи отгоре му! Братоубийство! Не мога да се моля! Страстно искам и с ум желая го, но не, не мога! Така е тежка моята вина, че смазва волята ми и аз тъпча на място като някой, пред когото стоят две работи, а топ бездейства от колебания с коя да почне. Вътрешното съмнение, разколебаващо човешкото действие, е присъщо не само за трагично обезнадеждената душа на Хамлет, но и за неговия родственик Клавдий - убиеца на баща му. Мисълта за братоубийството измъчва съзнанието му, потиска духа му и той сам наказва себе си с осъзнатата трагична вина. Престъплението и наказанието са част от погубената и отново потърсена хуманност. Тя съществува независимо от бремето и епохата, в които човекът живее. Но формите й на проявление са различни. Шекспировите герои Хамлет и Клавдий са художествено въплъщение на хуманните Контрасти между два вида морал, между две различни нравствени вселени. Екзистенциалните им стремления и цели в живота са различни, но в хуманното страдание на душата те си приличат. Трагичният сблъсък с отнетата или погубена от самите тях хуманност ги обединява. И двамата са трагично самотни в болката на душите си. Клавдий осъзнава трагичното безсмислие на своето престъпление, а Хамлет - лишената от нравствена и хуманна перспектива средновековна клетва за вярност към родовите кралски традиции. Не битка за власт над кралския престол на Дания е нужна на двамата Шекспирови герои, а нравствено усилие за надмогване на съмнението в душите, което отнема хуманните пориви на личността. Лишава ги от битка за хуманното в самите тях. Хамлет и Клавдий са еднакво обречени. Нямат бъдеще. Обща е трагичната им човешка участ. Различни са пътищата, по които „вървят” душите им към трагично предопределената им лична съдба. Те са обречени на гибел. Нямат право на избор и хуманното щастие на хора, осъществили целите на своя живот, не им принадлежи. |